Пн29 /05 /2017

Back Вие сте тук:Начало Анализи и коментари Най-накрая Израел и Палестина присъстват в американска предизборна кампания

Анализи и коментари

Най-накрая Израел и Палестина присъстват в американска предизборна кампания

„Последното табу” не е разчупено, но е на път.

Една Америка, която може да понесе гнева на арабските си съюзници, не е склонна на търпи и униженията на Израел.

Едуард Саид е покойник от 13 години, но в интелектуален план остава безсмъртен. Този палестински учен, лингвист, историк и музикант казваше, че в САЩ е останало едно-единствено табу: „Можеш да говориш за черните, за гейовете, почти за всичко, за което искаш. Не можеш, обаче, да говориш за Америка и Израел. Или поне не да ги критикуваш.”

Тази година в САЩ ще се проведат избори. Бърни Сандърс призовава за „по-справедливо отношение” към палестинците. Вицепрезидентът Джо Байдън също изрази „непреодолимо недоволство” от поведението на Бенямин Нетенаяху. Дори Хилари Клинтън – ясно е, че тя ще е следващият американски президент – успя да спомене (само) „вредните действия” на Израел, „в това число и онези, свързани със заселническите селища”.

Изказванията им не са голяма работа. Всеки от тях си пее старата песен. Америка е ангажирана със сигурността на Израел, която „даже не се коментира” (по думите на Клинтън). САЩ са „единственият безусловен приятел на Израел” (по думите на Байдън). Миналия месец в Ню Йорк бъдещият президент Клинтън беше аплодирана цели 56 пъти по време на речта си пред AIPAC – организацията на най-мощните произраелски лобисти . Това прави 18 пъти повече ръкопляскания от онези, които получи Нетаняху, когато говори пред американския Конгрес преди година. На него обаче бъдещите депутати от Кнесета, представляващи американските гласоподаватели, му станаха на крака цели 23 пъти.

Да не се разчувстваме. Мадам Клинтън дори предложи на AIPAC „нов 10-годишен меморандум за разбирателство” с Израел, спомена по традиция „палестинските терористи” и „нестихващата агресия на Иран” и повтори мантрата, че „Израел и Америка като светлина за народите”. Е, може би с изключение на палестинския „народ”. „Ще се противопоставя категорично на всеки опит на външни сили да наложат решение [на конфликта], в това число и чрез резолюция на Съвета за сигурност на ООН”, обяви Клинтън. С други думи – сбогом на резолюция 242 на Съвета за сигурност, която предвижда изтеглянето на Израел от окупираните през 1967 г. територии и която трябваше да послужи като основа на окаяния мирен процес.

Въпреки всичко промяната се забелязва. Сандърс е евреин. Баща му е имигрант от Източна Европа. По-голяма част от семейството му е загинала по време на Холокоста. Човек ще си помисли, че той ще се опита да надмине Хилари в подкрепата си за Израел. Въпреки това Сандърс я обвини, че по време на прегръдката си с AIPAC е споменала „палестинския народ само в едно изречение”. Това не е съвсем така, макар че един по-внимателен прочит на текста на мадам Клинтън показва, че тя говори за палестинците повече в контекста на сигурността на Израел и не осъжда „страданието” им – дума, която Сандърс използва, когато говори за окупираните палестински араби. Той вярва, че „Израел трябва да има правото да съществува в мир и сигурност, точно както палестинците трябва да имат правото на родина, чиито политическа система и икономика ще контролират те и само те.” Дотук нищо ново – нито дума за сигурността на палестинците. Израел ще се погрижи за нея. Иначе те могат да си правят каквото си искат в смешната си „родина”.

Това, с което Бърни Сандърс изпъкна обаче, беше, че осъди „точковите убийства” (или политическите убийства), извършвани от Израел, „продължаващия строеж на израелски заселнически селища на палестинска земя” (или колониите) и „разрушенията на палестински домове…”. Нападенията на палестинците са „осъдителни”, казва той. Сандърс може и да не нарича нещата с истинските им имена, но е близо. Той беше първият американски сенатор, който отказа да присъства на речта на Нетаняху по време на съвместното заседание на Конгреса миналата година. Тогава Сандърс коментира, че израелският министър-председател „използва неуместно появата си за собствените си политически цели”.

Джо Байдън може и да няма същата тежест. Той и преди е бил използван като защитник на Обама, шеговит и недотам убедителен – но все пак – изразител на мнението на шефа си. Той предупреждаваше, че „сегашният курс на Израел няма да допринесе за това той да съществува като демократична еврейска държава…ние трябва сме сигурни, че те разбират нещата така, както ние ги разбираме…и тъкмо по този начин ще бъде постигнато окончателно решение.”

В превод това означава, че американската администрация обяснява на „Джей стрийт” и други умерени поддръжници на Израел в САЩ, че ако Нетняху и членовете на кабинета му продължават да крадат земята на арабите и да прилапват Западния бряг, трябва или да дадат право на глас на окупираните араби (което ще означава сбогом на Израел), или ще управляват държава на апартейда, в която голяма част от арабите нямат право да гласуват. 

Освен тълкуването на думите на Байдън има и нещо друго – от една страна, все по-големите успехи на движението за бойкот (или за „делегитимирането” на Израел – така, както го нарича Нетняху, човекът, който допринася най-много за това). От друга страна, нарастващото разочарование на американските евреи от Израел, който изглежда все по-малко привлекателен.

Онова, което е останало от лявото в Израел, доста се притеснява от кампанията за бойкот, но по-опасно в дългосрочен план е разочарованието на Вашингтон от Близкия изток.

Саудитците са зарязани заради иранците (и те, и Израел не понасят Иран), а една Америка, която може да търпи гнева на арабските си съюзници в продължение на 70 години, със сигурност не е склонна да понася униженията и на Израел до безкрай.

Не, последното табу не е разчупено. Пъпната връв между Вашингтон и Тел Авив остава. Но оттук нататък – на съответната цена.

 

Източник: http://www.independent.co.uk