Пн29 /05 /2017

Back Вие сте тук:Начало Изследвания Етническото прочистване на Палестина - глава трета ,част 1

Изследвания

Етническото прочистване на Палестина - глава трета ,част 1

Разделяне и унищожаване: Резолюция 181 на ООН и нейното въздействие

Най-жестокият елемент на конфликта в бивша Югославия беше „етническото прочистване”, замислено да изтласка малцинствените общности извън районите, населявани от мнозинството.
Преди това различните хора живееха заедно в едно и също село без между тях да възникват разделения по етнически признаци или случаи на етническо прочистване. Следователно, причините за възникналата ситуация са чисто политически.
 
  Докладни записки от заседание на Комисията на ООН за елиминиране на расовата дискриминация от 6 март 1995 г. относно бивша Югославия.

 

Населението на Палестина


Когато ционисткото движение започва своите операции за етническо прочистване в Палестина, в началото на декември 1947 г., в Палестина живее „смесено” население от палестинци и евреи. Местните палестинци образуват мнозинството от две трети от населението – в началото на мандата са били 90%. Едната трета се състои от новодошли евреи, т. е. ционистки заселници и бежанци от обезкървената от войните Европа, повечето от които са пристигнали в Палестина след 20-те години на ХХ в.1 От края на ХIХ в. местното палестинско население се стреми към самоопределяне, първоначално в рамките на една панарабска идентичност, но скоро след края на Първата световна война започва да разчита на мандатната система, която обещава да изведе новите създадени от нея държави в Близкия изток към независимост и към бъдеще, изградено върху принципите на демокрацията. Но в устава на британския мандат в Палестина също е включен и пълният текст на декларацията „Балфур” от 1917 г., а с нея и обещанието на Великобритания към ционисткото движение да осигури „отечество” за евреите в Палестина.


Въпреки британската проционистка политика и присъствието на увеличаващо се еврейско малцинство, до края на мандата Палестина остава територия с преобладаващо арабско население. Почти цялата обработваема земя в Палестина е притежание на местното население – през 1947 г. евреите притежават само 5.8% – затова употребата на прилагателното „смесено” е по-скоро подвеждаща. Въпреки че още от установяването на ционисткото движение в Палестина неговите лидери се опитват да накарат еврейските имигранти да се заселват в провинцията, техните усилия удрят на камък: преобладаващата част от еврейските заселници се насочват към градовете. В резултат на това повечето от колониите на ционистките заселници в провинциалните области се намират далеч една от друга; в някои райони, като Галилея на север и Негев на юг, те са напълно изолирани помежду си острови между заобикалящите ги палестински селища.


Поради изолираното си местоположение тези колонии приличали по-скоро на военни гарнизони, отколкото на села: това, което е определяло техния външен вид и планиране са били по-скоро съображенията за сигурност, отколкото обитаването им от хора. Тяхното интровертно уединение странно контрастирало с отворените пространства на традиционните палестински села с техните каменни къщи и достъпни, лесно проходими пътища към близките полета, овощни градини и маслинови горички около тях.


Фактът, че толкова малко евреи се установяват в палестинската провинция, се оказва сериозен проблем за тези, които искали да бъде намерено решение на разрастващия се конфликт между двете общности чрез поделянето на територията. От една страна, логиката и здравият разум диктували, че като цяло провинцията – повече от три четвърти от територията – би трябвало да остане палестинска. От друга страна, градовете били населени почти по равно. Въпросът бил как да се създадат две отделни териториални цялости – палестинска и еврейска – с хомогенни населения, когато реалността била такава? Разделянето на Палестина е британско решение, но от 1937 г. то се превръща в главна цел на ционистката политика. По-рано британците предложили няколко други възможности, особено изграждането на двунационална държава, което евреите отхвърлят, и кантонизиране на Палестина (по швейцарския модел), което и двете страни отказват да обмислят. В края на краищата, Лондон се отказва да намери решение на задаващия се конфликт и през февруари 1947 г. прехвърля въпроса за Палестина на ООН. Предпочитаното от ционисткото ръководство и сега подкрепяно от Великобритания поделяне на Палестина става търсеното решение. Скоро интересите на палестинците биват почти напълно пренебрегнати.


Планът на ООН за разделяне


ООН, която през 1947 г. е само на две години и с минимален опит, поверява въпроса за определянето на съдбата на Палестина в ръцете на специалната комисия за Палестина, ЮНСКОП (UNSCOP). Оказва се, че нито един от членовете й няма по-раншен опит в решаването на конфликти и не знае много за историята на Палестина.


ЮНСКОП също решава да подкрепи поделянето на Палестина като ръководен принцип за постигането на бъдещо решение. Вярно е, че за известно време членовете й обмислят възможността да направят цялата Палестина единна демократична държава – чието бъдеще да бъде решено от мажоритарния вот на населението –, но в крайна сметка те изоставят тази идея. Вместо това ЮНСКОП препоръча на Общото събрание на ООН да раздели Палестина на две свързани помежду си посредством икономическото единство държави под формата на федерация. Освен това препоръчва град Ерусалим да бъде със статут на corpus separatum под международно управление и администриран от ООН. Докладът, който накрая е представен от ЮНСКОП, предвижда двете бъдещи държави да бъдат напълно идентични, различаващи се единствено по вътрешния ми демографски баланс и поради това подчертава необходимостта от придържане и на двете териториални цялости към принципите на либералната демокрация. На 29 ноември 1947 г. този доклад се превръща в Резолюция 181 на Общото събрание на ООН.2


Ясно е, че посредством приемането на резолюцията за разделянето на Палестина на две държави ООН напълно пренебрегва етническия състав на нейното население. Ако ООН бе решила да направи така, че размерът на бъдещата еврейска държава да отговаря реално на територията в Палестина, върху която се бяха заселили евреи, тя щеше да им отдели не повече от десет процента от земята. ООН обаче приема националистическите искания, които ционисткото движение предявява към Палестина и освен това се опитва да компенсира евреите за нацисткия Холокост в Европа. 


В резултат на това на ционисткото движение се „дава” държава, която се простира върху повече от половината от Палестина. Членовете на ЮНСКОП променят курса към ционистката гледна точка и поради това, че палестинското ръководство се противопоставя на разделянето на родината си още от 1918 г. През цялата си история това ръководство, съставено главно от градски нотабили, доста често не успява да бъде истински представител на местното население на Палестина, но този път напипва верния път и изцяло застава зад популярната сред палестинското общество неприязън към идеята за „споделяне” на своята родина с европейски заселници, които са дошли, за да я колонизират.


Арабската лига, регионалната интерарабска организация, и Висшият арабски комитет (палестинското правителство в зародиш) решават да бойкотират преговорите с ЮНСКОП преди приемането на резолюцията на ООН и не вземат участие в обсъжданията за това как е най-добре тя да бъде приложена на практика след ноември 1947 г. В този вакуум ционисткото ръководство пристъпва с лекота и увереност, бързо осъществява двустранен диалог с ООН за това как да се изработи схема за бъдещето на Палестина. Това е модел, който ще виждаме често да се случва в историята на умиротворяването на Палестина, особено след замесването и на американците през 1967 г.: до ден- днешен, „донасянето на мир на Палестина” винаги е означавало следването на концепция, изработена преди всичко от САЩ и Израел, без каквато и да било сериозна консултация, или пък взимане предвид, на палестинците.


Ционисткото движение толкова бързо овладява дипломатическата игра през 1947 г., че ръководството на еврейската общност се чувства достатъчно уверено, за да изиска от ЮНСКОП да му бъде предоставена държава, включваща над 80% от Палестина. На преговорите с ООН ционистките емисари дори представят карта, показваща исканата от тях държава, включваща цялата територия, която Израел ще окупира година по-късно, тоест мандатна Палестина без Западния бряг. Все пак, повечето от членовете на ЮНСКОП преценяват, че това е малко прекалено и убеждават евреите да се задоволят с 56% от земята. Освен това, католическите държави успяват да убедят ООН да направи Ерусалим международен град предвид религиозната му значимост и поради това ЮНСКОП отхвърля и ционисткото искане Свещеният град да стане част от бъдещата еврейска държава.3


Разделянето на Палестина на две равни части, въпреки преобладаващото й арабско население, се оказва толкова пагубно, защото се осъществява против волята на местното мнозинство от населението. Огласявайки намерението си да създаде равнопоставени еврейска и арабска политически единици в Палестина, ООН нарушава основните права на палестинците и напълно пренебрегва вниманието на арабския свят към Палестина в самия разгар на борбата срещу колониализма в Близкия изток.


Далеч по-лошо е въздействието, което решението оказва върху самата Палестина и нейното население. Вместо да успокои атмосферата, каквато е била целта й, резолюцията само усилва напрежението и директно става причина страната да изпадне в един от най-жестоките периоди в своята история. Още през февруари 1947 г., когато британците за първи път обявяват намерението си да напуснат Палестина, двете общности изглеждат по-близо до сблъсък от когато и да било преди. Въпреки че не се съобщава за значителни изблици на насилие преди ООН да приеме резолюция за разделяне на Палестина на 29 ноември 1947 г., напрежението е доста високо, особено в градовете със смесено население. Тъй като все още не било ясно кой път ще избере ООН, животът си продължавал малко или повече нормално, но в момента, в който жребият бил хвърлен и хората научават, че ООН е гласувала изключително в полза на разделянето на Палестина, законът и редът се сриват, лоши предчувствия за предстоящото развитие на нещата обхващат населението. Последвалият хаос предизвиква първата арабско-израелска война: започва етническото прочистване на палестинците.


Арабските и палестинските позиции


Както по-рано обясних, още от самото начало палестинското ръководство решава да бойкотира действията на ООН. Това решение често се сочи в съвременна израелска пропаганда като доказателство, че самите палестинците – а не Израел – са отговорни за сполетялата ги през 1948 г. участ. Палестинската историография успешно парира подобни обвинения като разкрива степента, до която действията, които ООН избира да предприеме, са несправедливи и нелегални, а и като изследва причините за създаването на ЮНСКОП. Преди да продължим, искам първо да изредя накратко нейните аргументи, след което да ги разгледам по-подробно.


Избирайки разделянето на Палестина за своя главна цел, ООН пренебрегва основното принципно възражение на палестинците срещу този план, с което посредниците между двете общности са запознати още тридесет години по-рано, когато Великобритания издава декларацията „Балфур”. Уалид Халиди изразява накратко палестинската позиция по следния начин: „Местното палестинско население, подобно на местното население на всяка друга страна в арабския свят, Азия, Африка, Америка и Европа, отказа да раздели земята си с една заселническа общност”. 4


Няколко седмици след като ЮНСКОП започва своята работа, палестинците осъзнават, че картите са подредени срещу тях: крайният резултат от този процес ще бъде резолюция на ООН за разделяне на Палестина между палестинците, в качеството им на местно население, и колония от новодошли заселници, много от които са пристигнали съвсем наскоро. Когато през ноември 1947 г. е приета Резолюция 181, техният най-лош кошмар започва да се сбъдва пред очите им: девет месеца след като британците са обявили решението си да напуснат, палестинците се оказват в ръцете на международна организация, която изглежда се кани да пренебрегне всички правила на международно посредничество, съдържащи се в собственият ѝ Устав и е склонна да оповести решение, което в очите на палестинците е хем незаконно, хем неморално. Няколко изтъкнати палестинци по това време искат неговата законност да бъде проверена в Международния съд (създаден през 1946 г.), но това никога не се случва.5  Не е необходимо човек да е велик юрист или правен специалист, за да предвиди как международният съд би отсъдил спрямо налагането на решение върху територия, по-голямата част от чието население бурно се противопоставя на подобно решение.


Тогава тази несправедливост изглежда точно толкова очевидна, колкото и днес, но въпреки това не намира много място в коментарите на водещите западни вестници, отразяващи събитията в Палестина: на евреите, които притежават по-малко от 6% от общата сухоземна площ на Палестина и представляват не повече от една трета от населението, им е дадена повече от половината от нейната обща територия. В границите на предложената им от ООН държава, се оказва, че те притежават само 11% от земята и са малцинство във всяка област. В Негев – несъмнено безплодна земя, но все пак със значително провинциално и бедуинско население, която образува по-голямата част от еврейската държава – те представляват 1% от общото население.


Скоро изникват и други аспекти, подкопаващи правния и моралния авторитет на резолюцията. Тя предвижда най-плодородната земя както и почти цялото еврейско градско и провинциално пространство в Палестина да бъдат включени в новосъздадената еврейска държава. Не само това, но според нея 400 палестински села (от повече от 1000) също попадат в границите на замислената еврейска държава. В ретроспекция, в защита на ЮНСКОП може да се каже, че Резолюция 181 е основана на предположението, че двете нови политически единици ще си съжителстват мирно и това е причината да не се обърне особено внимание на демографския и географския баланс. Ако случаят наистина е такъв, както някои от членовете на ЮНСКОП заявяват впоследствие, то тогава тяхната вина се изразява в абсолютно погрешното тълкуване на ционизма и крайно подценяване на неговите амбиции. Отново по думите на Уалид Халиди, Резолюция 181 е „прибързан акт на даване на половин Палестина на идеологическо движение, което още през 30-те години на ХХ в. открито е заявило своето желание да деарабизира Палестина”.6 Следователно най-неморалният аспект на Резолюция 181 е че тя не включва механизъм, който да предотврати етническото прочистване на Палестина.
Нека да разгледаме по-подробно последната карта, която ООН предлага през ноември 1947 г. (виж Карта 5). Всъщност Палестина е щяла да бъде разделена на три части. 818 000 палестинци е трябвало да получат държава, която да включва 10 000 евреи и да заема 42% от Палестина, а еврейската държава трябвало да обхваща почти 56% от територията на Палестина, върху които 499 000 евреи трябвало да си съжителстват с 438 000 палестинци. Третата част трябвало да бъде малък анклав около Ерусалим, който да бъде с международно управление и с население от 200 000 палестинци и евреи в еднакво съотношение.7


Почти еднаквият демографски баланс в определената за еврейска държава територия бил такъв, че ако трябвало картата да бъде приложена на практика, това щяло да създаде политически кошмар за ционисткото ръководство: ционизмът никога не би могъл да постигне нито една от основните си цели. По думите на Симха Флапан, един от първите израелски евреи дръзнали да оспорят общоприетата ционистка версия за събитията от 1948 г., ако арабите или палестинците бяха решили да се съгласят с резолюцията за разделяне, еврейското ръководство със сигурност щеше да отхвърли предложената му от ЮНСКОП карта.8


Всъщност изготвената от ООН карта е била сигурна рецепта за трагедията, която започва да се разиграва в деня след приемането на Резолюция 181. Както теоретиците на етническото прочистване признават по-късно, при прилагането на крайна идеология в етническа реалност с висок заряд може да има само един резултат: етническо прочистване. Начертавайки въпросната карта, членовете на ООН, които гласуват в полза на резолюцията за разделяне на Палестина, пряко допринасят за престъплението, което е на път да се извърши.