Пн29 /05 /2017

Back Вие сте тук:Начало Изследвания Етническото прочистване на Палестина - глава четвърта

Изследвания

Етническото прочистване на Палестина - глава четвърта

Окончателната подготовка на генерален план

Говорителят на НАТО, Джейми Шей, съобщи, че всички доклади, достигнали до НАТО, показвали, че това, което ставало в Косово било добре организиран водещ план от Белград. Той каза, че докладваният модел на насилие бил, че сръбски танкове заобикаляли села, след това паравоенни части обграждали цивилното население под дулото на оръжия, като разделяли младите мъже от жените и децата. След това жените и децата бивали изгонвани от домовете си и изпращани да се отправят към границата. След като били напуснали селата, домовете им били ограбвани и системно подпалвани.

CNN, 30 март 1999 г.

 

Тези операции могат да бъдат проведени по следния начин: или чрез разрушаване на села (чрез подпалване, взривяване и чрез миниране на развалините от тях) и особено на онези населени центрове, които е трудно да бъдат под постоянен контрол; или чрез предприемане на операции за претърсване и контрол според следните указания: обграждане на селата и провеждане на претърсване в тях. В случай на съпротива, въоръжените сили трябва да бъдат ликвидирани и населението изгонено извън границите на държавата.

План "Далет", 10 март 1948 г.

Методология на прочистването

 Заслужава си на този етап да се резюмира хронологията на ключови събития между февруари 1947 г. и май 1948 г. Тук аз ще представя първоначален преглед на периода, върху който искам да се съсредоточа подробно в тази глава. Първо, през февруари 1947 г. британското правителство взело решение за изтегляне от мандатна Палестина и да остави на ООН да реши въпроса за бъдещето ѝ. На ООН отнело девет месеца да обсъди въпроса и после организацията приела идеята за разделяне на държавата. Това било прието от ционисткото ръководство, което, в края на краищата, подкрепяло разделяне, но било отхвърлено от арабския свят и палестинското ръководство, които вместо това предложили Палестина да остане единна държава и които искали да разрешат ситуацията чрез един много по-дълъг процес на преговори. Резолюцията за разделяне била приета на 29 ноември 1947 г. и етническото прочистване на Палестина започнало в началото на декември 1947 г. със серия от еврейски нападения срещу палестински села и квартали като отмъщение за автобусите и търговските центрове, които били повредени при палестинския протест срещу резолюцията на ООН през първите няколко дни след приемането ѝ.1 Макар и спорадични, тези ранни еврейски нападения били достатъчно жестоки, за да причинят масово изселване на голям брой хора (почти 75 000).
 На 9 януари части от първата общоарабска доброволческа армия навлезли в Палестина и влезли в бой с еврейските сили в малки сражения по пътища и изолирани еврейски селища. Побеждавайки лесно в тези престрелки, еврейското ръководство официално променило тактиката си от действия за отмъщение към операции за прочистване. В средата на февруари 1948 г. последвали принудителни прогонвания, когато еврейски войски успели да опразнят пет палестински села за един ден. На 10 март 1948 г. бил приет планът “Далет”. Първите мишени били градските центрове на Палестина, всички, от които били окупирани до края на април. Около 250 000 палестинци били изгонени през тази фаза, което било придружено от няколко кланета, най-известно от които било клането в Деир Ясин. Арабската лига, наясно с тези събития, взела решение през последния ден на април да се намеси военно, но не и преди приключването на Британския мандат.


 Британците напуснали на 15 май 1948 г. и Еврейската агенция веднага декларирала основаването на еврейска държава в Палестина, официално призната от двете суперсили на деня, САЩ и СССР. През същия ден редовни арабски сили навлезли в Палестина.


 До февруари 1948 г. американската администрация вече била заключила, че Резолюцията на ООН за разделяне, далеч от мирен план, се оказвала рецепта за продължително кръвопролитие и враждебност. Поради това тя на два пъти предложила алтернативни схеми, за да се спре ескалацията на конфликта: план за попечителство в рамките на пет години (февруари 1948 г.) и тримесечно прекратяване на огъня (12 май). Ционисткото ръководство отхвърлило и двете мирни предложения без да се замисли.2


 Официалната ционистка стратегия през този период била подхранвана от два импулса. Първият се състоял от специални реакции към две обезпокоителни събития в района. Едното било разпокъсването, ако не и цялостната дезинтеграция, на палестинската политическа и военна система, и другото - нарастващият безпорядък и объркване в арабския свят пред лицето на агресивните еврейски инициативи и едновременното международно одобрение на ционисткия проект и бъдещата еврейска държава.


 Вторият импулс, който тласкал ционисткото стратегическо мислене, бил поривът да се използва на пълни обороти уникалната историческа възможност, която то видяло, че се отваря, за да сбъдне мечтата си за една изцяло еврейска държава. Както видяхме в предишните глави, тази представа за чиста еврейска национална държава била в центъра на ционистката идеология от момента на появяване на движението в края на деветнадесетото столетие. До средата на 30-те години на ХХ в. неколцина ционистки лидери разпознали ясната връзка между края на британското управление и възможността за деарабизация на Палестина, т.е. освобождаването на Палестина от араби. До края на ноември 1947 г., по-голямата част от онези във вътрешния кръг на ръководството, изглежда, също били схванали връзката и под ръководството на Бен-Гурион те обърнали цялото си внимание към въпроса как да се възползват най-добре от възможността, която тази връзка изглежда, че им била дала.


 Преди 1947 г. имало други, по-спешни точки на дневен ред: първостепенната мисия била да се построи политически, икономически и културен ционистки анклав вътре в страната и да се обезпечи еврейската имиграция в района. Както бе споменато по-рано, идеите за най-успешно справяне с местното палестинско население били останали смътни. Предстоящият край на британския мандат, арабското отхвърляне на резолюцията за разделяне и ревностното осъзнаване на Бен-Гурион за това колко от Палестина ще му е нужно, за да направи еврейската държава жизнеспособна, обаче, сега помогнали да се изяснят минали идеологии и мъгляви сценарии в специфичен водещ план.
 Преди март 1948 г. действията, проведени от ционисткото ръководство за осъществяване на неговата мечта, могат все пак да бъдат обрисувани като отмъщение за враждебни палестински или арабски действия. След март обаче случаят вече не бил такъв: ционисткото ръководство открито декларирало – два месеца преди края на мандата – че ще се опита да превземе страната и да изгони местното население със сила: План “Далет”.

Определяне на площта

 Първата стъпка към ционистката цел да се сдобие с колкото се може повече от Палестина, с колкото се може по-малко палестинци, колкото е приемливо, било да се реши какво означава жизнеспособна държава в географски понятия. Планът на ООН за разделяне, оформен в Резолюция 181, отреждал Негев, крайбрежието, източните долини (Мардж Ибн Амир и долината Байсан) и долна Галилея за евреите, но това не било достатъчно. Бен-Гурион имал навика редовно да се среща с това, което наричал своя “военен кабинет”, който представлявал специална група еврейски офицери, които били служили в британската армия (под натиск от други членове на Хагана впоследствие Бен-Гурион бил принуден да го разпусне). Сега той се заел да втълпи на тези офицери идеята, че те трябва да започнат да се приготвят за окупирането на страната като цяло. През октомври 1947 г. Бен-Гурион писал на ген. Ефраим Бен-Арци, най-висшия офицер сред тях, обяснявайки му, че искал да създаде военна сила, способна и да отблъсне възможна атака от съседни арабски държави, и да окупира колкото се може повече от страната, в най-добрия случай цялата.3


 Засега ционисткото ръководство решило да определи територията на своята държава според местоположението на най-отдалечените и изолирани еврейски селища. Цялата земя между тези колонии, изолирана  в най-отдалечените краища на мандатната държава, трябвало да стане еврейска, и за предпочитане обкръжена от допълнителни “зони за сигурност” като буферни райони между тях и палестинските селища.4


 Тъй като знаели за съществуващите преговори с Хашемитите в Трансйордания, няколко членове на ръководството позволили само едно условие да повлияе на формата на бъдещата им карта, и това било вероятността определени области в източна Палестина, в днешния Западен бряг, да станат по-скоро част от Велика Йордания, отколкото от Велик Израел. В края на 1946 г. Еврейската агенция се била захванала с интензивни преговори с краля на Йордания Абдула. Абдула бил потомък на хашемитското кралско семейство от Хиджаз – района на светите мюсюлмански градове Мека и Медина – което се борило на страната на британците през Първата световна война. Като награда за службата им към короната, на Хашемитите били дадени кралствата Ирак и Йордания, които мандатната система била създала. Първоначално (в кореспонденцията Хусейн - Макмахон от 1915-1916 г.) на Хашемитите, поне според тяхното разбиране, също била обещана Сирия - опит на британците да се блокира френско превземане на тази част от Близкия изток. Когато французите изгонили брата на Абдула, Файсал, от Сирия, обаче, британците го компенсирали, вместо Абдула, с Ирак.5


 Като най-голям син в династията, Абдула не бил доволен от частта си в сделката, още повече защото през 1924 г. Хиджаз, домът на Хашемитите, им бил отнет от Саудитите. Трансйордания не била нищо повече от безводно пустинно кралство на изток от река Йордан, пълно с бедуински племена и няколко черкезки села. Не е учудващо, че е искал да се разшири към плодородната, развита и населена Палестина и всички средства оправдавали целта. Най-добрият начин да я постигне, както скоро разбрал, бил да развие добри отношения с ционисткото ръководство. След Втората световна война той постигнал принципно споразумение с Еврейската агенция относно това как да се раздели Палестина след Мандата помежду им. Мъгляви идеи за разделяне на земята се превърнали в база за сериозни преговори, които започнали след като Резолюция 181 на ООН била приета на 29 ноември 1947 г. Тъй като на територията, която кралят искал да получи, имало много малко еврейски колонии (днешният Западен бряг), по-голямата част от лидерите на еврейската общност били "склонни" да се откажат от тази част от Палестина, дори и да включвала някои библейски еврейски места, като град Хеброн (Ал-Халил). По-късно много от тях щели да съжаляват за това решение и щели да си върнат стимула да окупират Западния бряг през войната от юни 1967 г, но тогава йорданската равностойна замяна била наистина много привлекателна: Абдула обещал да не се присъединява към никакви съвместни арабски военни операции срещу еврейската държава. Когато мандатът приключил, при тези преговори имало възходи и падения, но те останали незасегнати не само защото имало толкова малко евреи в Западния бряг, но и защото йорданците, с помощта на иракски контингент, успешно отблъснали многократни еврейски опити за окупиране на части от Западния бряг през втората половина на 1948 г. (една от малкото триумфални глави в арабската военна история от 1948 г.).6


 Това решило географската територия, искана от ционисткото движение, с други думи, Палестина като цяло, същата територия, която поискало в "Билтморската програма" от 1942 г., но с една уговорка, ако позволите - както повечето историци правят днес - че ционисткото ръководство било ангажирано с тайното си споразумение с йорданците. Това означавало, че еврейското ръководство очаквало бъдещата му държава да се простира на осемдесет процента от мандатна Палестина: петдесет и шестте процента, обещани на евреите от ООН, с допълнителни двадесет и четири процента, взети от арабската държава, която ООН била определила за палестинците. Останалите двадесет процента щели да бъдат прибрани от йорданците.7


 Това тайно споразумение с Йордания по много начини съставяло втората стъпка към гарантиране, че операцията за етническо прочистване може да продължи безпрепятствено: решаващо то неутрализирало най-силната армия в арабския свят и я ограничавало до битка с еврейските сили единствено в много малка част от Палестина. Без йорданската армия - Арабският легион - арабският свят бил лишен от сериозна способност да защити палестинците или да осуети ционисткия план за установяване на еврейска държава в Палестина за сметка на местното население.

Създаване на средствата

 Третата и може би най-решаваща стъпка към осигуряване на успешно етническо прочистване била създаването на адекватна военна дееспособност. Консултацията не искала да има никакви съмнения, че военната сила, която еврейската общност притежавала, ще бъде достатъчно силна успешно да осъществи нейния двоен план да превземе по-голямата част от Палестина и да изгони палестинците, живеещи там. Освен това превземане на мандатната държава веднага след като британските войски си тръгнат, тя трябвало да спре всички опити на арабски сили да проникват в еврейската държава в процес на изграждане, докато в същото време провежда етническото прочистване във всички части на Палестина, които щяла да окупира. Така високо компетентната професионална армия се превърнала в жизнено важно средство в изграждането на солидна еврейска държава в след мандатна Палестина.
  Еврейската бойна сила в навечерието на войната от 1948 г. всичко на всичко възлизала на около 50 000 войници, от които 30 000 били бойни войски, а останалите -помощни части, които живеели в различни селища. През май 1948 г. тези войски можели да разчитат на помощта на малка военновъздушна сила и флот, и на части с танкове, бронирани коли и тежка артилерия, които ги придружавали. Срещу тях се изправили нередовни полувоенни палестински части, които по брой не надхвърляли 7000 войници: бойна сила, на която ѝ липсвала цялата структура или йерархия и била лошо оборудвана в сравнение с еврейските сили.8 Освен това през февруари 1948 г. около 1000 доброволци били навлезли от арабския свят, достигайки 3000 през следващите няколко месеца.9


 До май 1946 г. двете страни били зле екипирани. Тогава новосформираната израелска армия, с помощта на Израелската комунистическата партия, получила голяма доставка от тежки оръжия от Чехословакия и Съветския съюз,10 докато редовните арабски армии донесли малко тежко въоръжение от страните си. Няколко седмици след започването на войната израелското рекрутиране било толкова ефективно че до края на лятото армията им наброявала 80 000 войници. Арабската редовна сила никога не надвишила прага от 50 000 души, и освен това спряла да получава оръжия от Великобритания, която била нейният основен оръжеен доставчик.11


 С други думи, в ранните фази на етническото прочистване (до май 1948 г.), няколко хиляди нередовни палестински и арабски войници се изправили пред десетки хиляди добре обучени еврейски войници. С разгръщане на следващите фази, еврейска сила от близо два пъти повече от числеността на всички арабски армии взети заедно нямала безпокойство относно изпълнението на задачата.


 В границите на основната еврейска военна сила действали още две извънредни групи: “Иргун” (обикновено наричана Ецел на иврит) и бригада “Щерн” (Лехи). “Иргун” се отцепила от Хагана през 1931 г. и през 40-те години на ХХ в. била ръководена от Менахем Бегин. Тя била развила своя собствена агресивна политика и към британското присъствие, и към местното население. Бандата “Щерн” била издънка на “Иргун”, която напуснала през 1940 г. Заедно с Хагана, тези три организации били обединени в една военна армия през дните на “Накба” (макар че, както ще видим, те невинаги действали в унисон и координация).


 Важна част от ционисткото военно усилие било обучаването на специални десантни части, “Палмах”, основани през 1941 г. Първоначално те били създадени, за да помагат на британската армия във войната срещу нацистите в случай, че последните достигнели Палестина. Скоро устремът и действията на “Палмах” били насочени срещу палестинските провинциални области. От 1944 г. насам това била също основната пионерска сила, която изграждала нови еврейски селища. Преди да бъде разпусната през есента на 1948 г. членовете ѝ били много активни и провели някои от основните операции за прочистване на север и в центъра на държавата.


  В операциите за етническо прочистване, които последвали, Хагана, “Палмах” и “Иргун” били силите, които в действителност окупирали селата. Скоро след тяхната окупация селата били прехвърляни в ръцете на по-малко враждебни войски, “Полевата стража” (Хиш на иврит). Това било логистичното оръжие на еврейските сили, основано през 1939 г. Някои от зверствата, които придружавали операциите за прочистване, били извършени от тези помощни части.


 Хагана разполагала и с разузнавателна част, основана през 1933 г., чиято основна функция била да подслушва британските власти и да прихваща съобщения между арабските политически институции вътре и извън страната. Това е онази част, която по-рано споменах, като ръководеща подготвянето на досиетата на селата и изграждаща мрежата от шпиони и сътрудници в провинциалния хинтерланд, които подпомогнали идентифицирането на хилядите палестинци, които впоследствие били екзекутирани на място или затворени за дълго веднъж след като етническото прочистване започнало.12


 Заедно тези войски формирали военна мощ, достатъчно силна да затвърди убеждението на Бен-Гурион в способността на еврейската общност и в това да стане наследник на мандатната държава, и в това да превземе по-голямата част от палестинската територия, и имотите и авоарите, които съдържала.13


 Веднага след приемането на Резолюция 181 на ООН арабските лидери декларирали официално, че ще изпратят войски, за да защитят Палестина. И освен това, неведнъж между края на ноември 1947 г. и май 1948 г. Бен-Гурион и, да добавим, малката група от ръководни ционистки фигури около него усетили, че бъдещата им държава не била в никаква опасност, нито пък че списъкът от военни операции е толкова непреодолим, че да се отрази на надлежното експулсиране на палестинците. Публично, лидерите на еврейската общност обрисували апокалиптични сценарии и предупреждавали своите слушатели за предстоящ "втори холокост". Тайно, обаче, те никога не използвали този дискурс. Те били напълно убедени, че арабската военна риторика по никакъв начин не съответствала на някаква сериозна подготовка на място. Както видяхме, те били добре информирани за бедното оборудване на тези армии и липсата им на боен опит, и поради това, обучение, и така знаели, че имали единствено ограничена способност да поведат каквато и да било война. Ционистките лидери били убедени, че са по-добри военно и че могат да прокарат повечето от амбициозните си планове. И били прави.


 Моше Шарет, “назначен” за външен министър на израелската държава, бил извън страната през месеците, водещи към декларирането на държавата. По всяко време той получавал писма от Бен-Гурион, който му давал инструкции как най-добре да управлява между нуждата да рекрутира международна и еврейска подкрепа за бъдеща държава в опасност да бъде унищожена, и в същото време да е в течение с истинската реалност в района. Когато, на 18 февруари 1948 г., Шарет писал на Бен-Гурион: “Разполагаме с достатъчно войници само да се защитаваме, а не да превземем страната”, Бен-Гурион отговорил:

Ако на време получим оръжията, които вече купихме, и може би, дори ако получим малко, от тези, които ни обеща ООН, ще сме способни не само да защитим [себе си], но също да нанесем смъртоносни удари срещу сирийците в собствената им страна – и да превземем Палестина като цяло. Това не е мистично убеждение, а студена и рационална сметка, базирана на практическа проверка.14
 
 Това писмо било изцяло в унисон с други писма, разменяни между двамата откакто Шарет бил изпратен в чужбина. Това започнало с писмо през декември 1947 г., в което Бен-Гурион се опитал да убеди своя политически кореспондент в еврейското военно превъзходство в Палестина: “Можем да уморим от глад арабите в Хайфа и Яфа [ако пожелаем].”15 Това поверително становище, касаещо способността на Хагана да превземе Палестина като цяло, и дори отвъд, щяло да бъде поддържано докато траела войната, възпрепятствано единствено от обещанията, дадени на йорданците.


 Разбира се, при осъществяването на политиката имало кризисни моменти, които ще опиша по-късно. Те се случили, когато се оказало невъзможно да се защитят всичките изолирани еврейски селища и да се обезпечи свободен достъп на запаси до еврейските части от Ерусалим. През повечето време, обаче, ционистките лидери имали на свое разположение войски, достатъчни да позволят на еврейската общност да се подготви и за възможна конфронтация с арабския свят и за прочистването на местното население. Освен това, арабската намеса добила осезаем вид чак на 15 май 1948 г., пет месеца и половина след като Резолюцията на ООН за разделяне била приета. През този дълъг период по-голямата част от палестинците – с изключение на няколко енклава, където полувоенни групи се опитвали да организират някаква съпротива – останали беззащитни пред лицето на еврейските операции вече в прогрес.


 Когато става въпрос за реконструиране на онази част от исторически процес, където недостижима идеология се превръща в конкретна реалност, има две възможности, които ние, като историци, можем да изберем. В случая с Палестина от 1948 г., първият ще бъде да привлечем вниманието на читателя върху това колко последователни били ционистките лидери – от Херцел до Бен-Гурион – в своето желание да прочистят бъдещата еврейка държава от колкото е възможно повече палестинци, и после да опишем как това се свързва с действителните изгонвания, извършени през 1948 г. Този подход във висша степен е показан в работите на историка Нур Масалха, който най-подробно е проследил за нас генеалогията на мечтите на гонителите и плановете на ционистките “бащи-основоположници”.16 Той показва как желанието да се деарабизира Палестина формирало основополагащ принцип в ционисткото мислене от самия първоначален момент, в който движението се качва на политическата сцена под формата на Теодор Херцел. Както видяхме, мислите на Бен-Гурион по въпроса били ясно произнесени до 1937 г. Неговият биограф Михаел Бар-Зоар обяснява: “При вътрешни дискусии, в инструкции към своите хора “Старецът” демонстрирал ясна позиция: било по-добре възможно най-малкият брой араби да останат в района на държавата.”17 Другият вариант е да се концентрираме върху нарастващия напредък на политическия развой и да се опитаме да покажем как, среща след среща, дискусии за стратегия и методи постепенно се обединили в систематичен и изчерпателен план за етническо прочистване. Аз ще избера и двата варианта.


 Въпросът, какво да се случи с палестинското население в бъдещата еврейска държава, бил обсъждан интензивно в месеците преди края на мандата, и в ционистките коридори на властта се загнездила нова идея: “Балансът”. Този термин се отнася за “демографския баланс” между араби и евреи в Палестина: когато се съпоставя с еврейското мнозинство или изключителност в страната, ситуацията е описана като бедствена. И демографският баланс, и в границите, предложени от ООН на евреите и в онези определени от самото ционистко ръководство, бил точно такъв в очите на еврейското ръководство: надвисваща катастрофа.


 Ционисткото ръководство излязло с два отговора от това затруднение: един за масова употреба, и другия за ограничен корпус от приближени, които Бен-Гурион бил събрал около себе си. Откритата политика, която той и колегите му започнали публично да изразяват във форуми като местното народно събрание (еврейският “парламент” в Палестина) била необходима, за да се окуражи масова еврейска имиграция  в страната. На срещи в тесен кръг лидерите признавали, че повишена имиграция никога нямало да е достатъчна, за да се постигне противовес на палестинското мнозинство: имиграцията трябвало да бъде съчетана с други средства. Бен-Гурион вече бил описал тези средства през 1937 г., когато обсъждал с приятели отсъствието на солидно еврейско мнозинство в бъдеща държава. Той им казал, че подобна “реалност” – палестинското мнозинство в страната – ще принуди еврейските заселници да използват сила, за да осъществят “мечтата” – чисто еврейска Палестина.18 Десет години по-късно, на 3 декември 1947 г. в реч пред висши членове на своята партия Мапаи (Работническата партия на Ерец Израел), той по-подробно обрисувал как да се справят с неприемливи реалност като тази, предвидена от резолюцията на ООН за разделяне.

Има 40 % неевреи в районите, определени за еврейската държава. Това съотношение не е здрава основа за еврейска държава. И ние трябва да се изправим срещу тази нова реалност с цялата и сериозност и определеност. Подобен демографски баланс поставя под въпрос нашата способност да поддържаме еврейски суверенитет ... Само държава с поне 80 % евреи е жизнеспособна и стабилна държава.19

 На 2 ноември, т.е., почти един месец преди да бъде приета Резолюцията от Общото събрание на ООН , и на различна среща, изпълнителния съвет на Еврейската агенция, Бен-Гурион за първи път произнесъл с най-ясните възможни термини, че етническо прочистване представлявало алтернативното, или допълнително, средство гарантиращо, че новата държава ще е изключително еврейска. Палестинците вътре в еврейската държава, казал той на публиката си, могат да се превърнат в пета колона, и ако това стане “те могат да бъдат или масово арестувани или изгонени; по-добре е да ги изгоним.”20


 Как, обаче, да се осъществи тази стратегическа цел? Симха Флапан твърди, че по-голямата част от ционистките лидери на времето щели да решат да не предприемат масово експулсиране. С други думи, ако палестинците се въздържали от атакуване на еврейски цели след като резолюцията за разделяне била приета, и ако палестинският елит не бил напуснал градовете, на ционисткото движение щяло да му е трудно да осъществи своята мечта за етнически прочистена Палестина.21 И освен това, Флапан също приел, че План “Далет” бил водещ пран за етническото прочистване на Палестина. За разлика, например, от анализа, който Бени Морис предлага в първото издание на книгата си за зараждането на бежанския проблем, но много прилича на промяната, която направил в този анализ при второто издание, ясният подробен план за етническо прочистване на Палестина, План “Далет”, не бил създаден във вакуум.22 Той се появил като последната схема в отговор на начина, по който събитията в района постепенно се разгърнали, макар и вид специална политика, която с времето добила ясни очертания. Този отговор, обаче, бил винаги неумолимо вкоренен в ционистката идеология и чисто еврейската държава била неговата цел. По този начин основната цел била ясна от началото – Деарабизацията на Палестина – докато средствата, за да се постигне това най-ефикасно се разгръщали в комбинация с действителната военна окупация на палестинските територии, които трябвало да се превърнат в новата еврейска държава Израел.


 Сега, след като територията била определена и военното превъзходство било осигурено, четвъртата стъпка на ционисткото ръководство за изпълнение на отнемането на Палестина била да постави на място действителните конкретни средства, които щели да му позволят да отстрани толкова много население. На територията на неговата бъдеща голяма израелска държава живеели, в началото на декември 1947 г., един милион палестинци, от общо цялото палестинско население от 1.3 милиона души, докато самата еврейска общност била малцинство от 600,000 души.

Избор на средствата: обезпокоителна нормалност (декември 1947 г.)

 

 Висшият арабски комитет декларирал тридневна стачка и организирал публична демонстрация в протест срещу решението на ООН да приеме Резолюцията за разделяне. Нямало нищо ново в този вид отговор: това била обикновената палестинска реакция към политика, която смятала за вредна, опасна и неефективна. Някои от демонстрациите излезли от контрол и се излели върху еврейски бизнес центрове, както се случило в Ерусалим, където демонстранти нападнали еврейски магазини и пазар. Други инциденти, обаче, били атаки, които според еврейското разузнаване, нямали нищо общо с решението на ООН. Например, засадата срещу еврейски автобус, инцидент, който почти всички израелски исторически книги определят като началото на войната от 1948 г. Проведена от бандата на Абу Кишк, акцията била мотивирана по-скоро от роднински и криминални подбуди, отколкото от национални приоритети.23 Във всеки случай след три дни чуждестранни репортери, наблюдаващи демонстрациите и стачките отчели нарастваща неохота сред обикновените палестинци да продължават протеста, и забелязали ясно желание за връщане към нормалността. Въпреки всичко, за повечето палестинци Резолюция 181 означавала тъжна, но не нова, глава в историята им. През вековете, държавата били предавана от една власт на друга, понякога принадлежала към европейски или азиатски агресори, друг път към части от мюсюлмански империи. Животът на народа, обаче, протичал повече или по-малко непроменен: те обработвали земята или осъществявали своята търговия където и да се намирали и бързо се предавали на новата ситуация докато нещата отново се променели. Следователно, провинциалното население както и градските обитатели чакали търпеливо да видят какво ще бъде да са част или от еврейска държава или от всеки друг нов режим, който можел да замени британското управление. Повечето от тях нямали никаква представа какво ги очаквало, че това, което щяло да се случи ще съставя безпрецедентна глава в историята на Палестина: не просто преминаване от едно управление към друго, но реалното отнемане на собственост от народа, живеещ в страната.


 Сега очите на палестинците се обърнали към Кайро, седалището на Арабската лига и временното убежище на лидера им, Ал-Хадж Амин ал-Хусейни, в изгнание след като британците го изгонили през 1937 г. Първите дни след резолюцията заварили арабските лидери в пълен безпорядък, но постепенно през декември 1947 г. започнало да се оформя нещо като политика. Арабските лидери, особено на държавите съседни на Палестина, предпочели да не взимат индивидуални или драстични решения по въпроса. Те били абсолютно наясно, че общественото мнение в страните им искало да види спешна акция, предприета срещу решението на ООН. Затова Съветът на лигата на арабските държави, съставен от външните министри на арабските държави, препоръчал изпращането на оръжия на палестинците и организирането на съвместна арабска доброволческа сила, която да се нарече "Арабската армия за освобождение" (Jaish al-Inqath, буквално “Спасителна армия” от глагола anqatha, “да спася от предстояща опасност”). Лигата назначила сирийски генерал за неин водач. По-късно през същия месец, малки групи от тази армия започнали да преминават в Палестина, така осигуряващи на Консултацията желан претекст да обсъди по-нататъшната ескалация на операциите на Хагана, които вече били започнали.


 Моделът бил установен, и от тази перспектива месец декември 1947 г. може би е най-заинтригуващата глава в историята на етническото прочиствана на Палестина. Слабата реакция на арабските столиците, заобикалящи Палестина била приветствана от Консултацията на Бен-Гурион – докато безразличния, почти летаргичен палестински отговор я обезпокоил. През първите три дни след като била приета Резолюцията за разделяне, малка избрана група от Консултацията се срещала всеки ден,24 но след това нещата малко се успокоили и форматът се върнал към седмичните следобедни срещи на висшето командване в сряда, с допълнителни сбирки на по-малката група ден след това (обикновено в дома на Бен-Гурион). Първите срещи през декември били посветени на оценяване на палестинското настроение и намерение. “Експертите” докладвали, че въпреки ранното събиране на доброволци в палестинските села и градове, самите хора изглеждали нетърпеливи да продължат живота си по старо му. 25 Този стремеж към нормалност останал свойствен за палестинците вътре в Палестина през следващите години, дори през най-лошите им кризи и през спадовете в борбата им; и нормалност е това, което винаги им е било отказвано от 1948 г. насам.


 Бързото завръщане към нормалността и желанието на палестинците да не бъдат въвлечени в гражданска война, обаче, поставили проблем пред ционисткото ръководство, решено да намали драстично, ако не и напълно, броя на арабите в бъдещата си еврейска държава. То се нуждаело от претекст, който, разбира се, щял да се създаде по-трудно, ако умерената палестинска реакция продължела. За негово “щастие” в един момент армията от арабски доброволци увеличила своите актове на враждебност срещу еврейски конвои и селища, така улеснила Консултацията да рамкира окупацията и експанзивната политика като вид оправдано “отмъщение”, tagmul на иврит. Вече през декември 1947 г., обаче, Консултацията била започнала да използва думата на иврит yotzma (“инициатива”), за да опише стратегията, която възнамерявала да следва по отношение на палестинците на територията на желаната от тях еврейска държава. “Инициатива” означавало предприемането на действия срещу палестинското население без чакането на претекст за tagmul да се появи. Претексти за отмъщение очевидно щели да липсват все повече.


 Палти Села бил член на разузнавателните части, които щели да изиграят решаваща роля в осъществяването на операциите за етническо прочистване. Една от задачите им била да докладват ежедневно за настроението между, и тенденциите сред, провинциалното население на Палестина. Разположен в североизточните долини на страната, Села бил изумен от очевидната разлика в начина, по който общностите от двете страни реагирали на новата политическа действителност, която се разгръщала пред тях. Еврейските фермери в кибуците, и от общите и частните селища, превърнали населените си места във военни постове – подсилвали укрепленията си, поправяли огради, поставяли мини, и т.н. – готови да защитават и атакуват; всеки член бил снабден с пистолет и интегриран към еврейската военна сила. Палестинските села, за изненада на Села, “продължили да живеят както обикновено”. Всъщност в трите села, които посетил – Айндур, Даббурийя и Айн Махел – хората го посрещнали както винаги досега, поздравявали го като потенциален клиент за бартер, търговия и обменяли закачки или новини. Тези села се намирали в близост до британската болница в Афула, където части от Арабския легион били разположени като част от британската полицейска сила в страната. Йорданските войници, също, изглежда се отнасяли към ситуацията нормално и не били ангажирани с някакви специални приготовления. През целия декември 1947 г., Села обобщил в месечния си доклад: нормалност е правилото и вълнение изключението.26 Ако тези хора трябвало да бъдат изгонени, това не можело да бъде извършено като “отмъщение” за каквато и да било агресия от тяхна страна.


Променящото се настроение в Консултацията: от отмъщение към сплашване
 
 На последния етаж на Червената къща, в сряда следобед, на 10 декември 1947 г., разочарована Консултацията се срещнала, за да оцени ситуацията. Двама говорители ръководели разговора, Езра Данин и Йехошуа Палмон.27
 Езра Данин, както вече би споменато, бил отглеждащ цитрусови насаждения бизнесмен, който бил поканен в разузнавателния корпус поради знанието си на арабски език (той бил роден в Сирия). Данин бил около четиридесет и петгодишен, когато се присъединил към Хагана през 1940 г.; през 1947 г. той станал началникът на нейната “Арабска секция”, която ръководела работата на арабските евреи и местните арабски сътрудници, които шпионирали за висшето командване вътре в палестинската общност както и в съседните арабски държави. През май 1948 г. той приел нова роля: да ръководи след окупационните дейности на еврейските сили, когато операциите за етническо прочистване наистина започнели. Неговите хора били отговорни за процедурите, които били следвани след като палестинско село или квартал били окупирани. Това означавало, че с помощта на информатори, те откривали и разпознавали мъже, подозирани в нападение срещу евреи в миналото, или принадлежащи към палестинското национално движение, или които просто не били харесвани от местните информатори, които използвали възможността да си разчистят стари сметки. Така избрани, мъжете обикновено били екзекутирани на място. Данин доста често идвал да провери тези операции от първа ръка. Неговата част била отговорна също, веднага след като село или град били окупирани, за разделяне на всички мъже в “донаборна възраст”, именно между десет и петдесет годишни, от останалите селяни, които след това “просто” били изгонвани или затваряни за дълго време във военнопленнически лагери.28


 Йехошуа (Джош) Палмон по много начини бил заместник на Данин и също изявил голям личен интерес към осъществяването на политиката за избор, разпит и понякога екзекуция. По-млад от Данин и роден в самата Палестина, Палмон вече имал впечатляваща военна кариера зад себе си. Като новобранец в британска десантна част той бил участвал в окупирането на Сирия и Ливан през 1941 г., което сложило край на режим “Виши” там. Офицерите под командването на Данин и Палмон били известни и страшни за много палестинци, които бързо се научили да ги разпознават въпреки опитите им да се обличат анонимно в еднообразни жълтеникаво-кафяви униформи. Те действали задкулисно в стотици села, и устната история за “Накба” е пълна с разкази за тези мъже и жестокостите, извършени от тях.29


 На 10 декември 1947 г., обаче, Данин и Палмон все още били скрити от обществения поглед. Те открили срещата, докладвайки, че членове на палестинския градски елит напускали къщите си и се местели в зимните си резиденции в Сирия, Ливан и Египет. Това била типична реакция от страна на гражданите в моменти на сътресение – да се преместят на безопасно място докато ситуацията се успокои. И все пак израелски историци, включително ревизионистки като Бени Морис, са интерпретирали тези традиционни временни изтегляния като “доброволно бягство”, за да ни кажат, че Израел не била отговорна за тях. Те, обаче, напуснали с ясното намерение, че ще се върнат в домовете си отново по-късно, само, за да им се забрани от израелците да го направят: да не се позволи на хората да се върнат по домовете си след кратък престой в чужбина е също толкова експулсиране, колкото всеки друг акт, насочен срещу местните хора, с цел обезлюдяване.


 Данин докладвал, че това бил единственият пример, който били успели да засекат, на палестинци, които се придвижвали към райони извън границите, определени от ООН за еврейска държава, с изключение на няколко бедуински племена, които се преместили по-близо до арабски села от страх от еврейски нападения. Данин изглеждал разочарован от това, защото почни на един дъх призовал за далеч по-агресивна политика – въпреки факта, че нямало нападателни инициативи или тенденции от палестинска страна – и продължил с обяснение към Консултацията за ползите, които щяло да има: неговите информатори му били казали, че насилствени актове срещу палестинците щели ги ужасят, “което ще направи помощта от арабския свят “безполезна”, загатвайки, че еврейските сили могат да направят с тях каквото си поискат.


 “Какво имаш предвид под насилствени актове?” попитал Бен-Гурион.
 “Съсипване на трафика (автобуси, камиони, превозващи селскостопанска продукция и лични автомобили) ... да им потопим рибарските лодки в Яфа, да им затворим магазините и да не позволяваме суровините да достигнат до фабриките им.”
 “Как ще реагират?” попитал Бен-Гурион.
 “Първоначалната реакция може да се размирици, но в крайна сметка ще разберат посланието.” Основната цел била по този начин да се гарантира, че населението ще бъде оставено на милостта на ционистите, така съдбата им щяла да бъде решена. Изглежда, че Бен-Гурион харесал предложението, и писал на Шарет три дни по-късно, за да обясни общата идея, че: палестинската общност в еврейския район ще бъде оставена “на нашата милост” и евреите можели да и направят каквото си поискат с нея, включително “да я уморят от глад”.30


 Един друг сирийски евреин Елияху Сасон, който до известна степен се опитал да играе адвокат на дявола в Консултацията; изглежда се съмнявал в новия агресивен подход, изтъкнат от Данин и Палмон. Той бил емигрирал в Палестина  през 1927 г., и вероятно бил най-интригуващият и също противоречив член на Консултацията. През 1919 г., преди да стане ционист, той участвал в арабското национално движение в Сирия. През 40-те години на ХХ в., основната му роля била да провокира политика на “разделяй и владей” вътре в палестинската общност, но също и в съседните арабски страни. Така той бил инструмент за подсилване на съюза с йорданския хашемитски крал относно бъдещето на Палестина, но неговите опити да насъска една палестинска група срещу друга били станали старомодни сега, след като ционисткото ръководство се движело към мащабно етническо прочистване на страната като цяло. Все пак заветът му “разделяй и владей” имал неизбежно въздействие върху израелската политика през следващите години, както можем да видим, например, в усилията на Ариел Шарон през 1981 г., когато като министър на отбраната и по съвет на арабиста проф. Менахем Милсон, се опитал да подкопае палестинското съпротивително движение посредством сформиране на т.нар. “Селски лиги” като част от произраелски отряд в окупирания Западен бряг. Това било краткотрайно и неуспешно усилие. По-успешно усилие било инкорпорирането, още през 1948 г., на друзкото малцинство в израелската армия в части, които впоследствие се превърнали в основното средство за подтискане на палестинците в Окупираните територии.


 Срещата на 10 декември щяла да бъде последната, на която Сасон се опитвал да убеди колегите си, че въпреки нуждата от “цялостен план”, както го наричал – именно изкореняването на местното население – все пак било разумно да не гледат на цялото арабско население като на врагове, и да продължават да си служат с тактиката “разделяй и владей”. Той много се гордеел с ролята си във въоръжаването на палестински групи през 30-те години на ХХ в., така наречените “мирни банди”, които били съставени от съперници на палестинския лидер Ал-Хадж Амин ал-Хусейни. Тези части се борели срещу националните палестински обединения по време на арабския бунт. Сега Сасон искал да превърне няколко лоялни бедуински племена в цел на тази разделяй и владей тактика.


 
Декември 1947 г.:ранни действия    

 Консултацията не само отхвърлила идеята да включи повече сътрудничещи “араби”, но също стигнала толкова далеч, че да предложи да остави зад себе си цялата идея за “отмъщение”, както била приета на времето по съвета на Орд Уингейт. По-голямата част от участниците на срещата били благосклонни към “ангажиране” в систематична кампания за сплашване. Бен-Гурион го одобрил и новата политика била приложена в действие в деня след срещата.


 Първата стъпка била добре организирана кампания на заплахи. Специални части от Хагана влизали в села търсейки “инфилтратори” (разбирайте “арабски доброволци”) и раздавали листовки с предупреждение към местното население да не сътрудничи на “Арабската армия за освобождение”. Всяка съпротива на подобно нахлуване обикновено приключвала със стрелба на посоки от страна на еврейските войски и убиването на няколко селяни. Хагана наричала тези нахлувания “насилствено разузнаване” (hasiyur ha-alim). Това също било част от наследството на Орд Уингейт, който бил инструктирал Хагана как да използва този терористичен метод срещу палестински селяни през 30-те години на ХХ в. По същество идеята била да се влезе в беззащитно село към полунощ, да се остане там няколко часа, да се стреля по всеки, който се осмели да излезе от къщата си, и после да се напусне. Дори по времето на Уингейт, това вече било замислено по-скоро като демонстрация на сила, отколкото като наказателна акция или нападение за отмъщение.


 През декември 1947 г. две такива беззащитни села били избрани за възобновяване на тактиката на Уингейт: Деир Аюб и Бейт Аффа. Когато днес шофирате на югоизток от град Рамла на около 15 километра, особено в мразовит ден, когато типичните за вътрешните равнини на Палестина бодливи жълти храсти прещип започват да се раззеленяват, ще се натъкнете на фантастична гледка: дълга редица от развалини и камъни се простира в полето, заграждащи относително просторна въображаема квадратна област. Това били каменните огради на Деир Аюб. През 1947 г. камарата от камъни представлявала ниска каменна стена, която била построена по-скоро по естетически причини, отколкото за защита на селото, което имало около 500 жители. Наречено Аюб – на арабски работа – по-голямата част от жителите му били мюсюлмани, живеещи в къщи от камък и кал, типични за района. Точно преди еврейската атака, селото празнувало откриването на ново училище, което вече имало удовлетворителния брой от петдесет и един ученици, записани в него, всичко това станало възможно с парите, събрани от селяните помежду им и от които също можели да плащат заплатата на учителя. Радостта им, обаче, внезапно изчезнала, когато в десет часа през нощта група от двадесет еврейски войници навлязла в селото – което, както толкова много села през декември не разполагало със защитен механизъм от никакъв вид – и започнали да стрелят на посоки по няколко къщи. По-късно селото било нападано още три пъти преди да бъде насилствено евакуирано през април 1948 г., когато било напълно разрушено. Еврейските сили предприели подобна атака през декември срещу Бейт Аффа в Ивицата Газа, но там нападателите били отблъснати успешно.31
 Заплашителни листовки също били разпространявани в сирийски и ливански села на палестинската граница, предупреждаващи хората:

 

Ако войната избухне на ваша територия, ще причини масово изселване на селяните, с жените и децата им. На тези от вас, които не искат да се сблъскат с такава съдба, ще им кажа: в тази война ще има безмилостно убиване, никакво състрадание. Ако не участвате в тази война, няма да се наложи да напуснете домовете и селата си.32

 Сега последвали голям брой операции за разрушаване в ограничени райони в цяла провинциална и градска Палестина. Първоначално акциите в провинцията били колебливи. Били избрани три села в горна източна Галилея: Кхисас, Наима и Джахула, но операцията била отменена, може би, защото висшето командване ги сметнало за все още прекалено амбициозни. Отмяната, обаче, била частично игнорирана от командира на “Палмах” на север, Игал Алон. Алон искал да преживее нападение на поне едно село, и решил да нападне Кхисас.


 Кхисас било малко село с няколко стотици мюсюлмани и стотина християни, които мирно съжителствували на уникално топографско местоположение в северната част на равнината Хула, върху естествена тераса, която била широка около 100 метра. Тази тераса се образувала преди хиляди години от постепенното свиване на езерото Хула. Чуждестранни пътешественици избирали това село заради естествената красота на местоположението му на бреговете на езерото, и близостта му до река Хасбани.33 Еврейски войски нападнали селото на 18 декември 1947 г. и хаотично започнали да взривяват къщи посред нощ, докато обитателите все още спели дълбоко. Петнадесет селяни, включително пет деца, били убити при атаката. Случката шокирала кореспондентът на Ню Йорк Таймс, който отблизо следял случващото се. Той отишъл и поискал обяснение от Хагана, която първоначално отрекла операцията. Когато любопитният репортер не отстъпил, те най-накрая си признали. Бен-Гурион излязъл с драматично публично извинение, твърдейки, че акцията не е била разрешена, но няколко месеца по-късно, през април, той я включил в списък от успешни операции.34


 Когато Консултацията се срещнала отново в сряда, на 17 декември, към нея се присъединили Йоханан Ратнер и Фриц Eisenshtater (Ешет), двама офицери, които били назначени от Бен-Гурион да формулират “национална стратегия” преди да измисли групата на Консултацията. Срещата се разпростряла върху изводите от успешната операция в Кхисас, а някои членове призовали за допълнителни “отмъстителни” операции, които щели да включат разрушаването на села, експулсиране на населението и настаняване на тяхно място на еврейски заселници. На следващия ден, пред официалната по-голяма група от еврейската общност, която отговаряла за  отбранителни дейности, “Отбранителната комисия”, Бен-Гурион обобщил по-раншната среща. Изглежда, че операцията развълнувала всички, включително представителят на ултраортодоксалните евреи, Агудат Израел, който казал: “Бяха ни казали, че армията има способността да разруши цяло село и да изведе всичките му обитатели; наистина, да го направим!” Комисията одобрила също свикването на офицери от разузнаването при всяка операция. Те щели да изиграят решаваща роля при изпълнението на следващите фази от етническото прочистване.35


 Новата политика също била насочена към градските площи на Палестина, и Хайфа бил избран като първа цел. Интересно, този град е избран от основното течение израелски историци и историкът ревизионист Бени Морис като пример на истинска ционистка добра воля към местното население. Реалността била много различна до края на 1947 г. От сутринта, след приемането на Резолюцията на ООН за разделяне, 75-те хиляди палестинци в града били подложени на кампания на терор, провокиран съвместно от “Иргун” и Хагана. Тъй като били пристигнали едва през последните десетилетия, еврейските заселници били построили къщите си по-високо в планината. Така, в топографски план живеели над арабските квартали и можели лесно на ги бомбардират и обстрелват. Те започнали често да го правят от началото на декември. Използвали също и други методи за сплашване: еврейските войски търкаляли варели, пълни с експлозиви и огромни стоманени топки надолу към арабските населени райони и изливали петрол, смесен с гориво надолу по пътищата, който след това запалвали. Моментът, в който обхванатите от паника палестински жители излизали тичайки от домовете си, за да се опитат да потушат тези реки от огън, те били засипвани с картечен огън. В районите, където двете общности все още си взаимодействали, Хагана докарала коли в палестинските гаражи, за да бъдат поправени, натоварени с експлозиви и устройства за детонация, и така причинила смърт и хаос. Специална част от Хагана, Hashahar (“Зора”), съставена от мистарвим – от иврит буквално “предрешен като арабин”, тоест евреи, които се преобличали като палестинци – стояла зад този вид нападения. Ръководителят на тези операции бил някой си, наречен Дани Агмон, който оглавявал частите “Зора”. На нейния уебсайт, официалният историограф на “Палмах” го формулира по средния начин: “Палестинците [в Хайфа]  от декември насам били под обсада и сплашване.”36 По-лошото, обаче, предстояло.


 Ранното избухване на насилие сложило тъжен край на относително дълга история на работническо коопериране и солидарност в смесения град Хайфа. Това класово съзнание било обуздано през 20-те и 30-те години на ХХ в. и от двете национални ръководства, в частност от еврейския синдикат, но продължило да мотивира съвместна индустриална дейност срещу работодатели от всякакъв вид, и вдъхновявало взаимна помощ във времена на рецесия и недоимък.


 Еврейските атаки в града повишили напрежението в един от по-главните райони, където евреи и араби работели рамо до рамо: заводът за рафиниране на иракската петролна компания в областта на залива. Това започнало с банда от “Иргун”, хвърляща бомба върху голяма група палестинци, които чакали, за да влязат във фабриката. “Иргун” заявила, че това е за отмъщение за по-раншна атака от арабски работници срещу техни еврейски колеги, ново явление в индустриална зона, където арабски и еврейски работници обикновено обединявали усилия в опити да обезпечат по-добри условия на труд от британските си работодатели. Резолюцията на ООН за разделяне, обаче, сериозно навредила на тази класова солидарност и напрежението се покачило. Хвърлянето на бомби върху арабски тълпи било специалитет на “Иргун”, която вече била правила така преди 1947 г. Тази отделна атака в рафинериите, обаче, била предприета в координация със силите на Хагана като част от новата схема да се тероризират палестинците извън Хайфа. В рамките на часове, палестинските работници реагирали и въстанали, убивайки голям брой еврейски работници – тридесет и девет – в една от най-лошите, но също и последни палестински контраатаки; последната, защото там обикновената верига на отмъстителни схватки прекъсвала.


 Следващият етап представлявал нова глава в историята на Палестина. Жадно да изпита, измежду други неща, британската бдителност пред лицето на действията му, висшето командване на Хагана, като част от Консултацията, решило да претърси цяло село и да избие голям брой от жителите му. По това време британските власти все още били отговорни за поддържането на закона и реда и имали доста голямо присъствие в Палестина. Селото, което висшето командване избрало било Балад ал-Шейх, гробното място на шейх Изз ал-Дин ал-Касам, един от най-уважаваните и обаятелни лидери на Палестина от 30-те години на ХХ в., който бил убит от британците през 1935 г. Неговият гроб е една от малкото останки от това село, на около десет километра от Хайфа, които все още съществуват днес.37  

   
 На един местен командир, Хаим Авиноам, било наредено да “обгради селото, да избие възможно най-много мъже, да повреди собственост, но да се въздържа от нападане на жени и деца”.38 Атаката се състояла на 31 декември и продължила три часа. Тя оставила над шестдесет палестинци мъртви, не всички, от които мъже. Забележете, обаче, разликата все още правена тук между мъже и жени: на следващата си среща Консултацията решила, че подобно разделение било ненужно усложняване за бъдещи операции. В същото време, по което и нападението в Балад ал-Шейх, части на Хагана в Хайфа опипали почвата с по-драстична акция: те влезли в един от арабските квартали на града, Wadi Rushmiyya, изгонили жителите му и взривили къщите му. На този акт може да се греда като на официалното започване на операцията за етническото прочистване на градска Палестина. Британците извърнали поглед докато тези зверства били извършвани.


 Две седмици по-късно, през януари 1948 г., Палмах “използвала” инерцията, която била създадена, за да атакува и изгони относително изолирания квартал на Хайфа Хауасса. Това бил най-бедният квартал в града, първоначално съставен от колиби и населен от разорени селяни, дошли да търсят работа тук през 20-те години на ХХ в., всички живеещи при тежки условия. По онова време в тази източна част на града имало около 5000 палестинци. Колибите били взривени, както и местното училище, докато последвалата паника накарала много хора да избягат. Училището било построено отново върху развалините от Хауасса, сега част от квартал Тел-Амал, но тази сграда наскоро пак била разрушена, за да се направи място за ново еврейско училище.39


Януари 1948 г. : сбогом на отмъщението

 Тези операции били придружени от актове на тероризъм от страна на “Иргун” и бригада “Стърн”. Тяхната способност да всяват страх в арабските квартали на Хайфа, както и в други градове, била пряко повлияна от постепенното, но очевидно, отдръпване на британците от каквато и да е отговорност за закона и реда. Само през първата седмица на януари “Иргун” провела повече терористични атаки, отколкото през който и да е период преди. Това включвало взривяване на бомба в кралската резиденция в Яфа, седалището на местния национален комитет,40 която се срутила и оставила двадесет и шест души мъртви. Това продължило с бомбардирането на хотел "Семирамида" в Катамон, в западен Ерусалим, при което умрели много хора, включително и испанският консул. Този факт изглежда накарал сър Алън Кънингам, последния британски висш комисар, да излезе със слабо оплакване към Бен-Гурион, който отказал да порицае акцията, и пред тесен кръг и публично. В Хайфа, подобни действия сега били ежедневно явление.41


 Кънингам отново апелирал пред Бен-Гурион, когато през следващите седмици забелязал промяната в политиката на Хагана от отмъщение към нападателни инициативи, но протестите му били игнорирани. При последната си среща с Бен-Гурион през март 1948 г., той казал на ционисткия лидер, че по негово мнение, докато палестинците се опитвали да поддържат спокойствие в страната, Хагана предприела всичко възможно да изостри ситуацията.42 Това не противоречало на преценката на Бен-Гурион. Той казал на изпълнителния съвет на Еврейската агенция, скоро след като се срещнал с Кънингам: “Вярвам, че по-голямата част палестинските маси приемат разделянето като свършен факт и не вярват, че е възможно да го превъзмогнат или отхвърлят ... Убедителното мнозинство от тях не искат да се бият с нас.”43 От Париж, представителят на Еврейската агенция там, Емил Нажжар, се чудел как може да следва ефективна пропагандна политика, имайки предвид сегашната действителност.44


 Националният комитет на палестинците в Хайфа апелирал отново и отново пред британците, предполагайки, грешно, че тъй като Хайфа щял да бъде последната спирка при британската евакуация, той можел да разчита на тяхната защита поне дотогава. Когато това не се осъществило, той започнал да изпраща множество отчаяни писма до членове на Арабския висш комитет вътре и извън Палестина, молейки за ръководство и помощ. Малка група доброволци достигнала до града през януари, но дотогава някои от нотабилите и лидерите на общността били осъзнали, че момента, в който ООН приела Резолюцията за разделяне, те били обречени да бъдат ограбени от еврейските си съседи. Това били хора, които те самите първо били поканили да дойдат и да останат с тях през късния период на османската империя, които били пристигнали злочести и безпарични от Европа, и с които били споделяли процъфтяващ космополитен град – до това съдбоносно решение от страна на ООН.


 На този фон да си припомним изселването по това време на около 15,000 души от палестинския елит на Хайфа – голяма част, от който преуспели търговци, чието заминаване разрушило местния пазар и търговия, по този начин поставило допълнителен товар на по-разорените части от града.
 Картината няма да е пълна, ако тук не се спомене общата природа на арабската дейност до началото на януари 1948 г. През декември 1947 г., арабски нередовни войници били атакували еврейски конвои, но се въздържали от нападения срещу еврейски селища.45 През ноември Консултацията вече била определила политиката си за отмъщение срещу всяка подобна атака. Чувството сред ционистките лидери, обаче, било, че трябвало да преминат към по-драстични действия.


Дългият семинар: 31 декември – 2 януари46

“Това не е достатъчно”, възкликнал Йосеф Уейц, когато Консултацията се срещнала в сряда на 31 декември 1947 г., само няколко часа преди жителите на Балад ал-Шейх да бъдат заклани. И сега той открито предложил, това което написал тайно в дневника си в началото на 40-те години на ХХ в.: “Не е ли сега времето да се отървем от тях? Защо продължаваме да държим сред нас тези тръни във време, в което те представляват опасност за нас?”47 Отмъщението му изглеждало старомоден начин за справяне с нещата, тъй като пропускало основната цел на атаките и последващото окупиране на села. Уейц бил прибавен към Консултацията, защото бил ръководителят на департамента по заселването към Еврейския национален фонд, вече изиграл решаваща роля в преобразуването за приятелите си на смътните идеи за трансфер в конкретна политика. Той чувствал, че на настоящата дискусия за предстоящото и липсвало чувство за цел, ориентация, която той бил очертал през 30-те и 40-те години на ХХ в.


 “Трансферът”, написал той през 1940 г., “няма да послужи само за една цел – да се намали броят на арабското население – той също служи и за друга цел, в никакъв случай по-малко важна, която е: да се конфискува земя, сега обработвана от арабите и да се освободи за еврейско заселване.” Поради това, заключил той: “Единственото решение е да се прехвърлят арабите оттук в съседни държави. Не бива да се изпусне нито едно село или племе.”48


 Уейц представлявал едно особено ценно допълнение към Консултацията поради по-раншното му участие в проекта за досиетата на селата. Сега, повече от всеки друг член на Консултацията, Уейц тясно се обвързал в практическите предложения за етническото прочистване, нахвърлял детайли за всяко местоположение и село за бъдеща справка, и вписвал собствените си проучвания в онези от досиетата на селата. Неговият най-доверен колега в онези дни бил Йосеф Нахмани, сродна душа, който споделял тревогата на Уейц за това, което и двамата виждали като безславното представяне на еврейското ръководство по този въпрос. Уейц написал на Нахмани, че превземането на цяла арабска държава било “свещен дълг.”Нахмани се съгласил и допълнил, че било необходимо един вид джихад (той използвал термина “milhement kibush”, война за окупиране) , но че еврейското ръководство не успяло да осъзнае необходимостта от него. Най-близкият другар на Уейц написал: “Настоящото ръководство се характеризира със слаби и нерешителни хора.” Уейц бил също толкова разочарован от неспособността на ръководството, както я виждал, да се изправи пред историческия момент. Неговата покана в Консултацията, и особено на първата и среща през януари, за първи път дала на Уейц достъп до плановете за етническо прочистване, така както се разгръщали на ръководно ниво.49


 Шансът на Уейц да покаже по-широко идеите си се появил внезапно, когато онази първа сряда през януари се превърнала в дълъг семинар, за който участниците се преместили в дома на Бен-Гурион наблизо. Идеята да се проведе по-дълга среща била на Бен-Гурион, след като усетил, че се откривали възможности да превърне мечтата си за Велик Израел в реалност. В тази по-удобна среда, Уейц и другите можели да държат дълги речи и да разработват идеите си на спокойствие. Това също била единствената среща на Консултацията, за която имаме протокол, открит в архивите на Хагана. За този “Дълъг семинар” Уейц бил подготвил меморандум, лично адресиран към Бен-Гурион, в който призовавал лидера да одобри плановете му за прехвърляне на палестинското население извън райони, които евреите искали да окупират, и да превърне подобни акции в “крайъгълния камък на ционистката политика”. Той очевидно чувствал, че “теоретичната” фаза на плановете за трансфер била приключила. Било настъпило времето за осъществяване на идеите. Всъщност, Уейтц напуснал “Дългия семинар” с разрешение да създаде своя малка клика под името “комитет по трансфера”, и до следващата среща излязъл с конкретни планове, за които повече ще бъде споменато по-долу.


 Дори най-либералният участник, поканен на “Дългия семинар”, д-р Яков Тахон, изглежда се съгласил, изоставяйки по-колебливата си позиция, заявена по-рано. Тахон бил германски евреин, който заедно с Артур Рупин бил развил първите планове за еврейската колонизация на Палестина в първите десетилетия на двадесети век. Като истински колонизатор, той първоначално не видял никакъв смисъл да гони “местните”; всичко, което искал било да ги експлоатира. На “Дългия семинар”, обаче, изглежда, че и той бил впечатлен от мнението на Уейц, че “без трансфер няма да има еврейска държава”.


 Всъщност, почни нямало разногласие, поради което “Дългият семинар” е толкова централна среща в тази история. Неговата отправна точка, приета от всички, била, че етническото прочистване било необходимо; останалите въпроси, или по-скоро проблеми, били по-скоро от психологическо и логистично естество. Идеолози, като Уейц, ориенталисти като Махнес, и военни генерали като Алон се оплакали, че войските им все още не са попили правилно предишните заповеди, които им били дадени да разширят операциите извън обикновените селективни акции. Основният проблем, както го виждали, изглежда била неспособността им да се отърсят от старите методи за отмъщение. “Те все още тук-там взривяват къщи”, оплакал се Гад Махнес, колега на Данин и Палмон, който по ирония щял да стане генералният директор на израелското министерство на малцинствата през 1949 г. (където поне едно нещо може да се добави в негова защита, изглежда, че бил показал малко съжаление за поведението си през 1948 г., откровено съгласявайки се през 60-те години на ХХ в. че: “Ако не бяха откритите [ционистки военни] приготовления, които имаха провокиращо естество, тенденцията към война [през 1948 г.], можеше да бъде предотвратена.”). Тогава, през януари 1948 г.,обаче, той изглеждал нетърпелив, че еврейските войски все още били заети да претърсват за “виновни лица” на всяко място, вместо активно да причиняват вреда.


 Алон и Палмон сега се заели да обясняват новата ориентация на колегите си: имало нужда от по-агресивна политика в райони, които били “в затишие прекалено дълго”.50 Нямало нужда да убеждават Бен-Гурион. До края на “Дългия семинар” той бил дал зелена светлина на цяла поредица от провокиращи и смъртоносни атаки срещу арабски села, някои като отмъщение, други не, намерението, на които било да причинят колкото се може повече щети и да убият колкото е възможно повече селяни. И когато чул, че първите цели, предложени за новата политика всичките били на север, той поискал пробна акция и на юг, но тя трябвало да бъде специфична, не обща. В това той внезапно се показал като отмъстителен счетоводител. Той настоял за атака срещу Беершеба (днешен Беер Шева ), в частност целял главите на ал-Хадж Саламех Ибн Саид, заместник-кмета и неговия брат, които в миналото и двамата отказали да сътрудничат на ционистките планове за заселване в района. Не било нужно, наблегнал Бен-Гурион, вече да се прави разграничаване между “невинни” и “виновни” – било настъпило времето да се нанесе допълнителна вреда. Години по-късно Данин си спомнил, че Бен-Гурион обяснил какво означавало допълнителна вреда: “Всяка атака трябва да завърши с окупация, разрушаване и експулсиране.”51 Данин дори твърдял, че били обсъждани някои определени села.52


 Колкото до “консервативното” настроение сред войските на Хагана и тяхната подготовка от Уингейт като отмъстителна сила, Игаел Ядин, действащият ръководител на състава на Хагана – и от 15 май 1948 г. и на израелската армия – подсказал, че пътят напред лежал в приемане на нова, по-недвусмислена терминология и по-твърда форма на индоктринация. Той препоръчал изоставянето на термина “отмъщение”: “Не това правим: това е офанзива и трябва да започнем превантивни удари, без да е необходимо едно село да ни напада [първо]. Не използвахме правилно способността си да притиснем икономиката на палестинците.” За много израелци, легендарният главатар на “Палмах”, Ицхак Садех, се съгласил с Ядин и добавил: “Сгрешихме, че инициирахме само отмъщения.” Това, което било необходимо, било внушаването на войските, че агресия “сега е настроението и начинът”.


 Неговият заместник, Игал Алон, бил дори още по-критичен. Той косвено критикувал Консултацията, че не е издала ясно формулирани заповеди за цялостна атака в началото на декември. “Можехме лесно да превземем Яфа досега и трябваше да сме нападнали селата около Тел Авив. Трябва да започнем поредица от “колективни наказания” дори ако в [атакуваните] къщи живеят деца”. Когато Елияху Сасон, подпомогнат от Рувен Шилоа, един от помощниците му (по-късно ръководна фигура в израелския ориентализъм), се опитал да привлече внимание към факта, че провокацията била виновна за отчуждаването на приятелски настроените или мирни палестинци, както правел по време на целия семинар, Алон нетърпеливо го отклонил, като заявил: “Апел за мир ще е слабост!” Моше Даян изразил подобни възгледи и Бен-Гурион изключил всеки опит за постигане на съгласие в Яфа или където и да е другаде.


 В действителност било очевидно, че все още съществувал психологически проблем сред войниците в случая с Яфа. На ежеседмичната среща на 7 януари, длъжностни лица от общината на Тел Авив се чудели защо Хагана, а не само “Иргун”, провокирали арабите в Яфа, когато те самите успешно обезпечили атмосфера на мир между двата съседни града.53 На 25 януари 1948 г. делегация от тези висши длъжностни лица дошла да се срещне с Бен-Гурион в дома му, те се оплакали, че са забелязали рязка промяна в поведението на Хагана спрямо Яфа. Имало неписано споразумение между Яфа и Тел Авив, че двата града щели да бъдат разделени от ивица ничия земя по крайбрежието, което давало възможност за неловко съжителство. Без да се консултират с тях, войници от Хагана навлезли в тази зона, покрита от цитрусови насаждения, и разтроили този деликатен баланс. И това било направено във време, възразил един от участниците, в което двете общини се опитвали да постигнат ново временно споразумение. Той се оплакал, че Хагана изглежда с всички сили се опитвала да попречи на подобни опити и обяснил, че нападала произволно: убивала хора без провокация, в близост до водоизточниците, на неутралната земя, ограбвала арабите, малтретирала ги, разрушавала кладенци, конфискувала имущество и стреляла единствено за сплашване.54


 Бен-Гурион отбелязал в дневника си, че подобни оплаквания идвали от членове на други еврейски общини, разположени в близост до арабски градове или села. Били постъпили протести от Реховот, Нес Циона, Ришон ле-Цион и Пета Тиква, най-старите еврейски селища в района на старата част на Тел Авив, чиито членове, като палестинските си съседи, пропуснали да забележат, че Хагана е възприела “нов подход” срещу палестинското население.


 Един месец по-късно, обаче, ние вече виждаме същите тези служители, погълнати от по-общата атмосфера на безкомпромисност да казват на Бен-Гурион: “Трябва да ударим Яфа по всеки възможен начин.” Изкушението наистина било голямо: през февруари, сезона за обиране на портокалите, с които Яфа бил известен, бил в разгара си и алчна общината на Тел Авив бързо се отклонила от по-раншното си намерение да поддържа временно споразумение със съседния палестински град.55 Всъщност нямало нужда да се молят: няколко дни по-рано, висшето командване вече било решило да нападне цитрусовите горички и палестинските пунктове за бране в Яфа.56


 През уикенда след “Дългия семинар”, на среща с шестима от общо единадесетте членове на Консултацията,57 Бен-Гурион им загатнал защо мислел, че политиката на военното висше командване първоначално не е събудила чувство сред цивилните ръководители на общината и предложил на по-малката клика да използва нов термин: “агресивна защита”. Ядин харесал идеята и казал: “Трябва да обясним на командирите си, че сме по-силните ... трябва да парализираме транспорта на арабите и икономиката им, да ги тормозим в селата и градовете им и да ги деморализираме”. Галили се съгласил, но предупредил: “Все още не можем да разрушаваме места, защото нямаме оборудването” и също бил притеснен за британската реакция.58


 Игал Алон, обаче, а не висшите чиновници на Тел Авив, спечелил пълна победа. Той искал ясна директива отгоре за войските, които, сега докладвал, че били изпълнени с ентусиазъм и нетърпеливи във всеки момент да отидат и да нападнат арабски села и квартали. Отсъствието на ясна координационна ръка също безпокояло останалите от военните в Консултацията. Разпалени войски, както било докладвано, понякога атакували села в райони, където висшето командване понастоящем искало да избегне провокация. Един конкретен случай, обсъден на “Дългия семинар” бил инцидент в западния ерусалимски квартал Ромема. Тази област от града била особено спокойна докато един местен командир от Хагана не решил да сплашва палестинците от квартала под претекста, че собственикът на бензиностанция там окуражавал селяните да удрят по минаващите еврейски автомобили. Когато войниците убили собственика на бензиностанцията, неговото село, Лифта, си отмъстило като посегнало на еврейски автобус. Сасон допълнил, че твърдението се оказало лъжливо. Атаката на Хагана, обаче, сигнализирала започването на поредица от офанзиви срещу палестински села по западните склонове на ерусалимските планини, насочени особено към село Лифта, което дори според разузнаването на Хагана, никога не било нападало конвои.


 Допреди пет години, когато беше построен нов път, свързващ основната магистрала Ерусалим – Тел Авив със северните еврейски квартали на Ерусалим – нелегално върху окупирана територия след 1967 г. – при влизане в града на ляво можеше да видите много на брой привлекателни стари къщи, все още почти непокътнати, да се притискат към планината. Сега вече ги няма, но в продължение на много години това били останките от живописното село Лифта, едно от най-първите етнически прочистени в Палестина. То било селото на Касим Ахмад, лидерът на бунта от 1834 г. срещу египетското управление на Ибрахим Паша, който някои историци виждат като първия национален бунт в Палестина. Селото било чудесен пример за провинциална архитектура, с тясната си улица, спускаща се успоредно на склоновете на планините. Относителното му благополучие, както на много други села, особено по време на и след Втората световна война, се изразявало в строителството на нови къщи, подобряването на пътищата и пътните настилки, както и с като цяло по-висок стандарт на живот. Лифта било голямо село, дом на 2500 души, по-голямата част, от които мюсюлмани, с малък брой християни. Друг знак за съществуващото благоденствие било девическото училище, което голяма част от селяните обединили усилия да построят през 1945 г., като инвестирали своя общ капитал.


 Социалният живот в Лифта се въртял около малък търговски център, който включвал клуб и две кафенета. Той привличал също и йерусалимци, и без съмнение и днес щеше да привлича, ако беше там. Едно от кафенетата било целта на Хагана, когато нападнала на 28 декември 1947 г. Въоръжени с картечници евреите обсипали с куршуми кафенето, докато членове на бригада “Стърн” спрели автобус наблизо и започнали да стрелят по него на посоки. Това било първата операция в провинциална Палестина на бригада “Стърн”; преди атаката бандата публикувала брошури за дейностите си: “Разрушава арабски квартали и наказва арабски села.”59


 Намесата на бригада “Стърн” в нападението на Лифта може и да е била извън цялостната схема на Хагана в Ерусалим, според Консултацията, но след като веднъж се случила тя била включена в плана. В модел, който щял да се повтори, създавайки свършен факт, станал част от общата стратегия. Висшето командване на Хагана първоначално порицало атаката на  бригада “Стърн” в края на декември, но когато осъзнало, че нападението накарало селяните да избягат, наредило друга операция срещу същото село на 11 януари, за да се довърши експулсирането. Хагана взривила по-голямата част от къщите в селото и изкарала хората, които все още били там.


 Това бил крайният резултата от “Дългия семинар”: въпреки, че ционисткото ръководство осъзнавало нуждата от координирана и ръководена кампания, то решило да превърне всяка неупълномощена инициатива в съставна част от плана, давайки и благословията си ретроспективно. Случаят в Ерусалим бил такъв, при който спорадични отмъстителни акции били систематизирани в отбранителна инициатива за окупиране и експулсиране. На 31 януари Бен-Гурион дал директни заповеди на Давид Шалтиел, военният командир на града, да осигури еврейски достъп и разширяване посредством разрушаването на Шейх Джара, окупацията на други квартали и незабавното заселване на евреи на конфискуваните места. Неговата мисия била “да засели евреи във всяка къща на конфискуван полу-арабски квартал, като Ромема”.60


 Мисията била изпълнена успешно. На 7 февруари 1948 г., което се паднало в събота, на еврейския шабат, Бен-Гурион дошъл от Тел Авив, за да види опразненото и разрушено село Лифта със собствените си очи. Същата вечер докладвал ликувайки на съвета на Мапай в Ерусалим, за това, което видял:

Сега, когато дойдох в Ерусалим, аз се чувствам като в еврейски(ивритски) град. Такова чувство съм изпитвал само в Тел Авив или в селскостопанска ферма. Вярно е, че не целият Ерусалим е еврейски, но вече съдържа в себе си голям еврейски блок: когато се влезе в града през Лифта и Ромема, през Маханех Йехуда, ул.”Крал Джордж” и Меа Шеарим – няма араби. Сто процента евреи. Откакто Ерусалим е бил разрушен от римляните – градът не е бил толкова еврейски, колкото е сега. В много арабски квартали на запад не се вижда нито един арабин. Не мисля, че това ще се промени. И каквото стана в Ерусалим и Хайфа – може да се случи в по-големи части от страната. Ако сме упорити много е възможно в следващите шест до осем месеца да има значителни промени в страната, много значителни, и то в наша полза. Със сигурност ще има значителни промени в демографския състав на страната.61
 
 Дневникът на Бен-Гурион показва също колко нетърпелив е бил през януари да придвижи напред изграждането на по-ефективна нападателна сила. Той бил особено притеснен, че “Иргун” и бригада “Стърн” продължили своите терористични атаки срещу палестинското население без съгласуване с командването на Хагана. Давид Шалтиел, ерусалимският командир на Хагана, му докладвал, че в неговия град, и всъщност в цялата страна, “Иргун” често действала в райони, където останалите сили все още не били напълно подготвени. Например, войски, принадлежащи на “Иргун”, убили арабски шофьори в Тиберия и опожарявали пленени села навсякъде. Шалтиел основно се тревожел за последиците за изолирания еврейски квартал в старата част на Ерусалим. Всички еврейски опити тогава и по-късно да се окупира тази част от града се провалили заради съпротивата оказана от йорданския легион, за да обезпечи оставането на тази част към Йордания. В края на краищата, хората от еврейския квартал сами решили да се предадат.
 Алон, Ядин, Садех и Даян, военните професионалисти в Консултацията, разбирали “Стареца”, както любящо наричали Бен-Гурион, по-добре от всеки друг. Всяко военно действие, упълномощено или не, помагало да се допринесе за експулсирането на “чужденците”. Когато лично им доверил мислите си, добавил още една причина за едновременно окуражаване на официално координирана политика и местни “неупълномощени” инициативи: новата политика на сплашване трябвало да бъде свързана с въпроса за еврейските селища. Имало тридесет селища в определената от ООН за арабска държава територия. Един от най-ефикасните начини да бъдат включени те в еврейската държава бил да се построят нови селищни пояси между тях и определените за евреите райони. Това била същата тактика, която Израел щяла да използва отново в окупирания Западен бряг по време на договора от Осло и отново в началото на двадесет и първи век.


 Човекът, който най-малко разбирал Бен-Гурион бил Елиаху Сасон. На “Дългия семинар” той докладвал друг случай, за който мислел, че е непровокирана и “варварска” еврейска атака срещу мирни селяни. Това бил случаят с Кхисас, споменат по-рано. На семинара той се оплакал: “Действия, като това в Кхисас ще накарат мирните араби да действат срещу нас. Във всички райони, където не осъществихме провокиращи действия – в крайбрежната равнина и Негев – атмосферата е спокойна, но не и в Галилея.” Както преди, никой не го послушал. Всички участници се съгласили с Моше Даян, когато казал на Сасон: “Нашето действие срещу Кхисас възпламени Галилея и това беше хубаво нещо.” Изглежда няма никаква следа от по-раншната реакция на Бен-Гурион относно операцията в Кхисас, когато стигнал толкова далече, че да публикувал извинение. На “Дългия семинар” той застанал на страната на тези, които приветствали акцията, но предложил подобни действия да не бъдат извършвани официално от името на Хагана.: “Трябва да включваме Мосад [специалния отдел, който щял да се превърне в израелски тайни служби] в подобни действия.” В дневника си той лаконично обобщил срещата, повтаряйки думите на Алон:

Има нужда от силна и брутална реакция. Трябва да бъдем точни относно съобразяването на времето, мястото и онези, които удряме. Ако обвиняваме семейство – трябва да го нараним без милост, включително жени и деца. По време на операцията, не е необходимо да се прави разлика между виновен и невинен.62

 Елиаху Сасон напуснал “Дългия семинар” все още вярващ, че е убедил Бен-Гурион да продължи с избирателна политика, насочена срещу “враждебни” араби, която щяла да позволи на “приятелски” райони, по-голямата част от страната в действителност, да останат спокойни и мирни. На следващата среща, обаче, го виждаме да се придържа към основната линия и никога повече не споменава тактиката “разделяй и владей”, която защитавал преди, осъзнавайки, че никой от съмишлениците му вече не се интересувал от използването на различията между политически сили, а единствено от изгонването на колкото се може повече палестинци.
 Игал Алон и Израел Галили, от друга страна, напуснали срещата с впечатлението, че им е дадена пълна свобода да започнат масирани атаки срещу палестинските градове и села в желаната еврейска държава. Военните изглежда схванали по-добре желанията на Бен-Гурион, или поне допуснали, че няма да възрази на по-агресивни инициативи от тяхна страна. Били прави.


 На този етап преминаването на Бен-Гурион към систематични операции за превземане, окупиране и експулсиране имало доста общо с неговото разпалено разбиране за колебанията в международното настроение. На “Дългия семинар” го откриваме да набляга на нуждата за бъдещи бързи операции, тъй като усещал възможна промяна в международната политическа воля що се отнасяло да палестинската криза. Служители на ООН били започнали да осъзнават, че мирното разрешаване, прието от организацията им, изобщо не било решение, а всъщност подклаждало война, както смятали и американски дипломати и британски длъжностни лица. Наистина, присъствието на “Армията за арабско освобождение” като цяло служело да се ограничат палестинските действия и да се отложи каквато и да било значителна обща арабска инвазия, но опасността от промяна в политиката на ООН и САЩ останала, и установяването на фактите, смятал Бен-Гурион, било най-доброто средство да се попречи на подобна потенциална промяна в политиката.


 Освен това чувството, че се разгръщал удобен момент за действие за прочистване на страната, било подсилено от факта, че ционисткото ръководство знаело в действителност колко слабо било палестинското и арабското военно противопоставяне. Разузнавателната част на Хагана била доста наясно, от телеграми, които прихванала, че “Армията за арабско освобождение” не успяла да координира действията си с полувоенните групи, водени от Абд ал-Кадир ал-Хусайни в Ерусалим и Хасан Саламех в Яфа. Тази липса на координация се изразила в решението на “Армията за арабско освобождение” през януари 1948 г. да не действа в градовете, а по-скоро да се опита и да атакува изолирани еврейски селища.63 Действащият командир на “Армията за арабско освобождение” бил Фаузи ал-Каукджи, сирийски офицер, който повел група доброволци, главно от Ирак, в Палестина по време на Бунта от 1936 г. Оттогава бил в конфликт със семейство Хусейни, и вместо това дарил лоялността си на Сирия и Ирак, които били упълномощили хода му в Палестина и през 1936 г. и през 1948 г. Иракското правителство виждало Ал-Хадж Амин ал-Хусейни като съперник на хашемитската му посестрима Йордания, докато сирийското правителство по онова време било загрижено за панарабските му амбиции. Следователно решението на Арабската лига да раздели Палестина между трима командири, ал-Каукджи на север, Абд ал-Кадир в Ерусалим и Саламех в Яфа, било фарс, и малкото военна сила, притежавана от самите палестинци, се превърнала в изцяло неефективна, от начина, по който била използвана.


 По определен начин, колебанията в глобалната общност относно начина, по който се развивали нещата и силно ограничената природа на панарабската военна дейност можело да възвърнат спокойствието в Палестина и да отворят пътя за подновен опит да се реши проблема. Новата ционистка политика на агресивна отбрана, която Консултацията побързала да приеме, обаче, блокирала всички възможни ходове към по-помирителна реалност.
 На 9 януари 1948 г., първата значителна част от доброволческата армия от  “Армията за арабско освобождение” прекосила в Палестина, главно в определените от ООН за бъдещата арабска държава райони; доста често доброволците правели лагери по протежение на границите на тази въображаема държава. В основни линии възприели защитна политика и се съсредоточили върху организиране на укрепителните линии на населението в сътрудничество с националните комитети – групи от местни нотабили, основани през 1937 г., които действали като спешно ръководство в големите градове – и със селските кметове (мухтарите). В няколко ограничени случая, обаче, особено веднага след прекосяване на границата, те нападали еврейски конвои и селища. Първите селища, които били атакувани били Кефар Солд (9 януари 1948 г.) и Кефар Ецион (14 януари 1948 г.). Тридесет и пет еврейски войници, които били част от конвой, който бил изпратен да помогне на Кефар Ецион (на югозапад от Ерусалим), били поставени в засада и убити. Дълго след като тези войници от Хагана били убити, “35”, 'Lamed-Heh' на иврит (което изразява цифрите с думи), продължило да служи като кодово име за операции, провеждани по общо мнение, в отмъщение за тази атака. Биографът на Бен-Гурион, Михаел Бар-Зоар, правилно коментирал, че тези операции вече били планирани по време на “Дългия семинар” и всички целели да причинят вида допълнителна вреда, която Бен-Гурион бил представил като желателна. Нападението срещу конвоя Lamed-Heh се оказало само още един претекст за новата нападателна инициатива, крайният план, за която щял да бъде завършен през март 1948 г.64
 След “Дългия семинар”, еврейските военни операции започнали по-систематично да излизат извън обсега на отмъщение и наказателно действие, преминавайки към инициативи за прочистване в рамките на предназначената от ООН област за еврейската държава. Думата прочистване,'tihur', била използвана икономично на срещите на Консултацията, но се появява във всяка заповед, предавана от висшето командване на частите в района. Тя означава на иврит, това, което означава на всеки друг език: експулсирането на цялото население от селата и градовете му. Тази непоколебимост засенчила всяко друго политическо съображение. Предстояли кръстопътища, на които на ционисткото ръководство му било предлаган шанс да поеме различен курс на действие, и от американските и от арабските актьори на сцената. Бен-Гурион и неговата Консултацията били решили да проправят ясен път напред и отхвърляли тези предложения едно след друго.