Пн29 /05 /2017

Back Вие сте тук:Начало Изследвания Етническото прочистване на Палестина -Глава пета

Изследвания

Етническото прочистване на Палестина -Глава пета



    Редакторите на дневника на Бен-Гурион били изненадани да установят, че между 1 април и 15 май 1948 г., лидерът на еврейската общност в Палестина изглежда бил доста разсеян спрямо военната страна на събитията.1
    Вместо това, той изглеждал много по-загрижен за вътрешната ционистка политика и интензивно се занимавал с организационни теми като преобразуване на диаспоричните групи в органи на новата държава Израел. Безспорно дневникът му не издава чувство за надвисваща катастрофа или “втори холокост”, както заявявал с патос при публичните си изяви.
    В своите вътрешни кръгове той говорел на различен език. За членовете на своята партия Мапай, в началото на април, той гордо изредил имената на арабските села, които еврейските войски неотдавна са окупирали. При друг случай, на 6 април, го откриваме да порицава социалистически ориентирани членове на еврейския профсъюз (Хистадрут), които подложили на съмнение далновидността да се атакуват селяните вместо да се извърши конфронтация срещу земевладелците, т.нар. ефендита, като казал на една от централните му фигури: “Не съм съгласен с вас, че трябва да се изправим срещу ефендита, а не срещу селяни: нашите врагове са арабските селяни!”2
    Дневникът му наистина предлага рязък контраст на страха, който е насадил у своите зрители по време на обществени сбирки и респективно на израелската колективна памет. Това подсказва, че още тогава той е осъзнавал, че Палестина вече е в ръцете му. Както и да е, той не бил прекалено самоуверен и не се присъединил към чествуванията на 15 май 1948 г., тъй като бил наясно с чудовищните размери на задачата пред себе си: прочистване на Палестина и убеждаване, че арабските опити нямало да спрат еврейското превземане. Подобно на Консултацията, той се опасявал от изхода от развитието на места, където имало очевидна непропорционалност между изолирани еврейски селища и потенциална арабска армия – какъвто бил случаят в отдалечените части на Галилея и Негев, както и в някои части на Ерусалим. Въпреки всичко Бен-Гурион и близките му сътрудници отлично разбирали, че тези неудобства на местно ниво не биха могли да променят цялостната картина: способността на еврейските сили да присвоят, дори преди британците да са напуснали, много от районите, които Резолюцията на ООН за разделяне е определила за еврейската държава. “Присвояване” означавало едно единствено нещо: масовото експулсиране на палестинците, живеещи там от домовете им, от работата им и от земята им - и в градовете и в провинциалните области.
    Бен-Гурион може и да не се е веселил открито с еврейските маси, които танцували по улиците в деня, в който Британският мандат официално приключил, но той бил доста наясно , че мощта на еврейските военни сили вече е започнала да се проявява в района. Когато План “Далет” бил приведен в действие, Хагана имала повече от 50,000 души войска на свое разположение, половината, от която била обучена от британската армия по време на Втората световна война. Било настъпило времето планът да се приведе в действие.

Операция “Нахшон”: Първата операция от План “Далет”

    Стратегията на ционистите да изграждат селища в средата на гъсто населени арабски райони, ретроспективно одобрена от властите на Британския мандат, се оказала спънка в моменти на напрежение. Опитите да се закарат продоволствия и войски в тези отдалечени позиции не можело винаги да бъдат гарантирани, и веднъж след като страната вече била в пламъци, западният път за достъп до Ерусалим, който минавал през многобройни палестински села, бил особено сложен за защита, и това създавало чувство за напрежение сред малобройното еврейско население в града. Ционистките лидери също били загрижени за евреите в Ерусалим, поради друга причина: те били съставени главно от ортодоксални евреи и мизрахи, чиито ангажимент към ционизма и неговите стремежи бил доста оскъден или дори бил под въпрос. Поради това, първият район, избран за привеждане на План “Далет” в действие, били провинциалните хълмове по западните склонове на планините на Ерусалим, на половината на разстоянието на пътя към Тел Авив. Това била операция “Нахшон”, която щяла да послужи като модел за бъдещи кампании: внезапните масови изселвания, с които си послужила щели да се окажат най-ефикасният начин за поддържане на изолирани еврейски селища или деблокиране на пътища, които били под вражеска заплаха, като този водещ към Ерусалим.
    От всяка бригада, определена за операцията било изискано да се подготви да премине в “Мазав Далет”, Положение Д, т.е. да се подготви да изпълни заповедите на План Д: въвеждащото изречение към всяка част било: “Ще преминете към положение “Далет” за оперативно изпълнение на План “Далет”. И още “селата, които ще плените, прочистите или разрушите ще бъдат избрани съгласно консултация с вашите съветници по арабски въпроси и офицерите от разузнаването”.3 Ако се съди по крайния резултат от този етап, а именно април – май 1948 г., този съвет означавал да не се пощади нито едно село. Докато официалният План “Далет” давал на селата правото да се предадат, оперативните заповеди не освобождавали нито едно село по каквато и да било причина. С това проектът бил превърнат във военна заповед за започване на разрушаване на села. Датите се различавали според географското положение: бригада “Александрони”, която щяла да щурмува крайбрежието с неговите десетки села, оставяйки само две след себе си, получила заповедите си към края на април; инструкцията за прочистване на източна Галилея пристигнала в щабквартирата на бригада “Голани” на 6 май 1948 г., а на следващия ден първото село в нейната “зона”, Шажара, било прочистено.4
    Частите на „Палмах” получили заповедите си за “Нахшон” на първия ден от април 1948 г. Предишната вечер Консултацията се срещнала в къщата на Бен-Гурион, за да финализира директивите към частите. Техните заповеди били ясни: “основната цел на операцията е разрушаването на арабски села ... [и] изгонването на селяните, за да станат те икономическа отговорност на общите арабски сили”.5
    Операция “Нахшон” била новост и в други отношения. Това била първата операция, в която всичките различни еврейски военни организации се стремели да действат заедно като една армия – осигурявайки базата за бъдещите Израелски отбранителни сили (ИОС). И това било първата операция, в която старите източноевропейски евреи, които естествено доминирали военната сцена, били обединени в кампанията наред с други етнически групи като новодошли в арабския свят и от пост-холокостна Европа.
    Командирът на един батальон, който участвал в тази операция, Ури Бен-Ари, споменал в спомените си, че “стопяването на диаспорите” е била една от важните цели на “Нахшон”. Бен-Ари бил млад немски евреин, който бил пристигнал в Палестина няколко години по-рано. Неговата част направила последните си приготовления за “Нахшон” на средиземноморския бряг, близо да Хадера. Той си спомня, че се оприличавал на руските генерали, които воювали с нацистите през Втората световна война. “Нацистите” в този случай били голям брой беззащитни палестински села в близост до пътя Яфа – Ерусалим и полувоенните групи на Абд ал-Кадир ал-Хусайни, които им се притекли на помощ. Частите на Ал-Хусайни си отмъщавали за по-раншни еврейски атаки като стреляли наслуки по еврейския трафик на пътя, ранявайки и убивайки пасажери. Но самите селяни, както и на други места в Палестина, се опитвали да продължат живота си както обикновено, без да имат представа за демоничния образ, приписан ми от Бен-Ари и другарите му. В рамките на няколко дни повечето от тях щели да бъдат прокудени завинаги от домовете си и земите си, където те и предците им са живели и работили в продължение на векове. Полувоенните палестински групи под командуването на Абд ал-Кадир ал-Хусайни оказали по-голяма съпротива отколкото батальона на Бен-Ари очаквал, което означавало, че операция “Нахшон” първоначално не тръгнала по план. Все пак, до 9 април кампанията била приключена.
    Това бил денят, в който първото от многото села около Ерусалим попаднало в ръцете на евреите, въпреки щастливото си име – Кастал (the Castle – Крепостта). То наистина имало древни укрепления, но те не могли да го защитят от недосегаемите еврейски сили. Кастал се намирал на последния западен връх преди финалния склон към Ерусалим. Паметникът на Хагана, който Израел е поставил на мястото не споменава, че преди на същото това място е имало палестинско село. Паметната плоча, ознаменуваща битката е типичен пример за това колко дълбоко вкоренен е езикът на План «Далет» в съвременната популярна израелска историография. Както и в плана, така и върху паметната плоча, Кастал се появява не като село, а като “вражеска база”: палестинските селяни са лишени от човешките си качества, за да бъдат превърнати в “законни мишени” за унищожаване и експулсиране. По цялата територия на Израел много нови селища и национални паркове са станали част от колективната памет на държавата без оглед на палестинските села, които преди са се издигари там, дори там, където има следи, като изолирана къща или джамия, които видимо свидетелствуват за факта че до неотдавна – до 1948 г. – там са живеели хора.
    На 9 април, докато защитавал Кастал, Абд ал-Кадир ал-Хусайни бил убит в битка. Неговата смърт така деморализирала войската му, че всички други села в старата част на района на Ерусалим бързо попаднали в ръцете на еврейските сили. Едно по едно те били обграждани, атакувани и окупирани, техните жители изгонвани, и домовете и сградите им разрушавани. В някои от тях експулсирането било съпроводено от кланета, най-прословутото от които е извършеното от еврейските войски, на същия ден, в който с. Кастал паднало, в с. Деир Ясин.

Деир Ясин

    Методичната същност на План “Далет” е показана в Деир Ясин, пасторално и приветливо селце, което било постигнало договор за неагресия с Хагана в Ерусалим, но било обречено да бъде разрушено, тъй като се намирало в областите, посочени в План “Далет” да бъдат прочистени. Поради по-раншното споразумение, което била подписала със селото, Хагана решила да изпрати там шайки от Иргун и бригада “Стърн”, за да се освободи от официална отговорност. В по-нататъшните прочиствания на “приятелски” села дори тази тактика нямало вече да бъде смятана за необходима.
    На 9 април 1948 г., еврейски сили окупирали село Деир Ясин. То било разположено на един хълм западно от Ерусалим, на 800 м. надморска височина и в близост до еврейския квартал Гиват Шаул. Старото селско училище днес се използва като психиатрия за западния еврейски квартал, който се разширил върху разрушеното село.
    Когато нахлули в селото, еврейските войници обсипали къщите с картечен огън, убивайки много от жителите. След това останалите жители били събрани на едно място и хладнокръвно избити, телата им били осквернени, като много жени били изнасилени и след това убити.6 
    Фахим Зайдан, който по онова време бил дванадесет годишен, си спомня как убили семейството му пред очите му:

Те ни изведоха един след друг: застреляха един възрастен човек и когато една от дъщерите му извика, тя също бе застреляна. После повикаха брат ми, Мохамед, и го застреляха пред нас, и когато майка ми извика и се наведе над него – с малката ми сестра Худра в прегръдките си, която още сучеше – застреляха и нея.7

    Самият Зайдан бил прострелян докато стоял в редица деца, които еврейските войници били изправили срещу една стена, която обсипали с куршуми, “просто за забавление”, преди да си тръгнат. За щастие той оцелял от раните си.
    Наскоро проведено изследване намали общоприетия брой убити в Деир Ясин от 170 на 93-ма души. Разбира се, като изключим жертвите на самото клане, десетки други са били убити в боевете и оттук не са били включени в официалния списък на жертвите. Както и да е, тъй като еврейските сили гледали на палестинските села като на вражески военни бази, разликата между масово клане на хора и убиването им в “битка” била малка. Трябва само да се каже, че е имало тридесет бебета сред жертвите в Деир Ясин, за да се разбере защо цялото “количествено” упражнение – което израелците повториха неотдавна, през април 2002 г. в клането в Дженин – е незначително. На времето еврейското ръководство съобщило гордо голям брой жертви, за да превърне Деир Ясин в епицентъра на катастрофата – предупреждение към всички палестинци, че ги чакала подобна съдба ако откажели да изоставят домовете си и да избягат.8
    Четири, наблизо разположени села били следващите – Калуня (Qalunya), Сарис, Беит Сурик и Бидду (Biddu). Като се бавели по около час във всяко село, частите на Хагана взривявали къщите и гонели хората. Интересно (или иронично, ако пожелаете), офицерите от Хагана твърдeли, че трябвало да се борят с подчинените си, за да предотвратят безумието на плячкосването в края на всяка окупация. Бен-Ари, който ръководел частта на сапьорите, която взривявала къщите, разказва в спомените си как саморъчно е спирал плячкосването на тези села, но тези твърдения изглеждат най-малко преувеличени, като се има предвид, че селяните са бягали без да вземат нищо, докато вещите им са откривани във всекидневните и фермите, и на войници и на офицери, като спомени от войната.9
   
    В същата област били пощадени две села. Абу-Гош и Наби Самуил. Те били пощадени тъй като техните кметове били развили относително приятелски връзки с местните командири на бригада “Стърн”. Иронично, това ги спасило от разрушаване и експулсиране: тъй като Хагана искала да ги разруши, по-екстремистката група, бригадата “Стърн”, сега им се притекла на помощ. Това, разбира се, било рядко изключение, и стотици села претърпели същата съдба като Калуня и Кастал.10


Жестокостта срещу градовете на Палестина

Увереността, която еврейското командуване имало в началото на април за своята способност не само да превземе, но и да прочисти районите, които ООН е определила за еврейската държава, може да бъде измерена само от начина, по който веднага след операция “Нахшон”, то насочило вниманието си към по-големите градски центрове на Палестина. Те били систематично атакувани през останалата част от месеца, докато представители на ООН и британски чиновници стояли и гледали безучастно.
    Офанзивата срещу големите градски центрове започнала с Тиберия. Веднага след като новините за Деир Ясин и клането три дни по-късно (12 април) в близкото село Кхирбат Наср ал-Дин (Khirbat Nasr al-Din) достигнали до многобройното палестинско население в града, много от хората избягали.11 Хората също били ужасени от всекидневните тежки бомбардировки извършвани от еврейските сили, разположени на хълмовете, издигащи се над тази историческа, древна столица на  Галилейското езеро, където 6000 евреи и 5000 араби и техните предци в продължение на векове са съжителствували мирно. Британското препречване означавало, че “Армията за арабско освобождение” била успяла да снабди града само със сила от около 30 доброволци. Те не можели да се мерят със силите на Хагана, които търкаляли бомби надолу по хълмовете и използвали високоговорители, за да разпращат ужасяващи шумове, които да плашат населението – ранна версия на свръхзвуковите полети над Бейрут през 1983 г. и Газа през 2005 г., които организациите за правата на човека разглеждат като криминални деяния. Тиберия паднала на 18 април.12
    Британците изиграли съмнителна роля в атаката срещу Тиберия. Първоначално предложили да защитят палестинските жители, но скоро след това ги накарали да преговарят за всеобща евакуация на града с еврейските сили. Кралят на Йордания Абдула бил “по-практичен”: той изпратил 30 камиона, за да подпомогне превозването на жените и децата. В спомените си той твърди, че е бил убеден, че е на път да се случи това, което станало в с. Деир Ясин.13 По-късно британски офицери признали, че са имали подобни страхове, но документи, показващи силен британски натиск върху лидерите на общността да напуснат не показват голяма загриженост за предстоящо клане. Някои биха казали, че поради това британците са предпазили арабските жители на Тиберия от клане; други биха поспорили, че те са сътрудничели на гонителите. Ролята на британците е много по-ясна, и далеч по-отрицателна, в предстоящите глави за жестокостта срещу градовете на Палестина, когато Хайфа и Яафа биват окупирани. 

Деарабизирането на Хайфа

 Както вече споменахме, операциите в Хайфа били одобрени и приветствувани от Консултацията постфактум, макар и не задължително инициирани от нея. Ранния тормоз на арабското население в града предишния декември бил подтикнал много от представителите на палестинския елит да заминат за своите резиденции в Ливан и Египет, докато се възвърне спокойствието в града им. Трудно е да се пресметне колко човека спадат към тази категория: повечето историци изтъкват, че цифрата между 15 000 и 20 000 души.14
    На 12 януари 1948 г., местен лидер на име Фарид Са’ад, мениджърът на Арабската банка в Хайфа, и член на местния национален комитет телеграфирал на д-р Хусайн Кхалиди, секретарят на Арабския висш комитет, в отчаяние: “Добре е евреите да не научават истината.”15 “Истината” била, че градският елит в Палестина бил рухнал след месец на тежки еврейски бомбардировки и агресия. Както и да е, евреите с точност знаели какво става. В действителност, Консултацията била доста наясно, че богатите и състоятелните вече били напуснали през декември, че арабските оръжия не пристигали, и че арабските правителства правели малко извън това да разпространяват провокаторската си военна риторика във всички посоки, за да прикрият пасивността и нежеланието си да се намесят на страната на палестинците.
    Заминаването на богатите означавало, че в Хайфа между 55 00 и 60 000 палестинци са останали без лидери и, като се има предвид относително малкия брой на въоръжени арабски доброволци в града, на милостта на еврейските сили през април 1948 г. Това се случило въпреки присъствието на британски войски в града, които теоретично били отговорни за безопасността и здравето на местното население.
    На тази фаза на еврейската операция около града било дадено зловещото име “Ножици” (Misparayim), включващо и идеята за приклещване и за откъсването на града от неговия палестински хинтерланд. Хайфа, както и Тиберия, се намирал в плана на ООН за еврейска държава: оставянето на единственото по-голямо пристанище в страната под еврейски контрол представлявало само още един израз на нечестната сделка, предложена на палестинците в мирното предложение на ООН. Евреите искали пристанищния град, но без 75-те хиляди палестинци, които живеели в него, и през април 1948 г. те постигнали целта си.
    Като най-голямо пристанище в Палестина, Хайфа също бил последната спирка по пътя на британското изтегляне. Очаквало се британците да останат до август, но през февруари 1948 г. те решили да изтеглят датата на заминаването си през май. Затова там имало голям брой британски войски и те все още имали правната и, някой може да поспори, моралната власт да налагат закона и реда в града. Тяхното поведение, както много британски политици признават впоследствие, формира една от най-срамните глави в историята на Британската империя в Близкия изток.16 Еврейската кампания по тормоз, започнала през декември, включила тежки бомбардировки, снайперистки обстрел, реки от възпламенен петрол и гориво, изливани по планинския склон, и детонирани бурета експлозив, и продължила през първите месеци на 1948 г., но се засилила в началото на април. На 18 април, денят, в който палестинците от Тиберия били принудени да избягат, генерал-майор Хю Стокуел, британският главнокомандващ на Северния сектор разположен в Хайфа, събрал еврейските власти в града в своя офис и ги информирал, че до два дни британските сили ще се изтеглят от позиции, в които са служели като буферна зона между двете общности. Този “буфер” бил единствената пречка, която възпирала еврейските сили от директна атака срещу, и превземане на, палестинските области, където все още живеели повече от 50 000 души. Пътят бил широко отворен за деарабизацията на Хайфа.
    Тази задача била възложена на бригада “Кармели”, една от най-елитните части в еврейската армия (имало и бригади с “по-ниско качество”, като “Киряти”, съставена от арабски евреи, които били изпращани само на грабителски или по-малко атрактивни “мисии”; дефиницията на “Киряти” като бригада, съдържаща “по-ниско човешко качество” може да бъде открита в израелските документи).17 Двехилядната армия на бригада “Кармели” се изправила срещу слабо екипирана армия от 500 местни и главно ливански доброволци, които имали примитивни оръжия и ограничени боеприпаси, и разбира се нищо, което да се сравни с бронираните коли и минохвъргачките от еврейската страна.
    Премахването на британската бариера означавало, че операция “Ножици” можело да бъде заменена с операция “Пасхално прочистване” (“bi'ur hametz”, hametz-бук.пр. храни, съдържащи квас). Староеврейският термин означава пълно пречистване и се отнася за еврейската религиозна практика за премахване на всички следи от хляб или брашно от домовете на хората в навечерието на Пасха, тъй като са забранени по време на празника. Брутално удобно, прочистването на Хайфа, в което палестинците се превърнали в хляба и брашното, започнало в навечерието на Пасха, на 21 април.
    Стокуел, британският главнокомандващ, предварително знаел за предстоящата еврейска атака, и по-рано същия ден поканил “палестинското ръководство” в града за консултация. Той се срещнал с група от четирима изтощени мъже, които набързо станали лидери на арабската общност, тъй като никоя от позициите, която официално заемали не ги подготвяла за съдбовния исторически момент, който се разгърнал в офиса на Стокуел онази сутрин. По-раншна кореспонденция между тях и Стокуел показва, че те му вярвали като на пазител на закона и реда в града. Сега британският офицер ги посъветвал, че ще е по-добре за хората им ако напуснат града, където те и по-голямата част от семействата им са живеели и работели от средата на XVIII в., когато Хайфа станала известна като съвременен град. Постепенно, докато слушали Стокуел и доверието им в него се загубило, те осъзнали, че ще бъдат неспособни да защитят своята общност и така се подготвили за най-лошото: тъй като британците нямало да ги защитят, те били обречени да бъдат изгонени. Те казали на Стокуел, че искат да напуснат организирано. Бригада “Кармели” се погрижила това да стане сред сеч и безпорядък. 18
    По пътя за срещата си с британския главнокомандващ, четиримата мъже вече можели да чуят еврейските високоговорители, предупреждаващи палестинските жени и деца да напуснат преди да е станало прекалено късно. В други части на града, високоговорители предавали напълно противоположно съобщение от еврейския кмет на града, Шабтай Леви, по думите на всички свестен човек, който умолявал хората да останат и обещавал, че нищо лошо няма да им се случи. Но Мордехай Маклеф, оперативният офицер на бригада “Кармели”, а не Ливи, бил този, който давал заповедите. Маклеф организирал кампанията за прочистването и заповедите, които дал на своите войски били прости и ясни: “Убийте всеки арабин, който срещнете; палете всички възпламеняеми обекти и отваряйте вратите с експлозиви.” (По-късно той станал началник щаб на израелската армия.)19
    Когато тези заповеди били изпълнени незабавно в рамките на 1.5 км2 , където хиляди беззащитни палестинци от Хайфа все още живеели, шокът и ужасът били такива, че без да опаковат нищо от притежанията си или дори да знаят какво правят, хората започнали да напускат масово. В паниката те се отправили към пристанището, където се надявали, че ще намерят кораб или лодка, които да ги изведат от града. Веднага след като напуснали, еврейските войски проникнали с взлом и плячкосали домовете им.
    Когато Голда Меир, старша ционистка лидерка, посетила Хайфа няколко дни по-късно, първоначално установила, че и е трудно да подтисне чувството на ужас, когато влязла в домове, където сготвена храна все още седяла на масите, деца били оставили играчки и книги на пода, и животът сякаш бил застинал за миг. Меир дошла в Палестина от САЩ, където семейството и избягало веднага след погромите в Русия, и сцените, на които станала свидетел в онзи ден и напомнили за най-страшните истории, които семейството и разказвало за руската жестокост срещу евреи десетилетия по-рано.20 Но това очевидно не оставило дълготрайна следа върху нейната или на сътрудниците и решителност да продължат етническото прочистване в Палестина.
    Рано призори на 22 април народът започнал да се стича на пристанището. Тъй като улиците в тази част вече били пренаселени с хора, търсещи изход, само-назначилото се ръководство на арабската общност се опитало да приведе някакъв ред в хаотичната сцена. Можело да бъдат чути високоговорители, които призовавали хората да се съберат на стария пазар близо да пристанището и да потърсят убежище там докато бъде организирана системна евакуация по море. Високоговорителите ревели: ”Евреите са окупирали “Стантън роуд” и  продължават напред.”
    Военната книга на бригада “Кармели”, която хроникира действията и във войната, не показва угризение за това, което последвало. Офицерите на бригадата, наясно с това, че хората били посъветвани да се съберат близо до входа на пристанището наредили на хората си да разположат три инчови минохвъргачки на склоновете на планината, издигащи се над пазара и пристанището – където днес е разположена болница “Ротшилд” – и да бомбардират събиращите се долу тълпи. Планът бил да се уверят, че хората няма да си променят решението и да се гарантира, че бягството щяло да е еднопосочно. Веднъж след като палестинците били събрани на пазара – едно архитектурно съкровище от времето на Османския период, покрито с бели сводести навеси, но разрушено до неузнаваемост след създаването на израелската държава – те станали лесна мишена за еврейските добри стрелци.21
    Пазарът на Хайфа се намирал на по-малко от 100 метра от тогавашния вход към пристанището. Когато обстрелът започнал, това била естествената посока за обхванатите от паника палестинци. Тълпата нахлула в пристанището, избутвайки полицаите, охраняващи входа. Множество хора щурмували лодките, закотвени там и се разбягали из града. Можем да научим какво се случило след това от ужасяващите спомени на някои от оцелелите, публикувани наскоро. Ето един от тях:

Мъже стъпваха върху приятелите си и жени върху собствените си деца. Лодките на пристанището скоро се напълниха с жив товар. Бяха ужасно претъпкани. Много от тях се преобърнаха и потънаха заедно с всичките си пътници.22

    Сцените били толкова потресаващи, че когато рапортите достигнали до Лондон, те пришпорили британското правителство да действа, като някои длъжностни лица, може би за първи път, започнали да осъзнават огромните размери на нещастието, което тяхното бездействие причинявало в Палестина. Британският външен министър Ърнест Бевин бил разгневен от поведението на Стокуел, но фелдмаршал Монтгомъри, началникът на Имперския генерален щаб и по този начин шеф на Стокуел, го защитил.23 Последната комуникация между палестинските лидери на Хайфа и Стокуел е под формата на писмо, което говори красноречиво:

Ние се чувстваме опечалени и дълбоко наскърбени от липсата на симпатия от страна на Британските власти да окажат помощ на ранените, макар да бяха помолени да помогнат.24

Сафед е следващият25

    По времето, когато Хайфа бил превзет, само още няколко града в Палестина били все още свободни, между тях Акра, Назарет и Сафед. Битката за Сафед започнала в средата на април и продължила до 1 май. Това не се дължало на упоритата съпротива на палестинците или на доброволците от “Армията за арабско освобождение”, макар, че те наистина положили по-сериозни усилия тук отколкото където и да било другаде. По-скоро тактически решения отвели еврейската кампания първо към провинциалния хинтерланд около Сафед, а след това към самия град.
    В Сафед имало 9500 араби и 2400 евреи. Повечето евреи били ултраортодоксални и изобщо не се интересували от ционизма, а още по-малко от борба срещу арабските си съседи. Това, и относително последователният начин за превземане, развит от евреите, най-вероятно е създало у единадесетте членове на местния национален комитет впечатлението, че ще се справят по-добре отколкото други градски центрове. Комитетът бил безпристрастно представително тяло, което включвало градските нотабили, улема (религиозни сановници), търговци, земевладелци и бивши активисти от бунта през 1936 г., чийто главен център бил Сафед.26 Лъжливото усещане за безопасност било подсилено от относително голямото присъствие на арабски доброволци в Сафед, възлизащи на повече от 400 души, макар, че само половината от тях били въоръжени с пушки. Престрелките в града започнали в началото на януари, провокирани от враждебно разузнавателно нахлуване от някои членове на Хагана в палестинските квартали и пазар. Един харизматичен сирийски офицер, на име Ихасн Кам Улмаз (Ihasn Qam Ulmaz), ръководел защитите срещу многократните нападения на бойната група на Хагана, “Палмах”.
    Първоначално тези атаки на “Палмах” били спорадични и неефективни, тъй като нейните части съсредоточавали действията си срещу провинциалния район около града. Но веднъж след като приключили със селата в околностите на Сафед (описано по-късно в тази глава) те можели изцяло да се концентрират върху самия град, което станало на 29 април 1948 г. За нещастие на хората от Сафед, точно в момента, в който имали най-голяма нужда от него, те загубили способния Улмаз. Новият командир на армията на доброволците в Галилея, Адиб Шишакли (който става един от управниците на Сирия през 50-те години на XX в.) го заменил с един от не толкова способните офицери от “Армията за арабско освобождение”. Все пак съмнително е, че дори Улмаз би се справил по-добре като се има предвид непропорционалността в съотношението на силите: 1000 добре обучени войници от “Палмах” се изправят срещу 400 арабски доброволци, една от многото местни непропорционалности, които показват лъжата на мита за еврейски Давид, който се изправя срещу арабски Голиат през 1948 г.27
    Войските на “Палмах” изгонили повечето от хората, като позволили на 100 души възрастни хора да останат, макар и не за дълго. На 5 юни, Бен-Гурион отбелязал сухо в дневника си: “Абрахам Хануки от [кибуц] Айелет Хашахар ми каза, че 100-те възрастни хора, останали в Сафед са били изгонени в Ливан.”28

Ерусалим – градът призрак

    Унищожаването на градовете не подминало Ерусалим, който бързо се превърнал от “Вечния град”, както е описан в новата книга на Салим Тамари, в “Града призрак”.29 През април 1948 г. еврейски войски обстрелвали, нападали и окупирали западните арабски квартали. Някои от по-богатите палестински обитатели на тези по-заможни райони били напуснали града няколко седмици по-рано. Останалите били прокудени от къщи, които все още свидетелстват за архитектурната красота на кварталите, които палестинският елит започнал да изгражда извън стените на Стария град от края на XIX в. В последните години някои от тези шедьоври започват да изчезват: страст към недвижими имоти, архитектурен ексцентризъм и предприемаческа алчност са се съчетали, за да превърнат тези елегантни жилищни райони в улици от чудовищни вили и екстравагантни палати за богати американски евреи, които на стари години се тълпят в града.
    Британските войски били още в града, когато тези райони били прочистени и окупирани, но те останали настрана и не се намесили. Само в един район – Шейх Джара  - първият палестински квартал, построен извън стените на Стария град, където най-видните изтъкнати семейства от родовете на Хусейни, Нашашиби и Кхалиди имали резиденции – един местен британски командир решил да се намеси.
    През април 1948 г. заповедта към еврейските сили била много ясна.”Превземете квартала и разрушете всичките му къщи.”30  Атаката по прочистването започнала на 24 април 1948 г., но била спряна от британците преди да е осъществена напълно. Имаме свидетелски показания от съществено значение за това, което се случило в Шейх Джара от секретаря на Арабския висш комитет, д-р Хусайн Кхалиди, който живеел там: неговите отчаяни телеграми до мюфтията често били залавяни от израелското разузнаване и са запазени в израелските архиви.31 Кхалиди докладва как войниците на британския командир запазили квартала, с изключение на 20 къщи, които Хагана успяла да взриви. Тази британска позиция на противопоставяне тук показва колко много по-различна щеше да бъде съдбата на мнозина палестинци, ако британските войски се бяха намесили и на други места, както се е изисквало от тях и от заповедите в устава на мандата и от условията в резолюцията на ООН за разделяне.
    Все пак правилото било британско бездействие, както изтъкват обезумелите призиви на Кхалиди що се отнася до останалите квартали в Ерусалим, особено в западната част на града. Тези райони били подложени на многократен обстрел от първия ден на януари и тук, не както в Шейх Джара, британците изиграли наистина подла роля като обезоръжили няколкото палестински жители, които имали оръжие, обещавайки да защитават хората от еврейски атаки, но веднага се отказали от това обещание.
    В едно от своите телеграфически съобщения в началото на януари д-р Кхалиди съобщава на Ал-Хадж Амин, в Кайро, как почти всеки ден тълпа разгневени граждани демонстрирала пред дома му с искане за ръководство и помощ. Лекари в тълпата казвали на Кхалиди, че болниците са препълнени с ранените и, че саваните за покриване на мъртвите тела се свършили. Имало пълна анархия и хората били в състояние на паника.
    Но по-лошото предстояло.32 Няколко дни след прекратената атака срещу Шейх Джара, с помощта на същите три инчови минохвъргачки, използвани в Хайфа, палестинският северен и западен Ерусалим били ударени от безкрайна бомбардировка. Само Шуафат се държал и отказал да се предаде. Катамон паднал в последните дни на април. Ицхак Леви, главата на разузнаването на Хагана в Ерусалим, си спомня: “Докато продължаваше прочистването на Катамон, започнаха грабежи и кражби. Войниците и гражданите участваха в тях. Те проникваха в къщите и взимаха от тях мебели, дрехи, електрически уреди и храна.”33
    Включването на йорданския “Арабски легион” в борбата променило картината и операциите по прочистването били преустановени в средата на май 1948 г. Някои йорданци участвали в боевете преди, като доброволци, и приносът им помогнал да бъде забавена еврейската преднина, особено по време на превземането на Катамон, което включвало интензивна борба с еврейски войски в манастира “Сан Симон”. Но въпреки техния героичен – по описание на Леви и приятелите му – опит да защитят палестинските квартали на запад, те се провалили. Всичко на всичко в старата част на Ерусалим осем палестински квартала и 39 села били етнически прочистени, а населението им било прехвърлено в източната част на града. Днес не е останало нищо от селата, но някои от най-хубавите къщи на Ерусалим все още се издигат, сега обитавани от еврейски семейства, които са ги заели почти веднага след изземването им – безмълвни свидетели за трагичната съдба на хората, които са ги притежавали.

Акра и Байсан

    Унищожаването на градовете продължило през май с окупирането на Акра на брега и Байсан на изток на 6 май 1948 г. В началото на май, Акра още веднъж доказал, че не само Наполеон се е затруднил да го победи: въпреки тежката пренаселеност в резултат на огромния наплив от бежанци от съседния град Хайфа, усилените всекидневни бомбардировки от страна на еврейските сили не успели да подчинят  кръстоносния град. Както и да е, неговият открит воден ресурс на 10 километра на север, от изворите на Кабри, през почти 200 годишен водопровод, се оказал неговата ахилесова пета. Очевидно по време на обсадата във водата бил инжектиран вирус на коремен тиф. Местни емисари на Международния червен кръст докладвали за това в главната си квартира и не оставили съмнение каго подозират за това: Хагана. Докладите на Червения кръст описват внезапна епидемия от коремен тиф и, дори посредством внимателния си език, посочват, че единственото обяснение за изригването е външно отравяне.34
    На 6 май 1948 г., в ливанската болница в Акра, която принадлежала на Червения кръст, била свикана извънредна среща. Генерал-майор Бевъридж, шеф на британските медицински служби, полковник Бонет от британската армия, д-р Маклийн от Медицинските служби и г-н Де Меурон, пратеникът на Червения кръст в Палестина се срещнали с градски длъжностни лица, за да обсъдят 70-те нещастни случая, които епидемията вече причинила. Те заключили, че несъмнено инфекцията била породена от водата, не в резултат на пренаселените и нехигиенични условия, както твърдяла Хагана. Поразително, тя засегнала 55 британски войници, които били изпратени в болница “Порт Саид” в Египет. Генерал-майор Бевъридж казал на Де Меурон: “В Палестина никога не се е случвало нищо подобно.” В момента, в който те идентифицирали водопровода като източника, те преминали към артезиански кладенци и вода от напоителната станция на север от Акра. Бежанците от Акра, вече в лагери на север, също били прегледани, за да се избегне разпространяване на епидемията.
Духът на жителите бил отслабен от епидемията от коремен тиф и интензивните бомбардировки и те се вслушали в призива от високоговорителите, който им казвал: “Предайте се или се самоубийте. Ще ви унищожим до последния човек.”35 Лейтенант Петит, френски наблюдател от ООН, докладвал, че след като града попаднал в еврейски ръце, настъпило повсеместно и систематично ограбване от страна на армията, включително мебели, дрехи и всичко, което можело да е от полза за новите еврейски имигранти и изнасянето, на което можело да откаже бежанците от завръщане.
    На 27 май бил осуетен подобен опит за отравяне на водния запас в Газа. Египтяните заловили двама евреи, Давид Хорин и Давид Мизрахи, които се опитвали да инжектират вируси на коремен тиф и дизентерия в изворите на Газа. Генерал Ядин докладвал за инцидента на Бен-Гурион, тогава министър-председател на Израел, който чинно го вписал в дневника си, без коментар. Двамата заловени впоследствие били екзекутирани от египтяните без каквито и да било официални израелски възражения.36
    Ърнест Давид Бергман, заедно с братя Кацир, споменати по-рано, бил част от екип, работещ по израелската биологическа боеспособност, основан от Бен-Гурион през 40-те години на XX в., носещ смекченото име Научен корпус на Хагана. Ефраим Кацир бил назначен за негов директор през май 1948 г., когато екипът бил преименуван на “ХЕМЕД” (Сладост, дума, образувана от акронима на думите Хайл Мада (Hayl Mada) – Научният корпус). Той не допринесъл съществено към кампаниите през 1948 г., но неговото ранно създаване било показателно за неконвенционалните аспирации, които държавата Израел щяла да преследва в бъдеще.37
    Горе-долу по същото време, когато Акра бил окупиран, бригада “Голани” завзела гр. Байсан в операция “Гидеон”. Както в Сафед след окупирането на няколко села в района, те напреднали към града. Еврейските сили, с успешното превземане на Хайфа, Тиберия и Сафед зад себе си, били уверени и високо ефективни. Сега вече опитни при масови изгонвания, те се опитали да предизвикат бързо опразване на Байсан посредством поставяне на ултиматум на хората да напуснат домовете си в рамките на десет часа. Ултиматумът бил предаден на “градските нотабили”, именно фракция на местния национален комитет. Тези нотабили отклонили ултиматума и бързо се опитали да съберат хранителни запаси за дълга обсада; набавили малко оръжия, основно две оръдия, донесени от доброволци, за да бъде отблъснато предстоящото нападение. Наум Спигел, командирът на бригада “Голани”, искал внезапна атака и вземането на много военнопленници, за да ги размени за няколко еврейски затворници, които йорданските сили били пленили по-рано при успешното си начинание в еврейския квартал в Стария град и в ционисткото селище Гуш Ецион. Всъщност Легионът спасил обитателите на Гуш Ецион от ръцете на разгневени палестински полувоенни групировки, които били нападнали изолираната еврейска колония и конвоя, който бил дошъл да я спасява.38 (Днес Гуш Ецион е голямо еврейско селище на Западния бряг.) Тези заселници, заедно с жителите на стария еврейски квартал, били сред малкото еврейски военнопленници, пленени по време на войната. Към тях се отнасяли справедливо и след кратко време били освободени, за разлика от хилядите палестинци, които сега, според международното право, били граждани на държавата Израел, но веднъж станали пленници били затворени в затвора.
    След усилени всекидневни бомбардировки, включително от въздуха, местният комитет в Байсан решил да се предадат. Комитетът, който взел решението се състоял от кадията - местния свещеник, общинския секретар и най-богатия търговец в града. Те се срещнали с Палти Села и колегите му, за да обсъдят условията на капитулацията (преди срещата, членовете поискали разрешение за пътуване до Наблус за разискване на капитулацията, но им било отказано). На 11 май градът преминал в еврейски ръце. Палти Села с подробности си спомнял двете патетични стари артилерийски оръдия, които трябвало да защитят Байсан: две френски противовъздушни оръдия от Първата световна война, остарялото въоръжение представлявало общото ниво на оръжие, с което разполагали палестинците и доброволците в навечерието на влизането в Палестина на редовните арабски армии.
    Веднага след това, Палти Села и колегите му могли да наблюдават “методичното експулсиране” на жителите на града. Някои били прехвърлени в Назарет – през май все още свободен палестински град, но не за дълго – някои в Дженин, но по-голямата част били преведени на отсрещния бряг на протичащата наблизо река Йордан.39 Очевидци си спомнят тълпите от хора от Байсан като извънредно обхванати от паника и страх, набързо проправящи си път към река Йордан и оттам към вътрешността на страната към лагерите за временно настаняване. И докато еврейските войски били заети с други операции наблизо, немалко хора от тях успели да се върнат: Байсан се намира много близо до Западния бряг и до р. Йордан, и поради това било относително лесно незабелязаното промъкване обратно. Завърналите се успели да останат до средата на юни, когато израелската армия ги натоварила под дулото на пистолети в камиони и ги прекарала през реката още веднъж.

Разрушаването на Яфа

    Яфа бил последният град, подлежащ на превземане, на 13 май, два дни преди края на мандата. Както толкова много палестински градове и той имал дълга история, датираща от бронзовата епоха с впечатляващо римско и византийско наследство. Арабските характерни особености на града били дело на мюсюлманския командир Умар Ибн ал-Аас, който го превзел през 632 г. Старата част на областта Яфа включвала 24 села и 17 джамии; днес от джамиите е оцеляла една, но не е останало нито едно от селата.
    На 13 май 5000-на войска от Иргун и Хагана нападнала града докато арабски доброволци, ръководени от Михаил ал-Исса, местен християнин, се опитвали да го защитят. Между тях имало и допълнителна част от 50 мюсюлмани от Босна, както и членове на второто поколение тамплиери, немски колонизатори, които били дошли в средата на XIX в. като религиозни мисионери и сега решили да се опитат и да защитят колониите си (други тамплиери в Галилея се предали без борба и набързо били извадени от двете си хубави колонии, Валдхайм и Бейт Лехем, западно от Назарет).
     Като цяло Яфа получил най-голямата отбранителна сила на разположение на палестинците в сравнение с която и да е друга местност: общо 1500 доброволци се противопоставили на 5000-ната еврейска войска. Те преживели триседмична обсада и атака, която започнала в средата на април и продължила до средата на май. Когато Яфа паднал, цялото му население от 50 000 души било изгонено с “помощта” на британско посредничество, т.е. бягството им било по-малко хаотично отколкото в Хайфа. Все пак имало сцени, напомнящи на ужасите, които се случили на северното пристанище в Хайфа: хората били буквално избутвани в морето, когато тълпите се опитвали да се качат на малките рибарски лодки, които щели да ги отведат до Газа, докато еврейски войски стреляли над главите им, за да ускорят експулсирането.
    С падането на Яфа окупационните еврейски сили били опразнили и обезселили всички по-големи центрове и градове в Палестина. По-голямата част от жителите им – от всички слоеве, вероизповедания и  професии – никога не видели градовете си отново,  докато по-политически настроените сред тях щели да започнат да играят формираща роля в повторната поява на Палестинското национално движение под формата на Организация за освобождение на Палестина (ООП), искащи най-много и на първо място право за завръщането си.

Прочистването продължава

    Вече към края на март еврейските операции били разрушили по-голямата част от провинциалния хинтерланд на Яфа и Тел Авив. Имало очевидно разделяне на работата между силите на Хагана и Иргун. Докато Хагана се придвижвала по обичайния начин от едно място на друго според плана, Иргун си позволявала спорадични акции в села  извън обсега на първоначалния списък. Така на 30 март Иргун пристигнала в село Шейх Муванис (или Мунис, както е известно днес) и изгонила насила обитателите му. Днес там е разположен елегантният терен на университета Тел Авив, разпрострян върху останките от това село, докато една от няколкото оцелели селски къщи се е превърнала в университетския академичен клуб.40
    Ако не е съществувало мълчаливото съгласие между Хагана и Иргун, Шейх Муванис може би е щяло да оцелее. Големците в селото били положили сериозно усилие да развият приятелски отношения с Хагана, за да избегнат експулсирането си, но “арабистите”, които били сключили споразумението не били открити никъде в деня, в който Иргун се появила и изгонила цялото село.41
    През април операциите в провинцията били по-тясно свързани с унищожаването на градовете. Селата в близост до градските центрове били превземани и опразвани, и понякога подлагани на кланета, в кампания за терор, проектирана да подготви почвата за по-успешно превземане на градовете.
    Консултацията се срещнала отново в една сряда -7 април 1948 г. Било взето решение да бъдат разрушени и пропъдени жителите на всички села на пътищата Тел Авив – Хайфа, Дженин – Хайфа и Ерусалим – Яфа. До края на деня, с изключение на няколко села, никое не било пощадено.42
    Така, в деня, в който Иргун помела Шейх Муванис, Хагана окупирала шест села в същата област в рамките на седмица: Кхирбат Аззун било първото, на 2 април, последвано от Кхирбат Лид, Араб ал-Фукара, Араб ал-Нуфай’ат и Дамира, всички прочистени до 10 април, и Черкис на 15 април. До края на месеца други три села в близост до Яфа и Тел Авив – Кхирбат ал-Маншия, Бияр ‘Адас и голямото село Миска – били превзети и разрушени.43
    Всичко това се случило преди дори един единствен редовен арабски войник да е навлязъл в Палестина, и вече било трудно да се следи темпото, както за тогавашните, така и за по-съвременните историци. Между 30 март и 15 май 200 села били окупирани и жителите им изгонени. Това е факт, който трябва да се повтаря, тъй като подкопава  израелския мит, че “арабите” са избягали внезапно, след като започнала “арабската инвазия”. Почти половината от арабските села вече били атакувани до времето, по което арабските правителства най-накрая, и както знаем, неохотно решили да изпратят войските си. Още 90 села щели да бъдат пометени между 15 май и 11 юни 1948 г., когато най-накрая влязло в сила първото от двете временни примирия.44
    Очевидци на еврейската страна ясно си спомнят, че са мислели през целия април, че армията е можело да постигне повече. В скорошното си интервю с официални историци, Палти Села, чиито свидетелски показания могат да бъдат открити в архивите на Хагана в Тел Авив, използвал колоритен език, за да пресъздаде тази атмосфера на допълнителен устрем. Палти Села бил член на еврейските сили, които окупирали и прочистили гр. Байсан, и на които било наредено да изтласкат големите бедуински племена, които в продължение на векове пребивавали сезонно в областта. Той по-късно отбелязал:

    След като прочистихме областта от бедуинските племена, с гной [той използвал думата от еврейски немски (идишки) език за гнойна рана: farunkel] са заразени още две села в областта Байсан, Фаруна и Самария. Изглежда, че те не се страхуваха и все още обработваха нивите си и продължаваха да използват пътищата.45

    Едно от многото села, пленени по време на тези атаки на изток било с. Сирин. Неговата история резюмира съдбата, която сполетяла множество села, обезселени от еврейските сили в Мардж Ибн Амир и долината Байсан, където днес напразно се търсят следи от палестинския живот, процъфтявал някога там.

Село Сирин

    Сирин било окупирано на 12 май 1948 г. То се намирало близо до Байсан в едно от чифлишките владения: исторически тези земи, понякога наричани земите на “mudawar”, номинално били собственост на османския султан, но били обработвани от палестински фермери. Сирин се разрастнало в процъфтяваща общност около гробното място (макам) на един мюсюлмански свят човек на име шейх Ибн Сирин. Теренът в тази част на Палестина е труден и летата са непоносимо горещи. И все пак жилищата, които се разпрострели около макама и близките потоци, на три километра от него, наподобявали на села, обезпечени с много по-добър климат и постоянен приток на прясна вода. Животни носели водата от кладенците и трудолюбивите фермери я използвали, за да превърнат каменистата земя в малка райска градина. Сирин било изолирана общност тъй като било недостъпно за коли, но външни лица, които често посещавали селото, изтъкват индивидуалния стил на сградите там: къщите в Сирин били изградени от вулканични черни камъни примесени с глина, а покривите били покрити с вплетени слоеве дърво и бамбук.
    Сирин било чудесен пример за колективната система за споделяне на земята, към която селяните се придържали още от османския период и тук били съхнанени и капитализацията на местното земеделие и ционисткия стремеж към земя. То се славело с три плодородни бостана (градини с овощни дръвчета) и маслинови насаждения, които се простирали на 9 000 култивирани дунама земя (от общо 17 000). Земята принадлежала на селото като цяло и големината на семейството определяла неговия дял от реколтата и територията.
    Сирин също било село, което имало всичките точни връзки. На главното семейство, Зу'би, бил обещан имунитет от Еврейската агенция, защото принадлежало към сътруднически клан. Мубарак ал-Хадж ал-Зу'би, мухтарът, млад добре образован човек, с близки връзки в опозиционните партии, бил приятел на еврейския кмет на Хайфа, Шабтай Леви, от времето, когато и двамата работели за компанията на барон Родшилд. Той бил уверен, че неговите 700 съселяни ще бъдат освободени от съдбата на близките села. Но в селото имало и друг клан, кланът (hamulla) на Абу ал-Хиджа, който бил по-лоялен към бившия мюфтия Ал-Хадж Амин ал-Хусейни и неговата национална партия. Според досие на Хагана за Сирин от 1943 г. присъствието на този род обрекло селото. Досието отбелязвало, че в Сирин имало десетима членове на семейство Абу ал-Хиджа, които са участвали в бунта от 1936 г. и че “нито един от тях не е бил арестуван или убит, и че те си пазели десетте пушки”.
    Селото от време на време страдало от неприязънта между двата главни рода, но както навсякъде в Палестина, нещата се подобрили след големия бунт и до края на мандата селото било загърбило спора, който ги бил разделил по време на революционните дни през 30-те години на XX в.
    Кметът на Сирин се надявал, че имунитетът на Сирин ще бъде допълнително обезпечен от малкия християнски клан, който имал отлични отношения с останалите жители. Един от тях бил селският учител, който в класа си от 40 деца, образовал новото поколение без какъвто и да е предразсъдък към политика или семейни връзки. Най-добрият му приятел бил шейх  Мохамед ал-Мустафа, имамът в местната джамия и пазителят на християнската църква и манастир, които също се намирали в селото.
    В рамките на няколко кратки часа тази микросистема на религиозно съжителство и хармония била опустошена. Селяните не оказали съпротива. Еврейските войски събрали мюсюлманите – от двата клана – и християните заедно и им наредили да започнат да преминават на другия бряг на р. Йордан. След това разрушили джамията, църквата и манастира, заедно с всички къщи. Скоро след това всички дървета в бостаните изсъхнали и умрели.
    Днес плет от кактуси обгражда останките от Сирин. Евреите никога не успели да повторят успеха на палестинците в поддържането на коравата почва в долината, но близките извори са все още там – тъжна гледка, тъй като не служат на никого.46

    “Армията за арабско освобождение” в Мардж Ибн Амир

    На запад от Сирин, в Мардж Ибн Амир (Израелската долина), Фаузи ал-Каукджи направил каквото можал, за да ограничи израелското превземане и провел няколко несполучливи нападения срещу най-големия еврейски кибуц в района, Мишмар Ха-Емек. При една от бомбардировките срещу кибуца с единственото налично оръдие, директен удар убил три деца. Тази ужасна трагедия е единственото враждебно събитие, което се открива в официалните израелски исторически книги, като случило се в този район.
Селата наблизо не допринесли с кой знае какво за усилията на войските от  “Армията за арабско освобождение” да донесат добри новини от фронта на Лигата на арабските държави, която ги била изпратила. Всъщност много от тях били подписали пактове за неагресия с кибуците в близост до мястото, където се намирали. Но след като атаката на “Армията за арабско освобождение” срещу Мишмар Ха-Емек разпалила отмъстителния гняв на кибуцниците, тези села вече не били защитени от нарастващата агресия в долината. Кибуцниците накарали войските да продължат етническото прочистване, което били започнали на изток в района. Много от кибуците в тази част от Галилея принадлежали на ционистката социалистическа партия, Хашомер Ха-Ца’ир, някои от членовете на която се опитали да възприемат по-хуманна позиция. През юли някои изтъкнати членове на Мапам (Обединената работническа партия) се оплакали на Бен-Гурион за това, което виждали като "ненужна" експанзия на операцията за прочистване. Бен-Гурион побързал да припомни на тези съвестни кибуцници, че те самите са били доволни да видят първата фаза, стартирана в областта през април.47 И наистина, ако човек е бил ционистки евреин през 1948 г., това е означавало едно единствено нещо: пълно отдаване на деарабизацията на Палестина.
    Нападението на Ал-Каукджи срещу кибуц Мишмар Ха-Емек на 4 април било в пряк отговор на еврейските масови изгонвания, които започнали около 15 март. Първите села, които паднали на този ден били Губая ал-Тахта и Губая ал-Фаука, всяко с повече от 1 000 жители. По-късно същия ден било ред на по-малкото село Кхирбат ал-Рас. И тук окупацията протекла по вече известните характеристики на етническо прочистване: експулсиране на хората и разрушаване на домовете им.
    След инцидента в Мишмар Ха-Емек, дошло ред дори на по-големи села: Абу Шуша, Кафрайн, Абу Зурайк, Манси и Нагнагия (произнасяно Нарнария): пътищата на изток от Дженин скоро били пълни с палестинци, изгонени от еврейските сили и изпратени да ходят пеша, недалеч от мястото, където бастионът на ционисткия социализъм притежавал кибуц. По-малкото село Уади Ара, с 250 жители, било последното пометено през април.48
    И тук Иргун дала своя принос за продължителното разрушаване на палестинската провинция. Те довършили отмъстителната атака срещу останалите села в Мардж Ибн Амир, докато войските на Британския мандат били все още там: Саббарин, Синдияна, Бариека, Кубейза и Умм ал-Шауф. Някои от хората в тези села избягали под тежкия минохвъргачен огън на атакуващите сили, дакато други, развяващи бели знамена в знак на капитулация, били незабавно изгонени. В Саббарин, бандитите от Иргун, ядосани от факта, че срещнали въоръжена съпротива, като наказание задържали жените, възрастните хора и децата затворени за няколко дни в заграждения от бодлива тел - подобни на клетките, в които днес биват държани палестинците в продължение на часове в контролно-пропускателните пунктове на Западния бряг, когато не представят необходимите пропуски. Седем въоръжени палестински младежи били екзекутирани на място от еврейски войски, които след това изгонили останалите от жителите в Умм ал-Фахм, което все още не било попаднало в еврейски ръце.49
    Всяка фаза или операция в различните географски посоки създавала нови модели на поведение, които по-късно били възприемани от останалата част от войските. Няколко дни след окупацията на с. Кафрайн и изгонването на жителите му, армията усъвършенствала уменията си в сега вече празното село, заличавайки го от лицето на земята.50 Този вид маневра бил използван многократно дълго след приключването на войната от 1948 г. до към края на 50-те години на XX в.
    Операцията в хинтерланда на Сафед вече била мотивирана с по-малко жестокост и повече ефективно планиране и носела зловещото кодово име "Метла" (matateh). Тя започнала с прочистването на селата по шосето Тиберия - Сафед. Първото нападнато село било Ghuwayr. След като Тиберия паднал, кметът веднага осъзнал, че е дошло ред и на неговото село, тъй като било най-близо да града. Той помолил Адиб Шишакли, главата на доброволците от “Армията за арабско освобождение”, да помогне и предложил да бъде раздадено оръжие на селяните, но Шишакли отказал. Новината деморализирала жителите и жените и децата започнали да бягат към Рама на пътя за Акра от другата страна на Галилейските планини. Кметът пристъпил към рекрутирането на 50 селяни, които въоръжени със старите си ловни оръжия (hartooush) от Първата световна война, чакали еврейската атака. На 22 април, евреите, по превърнат вече в навик маниер, първо изпратили делегация, предлагаща масова евакуация на мъжете без борба. В този случай обаче делегацията била необикновена: тя се състояла от хора, които в миналото са поддържали приятелски връзки със селото, и палестинците, които присъствали на срещата по-късно си спомняли извинителния им тон, когато обяснили, че всички села на пътя между Тиберия и Сафед са в графика за изгонване. Мухтарът не разкрил факта, че селото е почти безлюдно и заявил, че хората ще "защитават домовете си".51
    След бързата окупация на селото се появил нов модел. Еврейски войник излязъл на покрива на една от къщите и попитал дали сред пленените мъже има друзи (религиозна етническа общност). Той се провикнал: "Ако има, могат да останат. Останалите трябва да заминат за Ливан." Но дори тази опция не била отворена за всички, тъй като окупационната сила решила да извърши селекция преди да “позволи” на  селяните да отпътуват за Ливан. Подобни операции за подбор послужили за модел при по-нататъшните изселвания, а една от тях е останала дълбоко врязана в колективната памет на палестинците от годините на Накба, и до ден днешен ги преследва. Младежи на възраст между 10 и 30 години били отделени и изпратени в затворнически лагери. По този начин 40 мъже от Ghuwayr били отделени от семействата си в продължение на 18 месеца, оставени да гният в килии.
    Село Ghuwayr често било посещавано от наблюдатели на ООН, които от първа ръка черпели сведения за изпълнението на резолюцията за разделяне. Те станали свидетели на актовете на експулсиране. Представители на западните медии, между които и журналист от Ню Йорк Таймс, все още изпращали истории за отделни села, макар, че публичният интерес към съдбата им вече отслабвал; във всеки случай пред западните читатели никога не била показана пълната картина за събитията.52 Нещо повече, изглежда, че нито един от чуждестранните кореспонденти не дръзнал открито да критикува действията на еврейската нация само три години след холокоста.
    В и около Хайфа операцията за етническо прочистване набирала инерция, смъртоносният и ход известявал, че наближава разрушението. 15 села – някои, от които малки, т.е. с население по-малко от 300 души, някои, от които големи, с население около 5000 души – набързо били изгонени едно след друго. Абу Шуша, Абу Зурайк, Араб ал-Фукара, Араб ал-Нуфай’ат, Араб Захрат ал-Думайри, Балад Ал-Шейх, Дамун, Кхирбат ал-Касайр, Кхирбат ал-Маншия, Рихания, Кхирбат ал-Саркас, Кхирбат Са’са, Уа’рат ал-Саррис и Яжур били пометени от картата на Палестина в рамките на подобласт пълна с британски войници, пратеници на ООН и чуждестранни репортери.
    Експулсирането и бягството не били достатъчни да спасят селяните. Много от тях били преследвани от марксисти кибуцници от  Хашомер Ха-Ца’ир, които набързо и умело разграбили къщите им преди да ги взривят. Ние разполагаме със записи на устни обвинения от страна на загрижени ционистки политици от този период – които осигуряват на “новите историци” в Израел материал за зверствата, за които няма сведения в други архивни източници.53 Днес, тези документи с оплаквания се тълкуват по-скоро като опит на “чувствителни” еврейски политици и войници да успокоят съвестта си. Те формират част от един израелски етос, който може да бъде описан най-добре със “стреляй и плачи”, заглавието на колекция от изрази по общо мнение на морално разкаяние на израелски войници, участвали в малка операция за етническо прочистване във войната от юни 1967 г. Тези загрижени войници и офицери били поканени от известния израелски писател Амос Оз и неговите приятели да изпълнят “ритуал за реабилитация” в Червената къща  преди да бъде разрушена. През 1948 г., три години след холокоста, подобни ремонстрации служели за облекчаване на разстроената съвест на еврейски войници, въвлечени в зверства и военни престъпления срещу до голяма степен беззащитно цивилно население.
    Силният плач докато се убиват и изгонват невинни хора бил един вид тактика за справяне с моралните аспекти на “План D”. Другият вид тактика бил лишаването от човешки качества на палестинците, които, както Еврейската агенция била обещала на ООН, щели да станат пълноправни граждани на държавата Израел. Вместо това те били изгонени, затворени или убити: Йосеф Уейц (Yossef Weitz ) написал: “Нашата армия марширува право напред и завладява арабските села, а техните жители бягат като мишки.”54
    Спектърът на военните действия през април все още бил доста широк. За разлика от последните месеци, през които големи райони били прочиствани, през април някои от селата все още били оставени непокътнати; други села претърпели по-лоша съдба от експулсирането, тъй като били подложени на кланета. Военните заповеди отразили този спектър, когато били разграничени два вида акции срещу палестинските села: прочистване (le-taher) и тормоз (le-hatrid). Тормозът никога не бил уточнен. Състоял се от безцелно бомбардиране на големи и малки градове и села, и случаен огън по цивилното движение.55 На 14 април Бен-Гурион написал на Шарет: “Ден след ден разгръщаме окупацията. Окупираме нови села, а тепърва започваме.”56
    В някои от селата, които били близо до градските центрове, еврейските войски следвали политиката на кланета, за да ускорят бягството на хората в намиращите се в близост градове. Такъв бил случаят с Наср ал-Дин близо до Тиберия, Айн ал-Зайтун близо до Сафед и Тират Хайфа близо до Хайфа. И в трите села групи мъже, които на езика на Хагана, били “лица от мъжки пол на възраст между 10 и 50 години”, били екзекутирани, за да се сплаши и тероризира селското население и живеещите в близките градове.57 От трите кланета историците все още нямат пълна картина за Наср ал-Дин, но другите две са добре документирани, а най-много се знае за Айн ал-Зайтун.


Айн ал-Зайтун

    Айн ал-Зайтун е най-известното от трите, тъй като неговата история формира базата за единствения епически роман за палестинската катастрофа досега, “Баб ал-Шамс” (Gate of the Sun) на Елиас Кхоури. Събитията в селото са хроникирани и в полудокументална израелска повест, третираща периода – “Between the Knots” 58 на Нетива Бен-Йехуда. “Bab al-Shams” бива филмиран във френско-египетска копродукция.59 Сцените във филма напомнят много на описанията в “Between the Knots”, които Бен-Йехуда е основала главно на доклади от военните архиви и на словесни спомени. Филмът също точно пресъздава красотата на селото, което се намирало в нисък каньон, разделящ високите планини на Галилея по пътя между Майрун и Сафед, и било украсено с поток прясна вода, заобиколен от топли минерални басейни.
    Стратегическото положение на селото, на по-малко от 2 км от Сафед, го превърнало в идеална цел за окупация. Мястото било желано и от местни еврейски заселници, които били започнали да купуват земя наблизо и които поддържали неловки отношения със селяните към края на мандата. Операция “Метла” осигурила шанс на елитната част на Хагана, „Палмах”, не само да прочисти селото според План “Далет” на 2 май 1948 г., но също и да разчисти “стари сметки”, а именно враждебността, с която палестинските селяни възприемали и гледали на заселниците.
    Операцията била възложена на Моше Калман, който вече успешно бил ръководил жестоки атаки срещу Кхисас, Са’са и Хусайнийя в същата област. Войските му срещнали много малка съпротива, тъй като сирийските доброволци, разположени там, напуснали набързо, веднага след като призори започнала бомбардировката срещу селото: силна минохвъргачна бомбардировка последвана от систематичното хвърляне на ръчни гранати. По пладне войските на Калман влезли в селото. Жени, деца, възрастни хора и няколко млади мъже, които не напуснали със сирийските доброволци излезли от скривалищата си, развявайки бели флагове. Веднага били събрани в центъра на селото.60
    В този момент филмът пресъздава практиката на търсене и арестуване, в този случай търсене и екзекутиране, като осъществена от специалните разузнавателни части на Хагана. Първо, те докарали информатор с качулка на главата, който внимателно разгледал мъжете, подредени в редица на селския площад; били разпознати мъжете, чиито имена фигурирали в предварително подготвен списък, който офицерите от разузнаването били донесли със себе си. След това избраните мъже били заведени на друго място и разстреляни. Когато други мъже се разбунтували и изразили протест, и те били убити. В една случка, която филмът улавя изключително добре, един от селяните, Юсуф Ахмад Хаджар, казал на своите похитители, че той, както и другите, се е предал и поради това “очаквал към него да се отнесат човешки”. Командирът на „Палмах” го шамаросал през лицето и му наредил за наказание да избере наслука 37 младежи. Докато останалите селяни били натикани в склада на селската джамия, младежите били завързани с ръце на гърба и разстреляни.
    В своята книга Ханс Лебрехт предлага друг пример за зверства и обяснява, че “в края на май 1948 г. ми беше наредено от военната част, в която служех да построя временна помпена станция и да отклонявам потока от “изоставеното” село Айн Зайтун, за да снабдявам с вода батальона. Селото беше напълно разрушено и сред отломките имаше много тела. По-специално, открихме много тела на жени, деца и бебета в близост до местната джамия. Аз убедих армията да изгори телата”.61
    Тези графични описания се откриват и във военни доклади на Хагана62, но е трудно да се каже колко души от жителите на Айн ал-Зайтун в действителност са били екзекутирани. Военните документи свидетелствуват, че всичко на всичко, включително екзекуциите, са били разстреляни 70 души; други източници дават по-големи цифри. Нетива Бен-Йехуда била член на „Палмах” и била в селото, когато била проведена екзекуцията, но предпочела да разкаже историята под формата на роман. Въпреки това, историята и предлага смразяващо детайлно описание за начина, по който мъжете от селото са били вързани и застреляни, и посочила като брой на екзекутираните няколкостотин души:
   
    Но Йехонатан продължаваше да крещи и изведнъж обърна гръб на Меирке и ядосано се отдалечи, като през цялото време продължаваше да се оплаква: “Той се е побъркал! Стотици хора лежат тук вързани! Отиди и ги убий! Отиди и похаби стотици хора! Един луд убива хора, вързани по този начин и само един луд похабява всичките амуниции за тях! ... Не знам кого са имали предвид, не знам кой е щял да ги инспектира, но разбирам, че е неотложно, че веднага трябва да развържем ръцете и краката на тези военнопленници, и тогава осъзнах, че те всички са мъртви, “проблемът е решен”.63

    Като се има предвид това, кланета, както знаем от много други масови убийства, са се случвали не само като “наказание” за “съпротива”, но и поради това, че Хагана все още не е имала военнопленнически лагери за големия брой заловени селяни. Но дори и след създаването на такива лагери, са ставали кланета при залавянето на големи групи селяни, като в Тантура и Дауаймех след 15 май 1948 г.
    Истории, предавани от уста на уста, които осигурили на Елиас Кхоури материали за “Баб ал-Шамс”, също засилват впечатлението, че архивните материали не казват цялата истина: те са икономични по отношение на използваните методи и подвеждащи по отношение на броя на убитите в този фатален ден през май 1948 г.      Както може да се забележи, всяко село е служело като прецедент, който е щял да стане част от пример и модел, който впоследствие е улеснил по-систематични изселвания. В Айн ал-Зайтун селяните били заведени в покрайнините на селото, където израелските войски започнали да стрелят по тях заповядвайки им да бягат. Рутинните процедури продължавали както следва: хората били лишавани от всичко, което притежавали преди да им бъде забранено да се връщат в бащините си земи.
    По-късно „Палмах” заграбила близкото село, Бирийя, и както в Айн ал-Зайтун, наредила всички къщи да бъдат изгорени, за да се изплашат арабите в Сафед.64 В областта останали само две села. Сега Хагана се изправяла пред по-сложна задача: как също така да хомогенизира, или по-скоро да „юдеизира”, региона Мардж Ибн Амир и широките равнини, които се простирали между долината и река Йордан, на изток чак до окупирания Байсан, и на север чак до Назарет, който в онези дни все още бил свободен град.
   
    Приключване на мисията на изток

    През април Игаел Ядин искал по-определени усилия за обезселяването на тази широка област. Изглежда бил подозрителен относно ентусиазма на войската и директно писал на няколко членове на кибуци в околността, за да провери дали войските наистина са окупирали и разрушили селата, които им е било наредено да елиминират.65
    Все пак колебанията на войниците не били поради липса на мотивация или устрем. В действителност офицерите от разузнаването ограничили операциите. В една част от района, особено в близост до Назарет, чак до Афула, живеели големи кланове, които съдействали – “сътрудничили” – на разузнаването от години. Трябвало ли и те да бъдат изгонени?
    Местни офицери от разузнаването като Палти Села, били особено загрижени за съдбата на един голям клан: кланът Зу’би. Палти Села искал този клан да не бъде закачан. В интервю, което дава през 2002 г., той обяснил, че не бил сигурен как в бързината на операцията, те ще успеят да подберат верните хора. Той си припомнил, че всичко зависело от способността му да различи едните от другите: “Членовете на клана Зу’би на външен вид винаги изглеждаха различно от другите селяни. Мъжете, не жените. При външния вид на жените нямаше разлика, нито при външния вид на по-възрастните мъже.” Във всеки случай впоследствие съжалил за усилията си, тъй като кланът Зу’би в края на краищата не се оказал толкова отзивчив и след 1948 г. засилил палестинската си идентичност. “Днес те са “холера” (от иврит – разговорно за измет), казал той на интервюиращия го, и добавил: “Те плюха на паницата, която ги хранеше.”66
    В крайна сметка било решено да бъдат оставени непокътнати селата, в които голяма част от населението принадлежало към клана Зу’бийя. “Най-трудното” решение се отнасяло за село Сирин, защото там живеели само няколко членове на клана; както видяхме в крайна сметка цялото село било изгонено. Палти Села  написал писмо до главите на семействата: “Въпреки, че сте част от 7-те села, на които им бе позволено да останат, не можем да ви защитим. Препоръчвам ви да заминете за Йордания”67, каквото и направили.
    В продължение на много години неговите събратя от кибуца не могли да му простят за едно село, което “спасил”: село Зараин. Много години след това той споделил на интервюиращия го: “Зад гърба ми хората ме наричаха предател, но аз се гордея.”68

Отстъпване пред по-висшата сила

    Една от основните индикации, че през 1948 г. еврейските сили били по-силната страна и че еврейската общност в Палестина като цяло била далече от това да се изправи лице в лице с опасността от изчезване и разрушаване, която рисува за нас официалният ционистки мит, било решението на няколко етнически малцинства в страната да напуснат палестинския лагер и да се присъединят към еврейските сили.
    Първата и най-важна от тях били друзите, религиозна секта, която възприема себе си като мюсюлманска, макар и ислямската ортодоксалност да не приема претенцията им. Друзите се появили като потомци на Исмаилите, самите те потомци на шиштския ислям. В този контекст са много важни друзите, които се присъединили към “Армията за арабско освобождение”, когато навлязла в страната. В началото на април 1948 г. 500 души от тях дезертирали от “Армията за арабско освобождение”, за да се присъединят към еврейските сили.
    Една от по-любопитните глави във войната от 1948 г. засяга именно как се стигнало до това. Дезертьорите първоначално помолили еврейските командири в Галилея, преди да сменят страните, да участват в така да се каже фалшива битка, после уж да бъдат пленени и чак след това да заявят лоялността си към ционизма. Тази битка съответно се провела близо до градчето Шафа’Амр, между селата Кхирбат ал-Касайир и Хауша – и двете разрушени впоследствие – и друзите подписали помпозно звучащ “кървав договор”.69 
    Кхирбат ал-Касайир и Хауша били първите две села, които евреите атакували и окупирали, от областта, която ООН била отредила за палестинска държава с резолюцията за разделяне. Тези атаки подчертават решителността на ционисткото движение да окупира колкото е възможно по-голяма част от Палестина, дори преди края на мандата.
    Една от по-трагичните последици от тяхното отстъпничество била, че войските на друзите станали основното средство на евреите за провеждане на етническото прочистване в Галилея. Техният съюз с ционисткото движение безжалостно отчуждил друзите от останалите палестинци. В последно време по-младото поколение привидно започва да се бунтува срещу тази изолация, но и открива колко трудно се оказва това в едно патриархално общество, управлявано строго от своите старейшини и духовни водачи.
    Друга секта, черкезите, които населявали няколко села в северната част на страната, също решили да покажат преданост към мощното еврейско военно присъствие и през април 350 души от тях се присъединили към еврейските сили. Тази съвкупност от друзи и черкези щяла да формира ядрото на бъдещата Погранична полиция на Израел, основната военна единица поддържаща реда първо в арабските области в Израел преди 1967 г. и след това подсилваща израелската окупация на Западния бряг и Ивицата Газа след 1967 г.

Арабските реакции

    Когато еврейските сили окупирали и разрушили първите села през декември 1947 г., изглеждало, че Галилея била единствената област, където имало шанс тези нападения да бъдат спряни, с помощта на Фаузи ал-Каукджи. Той командвал армия от 2 000 души и впечатлил местното население с поредица от атаки, проведени срещу изолирани еврейски селища (както и  други части, които преминали през днешния Западен бряг). Но в края на краищата тези опити се оказали несполучливи и никога не предизвикали някаква сериозна промяна в баланса на силите. Ал-Каукджи имал ограничени възможности поради стратегията, която следвал разделяйки войските си на малки подразделения и изпращайки ги в колкото е възможно повече градове и села, където те се превръщали в непълноценни защитни сили.
    Присъствието на подобна армия от доброволци е можело да причини ситуация на по-нататъшно влошаване, подтиквайки Палестина към директна конфронтация, но това не се случило. Напротив, след нападането на редица изолирани селища, както и еврейските конвои, които им се притичвали на помощ, ал-Каукджи започнал да търси начин за примирие през януари и това продължило през целия февруари и март 1948 г. Осъзнавайки, че евреите имали превъзходство във всеки възможен военен периметър, той се опитал да преговаря директно с Консултацията, някои от членовете на която познавал още от 30-те години на XX век. В края на март той се срещнал с Йехошуа Палмон, очевидно с благословията на транс-йорданския крал Абдула. Той предложил на Палмон договор за ненасилие, който щял да държи еврейските сили в границите, определени за израелска държава и впоследствие щял да позволи преговори за кантонизирана Палестина. Не е необходимо да се казва, че предложенията му били отхвърлени. Все пак ал-Каукджи никога не провел забележителен отпор, нито пък е можел да проведе, докато еврейските сили не нахлули в районите, определени от ООН за арабска държава.
    Ал-Каукджи не само предложил прекратяване на огъня, но и предложил да представи въпроса за еврейско присъствие в Палестина пред Лигата на арабските държави, за да се обсъди бъдещето му. Както и да е, Палмон бил изпратен по-скоро като шпионин, отколкото като делегат за преговори: той бил поразен от бедното оборудване и липсата на мотивация за борба в редиците на “Армията за арабско освобождение”. Това било най важната част от информацията, която Консултацията искала да чуе.70
    Появата на ал-Каукджи била съпътствана от пристигането в южната брегова част на доброволците от Мюсюлманското братство от Египет. Те били изпълнени с ентусиазъм, но напълно неефективни като войници или войска, и това много бързо се разбрало след като селата, които трябвало да защитават били окупирани, опразнени и разрушени в бърза последователност.
    През януари 1948 г. нивото на военната риторика в арабските страни било достигнало нови висоти, но арабските правителства по начало никога не стигнали по-далече от обсъждане спасяването на Палестина, по същото време, когато и местните медии и ежедневниците, като Филастин, и чуждестранната преса, особено Ню Йорк Таймс, постоянно съобщавали за еврейски атаки срещу палестински села и квартали.
    Генералният секретар на Арабската лига, Азам Паша, египетски политик, на този етап се надявал, че ООН ще се намеси отново и че ще освободи арабските държави от директна конфронтация в Палестина.71 Но международната организация била в затруднение. Любопитно е, че ООН никога не е допускала въпроса как ще действа ако палестинците решат да отхвърлят плана за разделяне. ООН била оставила въпроса отворен докато нейни служители, посредством добрата работа на държави като Британия и Франция, разпитвали единствено дали съседните арабски страни може да присъединят районите, определени за палестинците и в общи линии били удовлетворени да научат, че една от тези съседки, Йордания, вече преговаряла с евреите за евентуално превземане на „арабска” Палестина. В крайна сметка йорданците наистина получили контрол над онази област, която станала известна като Западния бряг, по-голямата част от която била присъединена без изстрелването и на един патрон. Другите арабски лидери все още не искали да играят играта, така че поддържали реториката, че намесата им е в името на това да помогнат на палестинците да освободят Палестина или поне да спасят части от нея.
    Арабското решение доколко да се намеси и да помогне било пряко повлияно от развитието на събитията в района. А в района наблюдавали –  политиците с нарастваща тревога, интелигенцията и журналистите с ужас - започването на процес на обезселяване, който се разгръщал пред очите им. Те имали достатъчно представители в района, за да бъдат напълно наясно с целта и обхвата на еврейските операции. Някои от тях нямали никакви съмнения на този ранен етап, в началото на 1948 г., за потенциалното бедствие, очакващо палестинския народ. Но те отлагали и забавяли колкото се може повече неизбежната военна намеса, а след това били щастливи да приключат възможно по-бързо: тогава знаели добре не само, че палестинците са победени, но също, че армиите им нямат шанс срещу по-силните еврейски сили. Всъщност те изпратили войски във война, която знаели, че имат малък или никакъв шанс да спечелят.
    Много от арабските лидери били скептични относно задаващата се катастрофа в Палестина и малко от тях били искрено загрижени. Но дори те имали нужда от време да обмислят, не толкова ситуацията, колкото възможните резултати от каквото и да е усложнение на несигурните им позиции вкъщи. Египет и Ирак били ангажирани с последните етапи на собствените си войни за освобождение, а Сирия и Ливан били млади държави, току-що получили независимост.72 Чак след като еврейските сили пристъпили към интензивни действия и истинските им намерения били напълно разкрити арабските правителства наистина изработили нещо като план за координирана реакция. За да не бъдат повлечени от вихър, който можел да подкопае тяхната вече нестабилна позиция в собствените им общества, те предали решението на своя регионален съвет, Съвета на лигата на арабските държави, съставен, както споменахме преди, от външните министри на арабските държави. Той представлявал неефективна структура, тъй като решенията му можело да бъдат отхвърляни, свободно грешно тълкувани и дори и приети, само частично изпълнявани. Тази структура протакала решенията си дори след като реалността в провинциална и градска Палестина била станала прекалено болезнено ясна, за да бъде пренебрегвана, и чак в края на април 1948 г. било решено да бъдат изпратени войски в Палестина. Дотогава четвърт милион палестинци вече били експулсирани, двеста села разрушени и множество градове опразнени.
    До голяма степен поражението на ал-Каукджи в Мардж Ибн Амир убедило арабските лидери, че трябвало да изпратят редовна армия. Ал-Каукджи се провалил в обсадата на кибуц Мишмар Ха-Емек след десетдневна битка, която започнала на 4 април, единствената арабска нападателна акция преди май 1948 г.
     Преди да бъде взето крайното решение да се намесят, на 30 април, отговорите от арабските държави варирали. Всички били помолени от Съвета да изпратят оръжия и доброволци, но не всички се съобразили с молбата. Саудитска Арабия и Египет обещали малка финансова помощ, Ливан обещала ограничен брой оръжия, и изглежда, че само Сирия искала да се ангажира със специални военни приготовления, и убеждавала иракската си съседка да обучи и изпрати доброволци в Палестина.73
    Доброволци не липсвали. Много хора в съседните арабски държави излезли и протестирали срещу бездействието на правителствата си; хиляди младежи били готови да жертват живота си за палестинците. Много е изписано за този силен изблик на чувства, но той остава енигма – квалифицирането му като панарабизъм едва ли е правилно. Може би най-доброто обяснение е, че Палестина и Алжир са се превърнали в модел за ожесточена и кървава антиколониална борба, конфронтация, която разпалила националната страст на младите араби в Близкия изток, като се има предвид, че в останалата част от арабския свят националното освобождение дошло посредством измъчени дипломатически преговори, винаги далеч по-малко вълнуващи. Но отново подчертавам, това е само частичен анализ на готовността на младите жители на Багдат и Дамаск да оставят всичко в името на това, което считали за свята, макар по никакъв начин религиозна, мисия.
    Образът, който не пасвал в матрицата бил на краля на Трансйордания – крал Абдула. Той използвал тази нова ситуация, за да осъществи интензивни преговори с Еврейската агенция за общо споразумение в след мандатна Палестина. Макар армията му да имала части в Палестина, и някои от тях, тук-там, имали желание да помогнат на селяните да защитят домовете си и земите си, те до голяма степен били ограничавани от командирите си. Дневникът на Фаузи ал-Каукджи описва нарастващото недоволство на командира от “Армията за арабско освобождение” от нежеланието на частите от Арабския легион в Палестина да съдействат на войските му.74
    По време на еврейските операции между януари и май 1948 г., когато около 250,000 палестинци били изгонени насила от домовете си, Легионът лениво наблюдавал. Всъщност през януари йорданците и евреите затвърдили неписаното си споразумение. В началото на февруари 1948 г. йорданският министър-председател заминал за Лондон да докладва за резултата от техния мълчалив съюз с еврейското ръководство относно разделянето на след мандатна Палестина между йорданците и еврейската държава: йорданците щели да присъединят повечето от областите, предназначени за арабите в резолюцията за разделяне и в замяна на това нямало да участват във военните операции срещу еврейската държава. Британците дали благословията си на схемата.75 Арабският легион, йорданската армия, била най-добре обучената армия в целия арабски свят. По сила била равна, а в някои случаи превъзхождала еврейските войски. Но била ограничена от краля и неговия главнокомандващ, британеца Джон Глубб Паша (John Glubb Pasha), да действа само в онези райони, които йорданците считали за свои: източен Ерусалим и района сега известен като Западен бряг.
    Последната среща, която отреждала на Легиона ограничено участие в спасяването на Палестина се състояла на 2 май 1948 г. Един висш еврейски офицер Шломо Шамир се  срещнал с двама висши офицери от Легиона, британци, каквито били повечето офицери от Легиона: Полковник Голди и Майор Крокер. Йорданските гости донесли съобщение от краля си, в което признавал еврейската държава , но се чудел дали евреите: „искали да превземат цялата територия на Палестина?”. Шамир бил искрен: „Бихме могли, ако поискаме, но това е политически въпрос.” Тогава офицерите обяснили, в какво се състоели най-големите опасения на йорданците: те били забелязали, че еврейските сили окупирали и прочиствали райони, намиращи се в отредените от ООН територии за арабска държава, като например Яфа. Шамир отговорил, оправдавайки операцията в Яфа като необходима, за обезопасяване на  пътя към Ерусалим. Тогава Шамир обяснил на емисарите от Йордания, че що се отнася до ционистите, предвидената от ООН арабска държава се е свила дотолкова, че да включва само Западния бряг, който израелците били готови да “оставят” на йорданците.76
    Срещата приключила с неуспешен опит от страна на йорданските офицери да се споразумеят относно бъдещето на Ерусалим. Ако Еврейската агенция била склонна да преговаря за разделянето на Палестина с йорданците, защо не искала да приложи същия принцип за Ерусалим? Като верен пълномощник на Бен-Гурион Шамир отхвърлил предложението. Шамир знаел, че ционисткият лидер е убеден, че армията му е достатъчно силна, че да превземе града като цяло. Откъс от дневника му, написан няколко дни по-късно, на 11 май, показва, че Бен-Гурион бил наясно, че Легионът яростно ще се бие за Ерусалим, и ако е необходимо, за своя цялостен дял в след мандатна Палестина, който е Западния бряг. Това било надлежно потвърдено два дни по-късно, когато Голда Меир се срещнала с крал Абдула в Аман (на 13 май), където кралят изглеждал по-напрегнат от всякога, поради двойната игра, която водел в опита си да излезе победител: от една страна обещавайки на държавите членки на Лигата, че ще поведе военните усилия на арабските страни в Палестина и от друга, стремейки се да постигне споразумение с еврейската държава.77
    В края на деня той вече бил сигурен какъв курс на действие щял да избере. Абдула направил всичко по силите си, за да бъде видян да участва сериозно в съвместните арабски усилия срещу еврейската държава, но в действителност главната му цел била да осигури еврейско съгласие за присъединяването от страна на йорданците на Западния бряг.
    Сър Алек Киркбрайд бил представляващ Великобритания в Аман, позиция, обединяваща постовете посланик и представител с висок ранг. На 13 май 1948 г., Киркбрайд писал на Ърнест Бевин, външния министър на Великобритания:

    Състояха се преговори между Арабския легион и Хагана, които бяха проведени от британски офицери от Арабския легион. Ясно е, че целта на тези строго секретни  преговори е  да се определят районите от Палестина, които ще бъдат окупирани от двете сили.

Бевин отговорил:

    Не ми се иска да правя каквото и да било, което може да повлияе върху успеха на тези преговори, които изглежда, че целят да се избегне враждебност между арабите и евреите. Осъществяването на това споразумение зависи от британските офицери от Легиона. Поради това не трябва да изтегляме офицерите от Легиона [от Палестина].78
   
    Но Бен-Гурион никога не е вземал за даденост, че йорданците биха се придържали към ограничената роля, която им е отредил, което подсилва впечатлението, че той е бил уверен, че новата държава има достатъчно военна сила успешно да се противопостави дори на Легиона, докато в същото време продължи етническото прочистване.
    В края на деня Легионът трябвало да се бори за своите анексии, въпреки тайното споразумение на Йордания с Израел. Първоначално на йорданците било позволено да завземат териториите, които искали без изстрелването и на един патрон, но няколко седмици след края на мандата израелската армия се опитала да откопчи обратно части от тях. Давид Бен-Гурион изглежда съжалявал за решението си да не използва на пълни обороти войната, за да разшири еврейската държава дори отвъд 78-те процента, за които ламтял. Общото арабско безсилие изглежда дало на ционисткото движение възможност, която била толкова добра, за да бъде изпусната. Все пак той подценил йорданската решителност. Онези части от Палестина, които крал Абдула твърдо искал, били получени, Легионът успешно ги защитавал до края на войната. С други думи, йорданската окупация на Западния бряг се случила в благодарение на по-раншно споразумение с евреите, но впоследствие той останал в ръцете на хашемитите в благодарение на упоритите отбранителни усилия на йорданските и иракските сили, които помогнали да бъдат отблъснати израелските атаки. Този епизод може да бъде разгледан от друг ъгъл: посредством присъединяване на Западния бряг йорданците спасили 250,000 палестинци от изгонване – докато те били окупирани от Израел през 1967 г. и подложени – както все още са – на нови вълни от експулсиране, било то по-умерено и бавно. Действителната йорданска политика в последните дни на мандата е описана подробно в следващата глава.
    Що се отнася до палестинското ръководство, това, което било останало от него било разпокъсано и в пълно безредие. Някои от членовете му набързо напуснали и напразно се надявали това да е временно. Много малко от тях пожелали да останат и да се противопоставят на еврейската агресия през декември 1947 г. и началото на операциите за прочистване през януари 1948 г., но някои наистина не заминали и останали официални членове на националните комитети. Предполага се, че дейността им е била координирана и ръководена от Арабския висш комитет, неофициалното правителство на палестинците от 30-те години на XX в., но половината от членовете му дотогава също били напуснали и останалите трудно се справяли. Все пак за всички свои грешки в миналото те стояли до своите общности почти до самия горчив край, въпреки, че можели лесно да изберат да напуснат. Те били Емил Гхори, Ахмад Хилми, Рафик Тамими, Му’ин ал-Мади и Хусян ал-Кхалиди. Всеки един от тях поддържал връзка с няколко национални комитета и с ал-Хадж Амин ал-Хусейни, председател на Арабския висш комитет, който следял събитията със своите близки сътрудници Шейх Хасан Абу Шу'уд  и Исхак Даруиш в Кайро, където живеел в момента. Амин ал-Хусейни бил заточен от британците през 1937 г. Щял ли е да може да се върне в онези дни на хаос и смут, предвид британското присъствие в района? Той никога не опитал да се завърне, така че въпросът е теоретичен. Родственикът му Джамал ал-Хусейни, който бил председател на Арабския висш комитет в негово отсъствие, през януари заминал за САЩ, за да се опита да инициира закъсняла дипломатическа кампания срещу резолюцията на ООН. Палестинската общност за всички стремежи и цели била нация без лидер.
    В този смисъл Абд ал-Кадир ал-Хусайни би следвало да бъде споменат още веднъж, тъй като се опитал да организира полувоенна част от самите селяни, за да се защитят. Неговата армия, “Армия за свещена война”, прекалено гръмко име за ненадеждния отряд, който оглавил, се държала до 9 април, когато била победена и Абд ал-Кадир бил убит от силите на Хагана, които я превъзхождали числено със своето по-добро оборудване и военен опит.
    Подобно усилие било направено в старата част на Яфа от Хасан Саламех, когото вече споменах и Нимр Хауари (Nimr Hawari) (който по-късно се предал на евреите и станал първият палестински съдия през 50-те години на XX в. в Израел). Те се опитали да трансформират своите разузнавателни движения в полувоенни части, но и те били победени в рамките на няколко седмици.79
    Така, преди края на мандата, нито арабските доброволци, дошли извън Палестина, нито полувоенните части от отвътре поставили еврейската общност на сериозен риск от загуба на битката или принудително предаване. Напротив; всичко, което тези чужди и местни сили опитали, но не успели да направят, било да защитят местното палестинско население от еврейската агресия.
    Израелското, и в частност американското, публично мнение все пак успяло да съхрани мита за потенциално унищожение или “втори холокост”, очакващ бъдещата еврейска държава. Използвайки тази митология, Израел впоследствие успяла да осигури масивна подкрепа от държавата в еврейските общности по света, докато демонизирала арабите като цяло, и в частност палестинците, в очите на широката общественост в САЩ. Действителността в района, напротив, била разбира се напълно противоположна: палестинците били изправени пред масирано експулсиране. Месецът, който израелската историография изтъква като”най-труден”, в действителност визирал палестинците, които по-скоро се опитвали да се защитят от тази съдба, отколкото да се занимават с унищожаването на еврейската общност. Когато приключил, нищо не стояло на пътя на израелските войски за прочистване.

Към “истинската война”

    На пръв поглед от гледна точка на палестинците ситуацията изглежда се подобрявала към втората половина на април 1948 г. Абдула информирал еврейските си събеседници, че Арабската лига е решила да изпрати в Палестина редовни армии: събитията в Палестина през месеците май и април не оставили друг избор на лидерите от арабския свят. Сега те наистина били започнали да се приготвят за военна намеса. Тогава от Вашингтон дошла неочакваната новина, че Държавният департамент вървял към нов американски подход. Представителите на САЩ в района вече били наясно с изгонванията, които продължавали и били предложили на шефовете си вкъщи да прекъснат изпълнението на плана за разделяне и да се опитат да намерят алтернативно решение.
    На 12 март 1948 г. Държавният департамент вече бил изработил ново предложение за ООН, което предлагало международна опека върху Палестина за пет години, през които двете страни щели да договорят взаимно изгодно решение. Смята се, че това е най-смисленото американско предложение, правено някога в историята на Палестина, но уви, друго такова никога не последвало. По думите на Уорън Остин, американският посланик в Обединените нации: “Позицията на САЩ е, че разделянето на Палестина вече не е осъществима опция.”80
    Страните членки на ООН, събирайки се във Флашинг Медоус, Ню Йорк, където се намирала сградата на ООН преди да се премести в сегашната си многоетажна сграда в Манхатън, харесали идеята. Било напълно смислено да заключат, че разделянето се  провалило в донасянето на мир в Палестина, и в действителност е родило повече насилие и кръвопролития. Все пак, докато логиката била един от аспектите, които трябвало да бъдат взети под внимание, желанието да не се противопоставят на силното домашно лоби бил друг аспект, и в този случай по-важен. Ако не е бил високо ефективният натиск от страна на ционисткото лоби върху президента Хари Труман, курсът на палестинската история е можел да се развие по съвсем различен начин. Вместо това, ционистките секции в американската еврейска общност научили важен урок за своята способност да влияят на американската политика в Палестина (и по-късно в Близкия изток като цяло). В един по-дълъг процес, който продължил през 50-те и началото на 60-те години на XX в., ционисткото лоби успяло да извади от строя експертите по арабския свят на Държавния департамент и оставило американската политика за Близкия изток в ръцете на Капитол Хил и Белия дом, където ционистите притежавали значително влияние.
    Но победата на Капитол Хил не била спечелена лесно. “Арабистите” в Държавния департамент, четейки по-внимателно репортажите от Ню Йорк Таймс, отколкото хората на Президента, отчаяно се опитвали да убедят Труман, ако не замени разделянето с опека, поне да даде повече време за преосмисляне на плана за разделяне. Те го убедили да предложи на двете страни тримесечно примирие.
    На 12 май, сряда следобед, редовната среща на Маткал и Консултацията била отложена заради съдбоносна среща в нова организация, “Съвета на народа”, който три дни по-късно щял да се превърне в правителството на държавата Израел. Бен-Гурион твърдял, че почти всички присъстващи подкрепили решението за отхвърляне на американското предложение. По-късно историците изтъквали, че той е имал труден момент с приемането на резолюцията, което означавало не само отхвърляне на американския план, но и обявяване, три дни по-късно, на държава. Въпреки всичко, това не била кой знае колко важна среща, тъй като Консултацията вече напредвала с операциите си за прочистване, които Бен-Гурион не би позволил други от ционисткия политически елит, които не са били осведомени в миналото за визията и плана, да забавят. Тогава Белият дом признал новата държава и Държавният департамент отново бил избутан на задната скамейка по въпроса за американската политика в Палестина.81
    В последния ден на април арабският свят избрал човека, за когото повечето му лидери знаели, че има тайно споразумение с евреите  да оглави военните операции срещу Палестина. Не е чудно, че Египет, най-голямата арабска държава, чакала провала на последната американска инициатива преди да реши да се включи във военните усилия, нещо което лидерите и знаели, че ще се превърне във фиаско. Решението, което било прието в Египетския Сенат на12 май, оставило на египетската армия по-малко от три дни за подготовка за “нахлуване” и представянето и на бойното поле свидетелствувало за невъзможно краткия срок за подготовка.82 Другите армии, както ще видим впоследствие, не се справили по-добре. Великобритания останала последната надежда в тези дни на април и май, но никъде другаде в своята империя Албион не е показвал подобно коварно поведение.

Британската отговорност

    Знаели ли са британците за План “Далет”? Според някои – да, но не е лесно да се докаже. Поразително е, че след като План “Далет” бил приет, британците оповестили, че вече не са отговорни за закона и реда в районите, където все още били разположени войските им и ограничили действията си до защитата на тези войски. Това означавало, че Хайфа и Яфа и целият крайбрежен район между тях сега били отворено пространство, където ционисткото ръководство можело да изпълни План “Далет” без какъвто и да е страх, че британската армия би му попречила или дори би му се конфронтирала. Далеч по-лошо било, че изчезването на британците от провинцията и градовете означавало, че в Палестина като цяло редът и законът тотално се сринали. Вестниците, като ежедневникът Филастин, отразили безпокойството на хората от нарастващото ниво на престъпления като кражби и обири в големите градски центрове и плячкосването по селата. Оттеглянето на британската полиция от по-големите и по-малките градове също означавало, например, че много палестинци вече нямало да могат да взимат заплатите си в местните общини: повечето от правителствените служби се намирали в еврейски квартали, в които имало вероятност да бъдат нападнати.
     Не е чудно, че и до днес палестинците казват: “Основната отговорност за нашата катастрофа е на Британския мандат”, както Джамал Кхаддура, бежанец от Сухмата близо до Акра, го формулира.83 Той носил това чувство за предателство през целия си живот и го преповтаря пред съвместна британска парламентарна близкоизточна комисия за запитване на палестинските бежанци, създадена през 2001 г. Други бежанци, които са дали показания на тази комисия повтарят огорчението и обвиненията за вина на Кхаддура.
    Наистина, британците избегнали каквато и да е сериозна намеса още от октомври 1947 г. и стояли безучастно пред лицето на опитите от страна на еврейските сили да контролират предни постове; нито пък се опитали да спрат малобройното проникване на арабски доброволци. През декември те все още имали 75,000 души войска в Палестина, но тя била посветена единствено на това да обезопасява извеждането на войниците, офицерите и чиновниците от мандата.
Британците от време на време помагали с други, по-директни, начини за етническото прочистване посредством подсигуряването на еврейското ръководство с актове за собственост и други съществени данни, които били преснимали преди да унищожат, както било доста популярно в процеса им на деколонизиране. Този опис прибавил към досиетата на селата последните детайли, от които се нуждаели ционистите, за масовото изгонване на населението. Военната сила, и то бруталната, е първото изискване за експулсиране и окупация, но и бюрокрацията не е по-малко важна  за ефективно провеждане на огромна операция за прочистване, която включва не само лишаване на хората от собствеността им, но и ново придобиване на собственост върху плячката.

Предателството на ООН

    Според Резолюцията за разделяне, ООН е трябвало да присъства в района, за да ръководи изпълнението на своя мирен план: превръщането на Палестина като цяло в независима страна, с две отделни държави, които щели да формират икономическо единство. Резолюцията от 29 ноември 1947 г. включвала много ясни заповеди. Сред тях  ООН тържествено обещавала, че ще предотврати всеки опит на която и да е от страните да конфискува земя, принадлежаща на граждани от другата държава, или другата национална група - независимо от това дали земята е обработваема или не е обработваема, т.е. земя, което е оставена незасята за година. 
    В защита на местните емисари от ООН можем да кажем, че поне са усетили, че нещата отивали от лошо към по-лошо и се опитали да работят за преоценка на политиката за разделяне, но те не пристъпили към друго действие освен това да гледат и да докладват за започването на етническото прочистване. ООН имала само ограничен достъп до Палестина, тъй като британските власти забранили присъствието на организирана група от ООН в района, като така нарушили онази част от Резолюцията за разделяне, в която се изисквало присъствието на комисия от ООН. Великобритания позволила прочистването да се случи пред очите на своите войници и длъжностни лица, по време на периода на Мандата, чийто край настъпил в полунощ на 14 май 1948 г. и попречила на усилията на ООН да се намеси по начин, по който може би щяха да бъдат спасени много палестинци. След 15 май нямало никакво извинение за начина, по който ООН изоставила народа, чиято земя била разделила и  чието благополучие и живот била предала на евреите, които от края на деветнадесети век искали да го изкоренят и да заемат мястото му в държавата, която смятали за своя.


Глава 5
1.    Rivlin and Oren, The War of Independence, vol. 1, p. 332.
2.    Реч пред Изпълнителния комитет на партия Мапай, 6 април 1948 г.
3.    Цитирано директно от заповедите към бригада „Кармели”, Zvi Sinai (публ.), (Бригадата „Кармели” във войната за независимост) The Carmeli Brigade in the War of Independence, p. 29.
4.    Binyamin Etzioni (публ.), (Бригадата „Голани” в борбата) The Golani Brigade in the Fighting, p. 10.
5.    Zerubavel Gilad, (Книгата на „Палмах”) The Palmach Book, vol. 2, pp. 924-5. Daniel McGowan and Matthew C. Hogan, (Сагата за клането в Деир Ясин, ревизионизъм и действителност) The Saga of the Deir Yassin Massacre, Revisionism and  Reality.
6.    Описанията и свидетелските показания за това, какво се случило в Деир Ясин са взети от Daniel McGowan and Matthew C. Hogan, The Saga of the Deir Yassin Massacre, Revisionism and Reality.
7.    Пак там.
8.    Съвременни изчисления посочват, че броят на жертвите от клането в Деир Ясин е 254 души, цифра, потвърдена на времето от Ервейската агенция, служител от Червения кръст, Ню Йорк Таймс и д-р Хусейн ал-Кхалиди, говорител на Арабския висш комитет в Ерусалим. Много вероятно е цифрата да е преднамерено преувеличена, за да всее страх сред палестинците и така да ги пришпори към масово изселване. Безспорно по-късно са използвани високоговорители в селата, които са щели да бъдат прочистени, за да предупреждават хората за ужасните последици, ако не напуснат доброволно, да всяват паника и да ги подтикват да бягат преди да са влезли сухопътните войски.
     Менахем Бегин, лидерът на Иргун, описал ефекта, който излъчването на подобни шумове имал върху палестинците в The Revolt (Бунтът), „ Арабите в цялата страна, накарани да повярват в лудите приказки за „касапницата на Иргун” бяха обхванати от безкрайна паника и започнаха да бягат, за да спасяват живота си. Масовото бягство скоро прерасна в лудо, неконтролируемо паническо бягство. От почти 800,000 души, които живееха на днешната територия на държавата Израел, останаха само 165,000 души. Политическото и икономическото значение на този развой трудно може да бъде преувеличено.” Бегин, The Revolt, p. 164.
    Алберт Айнщайн, заедно с още 27 изтъкнати евреи в Ню Йорк, осъдил клането в Деир Ясин в писмо, публикувано на 4 декември 1948 г. в Ню Йорк Таймс, отбелязвайки „терористични банди [т.е. Иргун на Бегин] са нападнали това мирно село, което не е било военна цел в борбата, избили са по-голямата част от жителите му – 240 мъже, жени и деца – и са задържали няколко от тях живи, за да маршируват като пленници по улиците на Ерусалим. По-голямата част от еврейската общност беше ужасена от деянието и Еврейската агенция изпрати телеграма с извинение на краля на Трансйордания – крал Абдула (sic). Но терористите, вместо да се засрамят от постъпката си, се гордееха с това клане, разгласиха го широко и поканиха всички чуждестранни кореспонденти, които се намираха в страната да видят натрупаните на купчина тела и всеобщия безпорядък в Деир Ясин.”
9.    Ури Бен-Ари, Follow Me.
10.    От особен интерес е начинът, по който Geula Cohen, днес крайно дясна активистка и водещ член на бригадата „Стърн”, спасила Абу-Гош, зощото един от членовете на селата и помогнал да избяга от британския затвор през 1946 г. Вж. нейната история в Geula Cohen, Woman of Violence; Memories of a Young Terrorist, 1945--1948 .
11.    Филастин, 14 април 1948 г.
12.    Palumbo, The Palestinian Catastrophe, pp. 107-8.
13.    Пак там., стр. 107.
14.    Вж. резюме при Флапан, The Birth of Israel, pp. 89-92.
15.    Това телеграфическо съобщение било заловено от израелското разузнаване и е цитирано в Дневника на Бен-Гурион, 12 януари 1948 г.
16.    Вж. Рийс Уилямс, заместник държавен секретар по изявления пред парламента, Хансард, Дебати на Камарата на общините, т. 461, стр. 2050, 24 февруари 1950 г.
17.    Арнан Азариаху, който бил помощник на Израел Галили, си спомнил, че когато новата Маткал била придвижена към Рамат Ган, Игаел Ядин поискал хората от „Киряти” да не бъдат поставяни начело на защитата на мястото. Макор Ришон, интервю, 21 май 2006 г.
18.    Уалид Халиди, 'Selected Documents on the 1948 War', Journal of Palestine Studies, 107, Vol. 27/3 (Spring 1998), pp. 60-105, използва британската кореспонденция, както и кореспонденцията на арабската общност.
19.    Архивите на Хагана, 69/72, 22 април 1948 г.
20.    Централните ционистки архиви, Протокол 45/2.
21.    Zadok Eshel (ed.), The Carmeli Brigade in the War of Independence, p. 147
22.    Уалид Халиди, 'Selected Documents on the 1948 War' („Избрани документи за войната от 1948 г.”)
23.    Монтгомъри от Аламейн, Memoirs, pp. 4534.
24.    Уалид Халиди, 'The Fall of Haifa' („Падането на Хайфа”), Middle East Forum (Близкоизточен форум), XXXV, 10 (декември 1959 г.), писмо от Кхаят, Саад, Муаммар и Коусса от 21 април 1948 г.
25.    Информацията за палестинската страна е взета от Мустафа Абаси, Safad During the British Mandate Period: A Social and Political Study (Сафед през периода на Британския мандат: Социално и политическо изследване), Ерусалим: Институт за изследвания на Палестина (Institute for Palestine Studies), 2005 г. (арабски); версия на това се появява като („Битката за Сафед през войната от 1948 г.: Преработено изследване”, Международен журнал за близкоизточни изследвания) 'The Battle for Safad in the War of 1948: A Revised Study”, International Journal for Middle East Studies, 36 (2004), pp. 21-47.
26.    Пак там.
27.    Пак там.
28.    Дневникът на Бен-Гурион, 7 юни 1948 г.
29.    Салим Тамари, Jerusalem 1948.
30.    Възстановяването на заповедите е направено от Ицхак Леви, главата на разузнаването на Хагана в Ерусалим през 1948 г. в неговата книга ( Ерусалим през войната за независимост) Jerusalem in the War of Independence, p. 207 (по-късно тези интервюта са включени в архивите на ИОС).
31.    Четиринадесет от тези телеграми са цитирани  от Бен-Гурион в дневника му, вж. Rivlin and Oren, The War of Independence, pp. 12, 14, 27, 63, 64, 112, 113, 134, 141, 156, 169, 170, 283.
32.    Споменато в дневника на Бен-Гурион, 15 януари 1948 г.
33.    Леви, Jerusalem, p. 219.
34.    Архиви на Червения кръст, Женева, Досиета G59/1/GC, G3/82, изпратени от делегата на Международната комисия на Червения кръст (МКЧК) Де Меурон между 6-19 май 1948 г., описват внезапна епидемия от коремен тиф.
35.    Цялата информация се базира на източници на Червения кръст и Салман Абу Ситта („Израелски биологически и химически оръжия: минало и настояще”, Между редовете) 'Israel Biological and Chemical Weapons: Past and Present', Between the Lines, 15-19 март 2003 г. Абу Ситта цитира също статията на Сара Лейбовиц в Hadahsot от 13 август 1993 г., където тя издирва, от следа от историка Ури Милстейн, „онези, които са били отговорни за операцията в Акра”, но които са отказали да отговорят на въпросите и. Тя завършва статията си с думите: „Това, което е направено тогава с дълбоко убеждение и плам, сега се прикрива със срам”.
36.    Дневникът на Бен-Гурион, 27 май 1948 г.
37.    Пак там, 31 януари 1948 г. и бележките му относно историята на „ХЕМЕД”.
38.    Леви, Jerusalem, p. 113, макар, че той наистина обвинява Легиона, че по-рано се е присъединил към нападения срещу онези, които вече са се били предали, Вж. стр. 109-12.
39.    Интервю със Села (вж. глава 2, бележка 31).
40.    Показания дадени от Ханна Абуиед в уебсайта www.palestineremembered.com.
41.    Morris, The Birth of the Palestinian Refugee Problem (Зараждането на палестинския бежански проблем) p. 118.
42.    Във версията на иврит, Morris има предвид срещата от стр. 95, която Бен-Гурион споменава в дневника си.
43.    Повечето от тези операции са споменати при Morris, пак там, стр. 137-67.
44.    Най-подробната информация за цифри, методи и карти има в  Atlas of the Nakbah на Салман Абу Ситта.
45.    Интервю със Села, (вж. глава 2, бележка 31).
46.    Информацията е взета от Халиди (публ.), (Всичко, което остава) All That Remains, pp. 60-1, и Досиетата на селата на Хагана, и Бен-Цион Динур и др., (Историята на Хагана) The History of the Hagana, p.1420.
47.    Архиви на Ха-Кибуц Ха-Меучад, Архивите на Ахарон Зислинг, писма на Бен-Гурион.
48.    Почти всяко експулсиране и разрушение на селата е било описано от Ню Йорк Таймс, който е главният ни източник, заедно с Халиди (публ.), All That Remains, Morris, The Birth of the Palestinian Refugee Problem, и Бен-Цион Динур и др., The History of the Hagana.
49.    Morris, пак там, стр. 243-4.
50.    Архивите на „Палмах”, Гиват Хавива, G/146, 19 април 1948 г.
51.    Нафез Наззал, (Масовото изселване на палестинците от Галилея 1948, Бейрут: Институтът за палестински изследвания) The Palestinian Exodus from the Galilee 1948, Beirut: the Institute for Palestinian Studies, 1978, pp. 30-3 и Morris, The Birth of the Palestinian Refugee Problem Revisited, p. 130.
52.    Халиди използва много широко този източник в All That Remains.
53.    Това осигурило основните източници за Morris, The Birth of the Palestinian Refugee Problem Revisited.
54.    Уейц, (Моят дневник) My Diary, т. 3, 21 април 1948 г.
55.    Вж. заповедите в Архивите на ИОС, 51/967 особено в Досиета 16, 24 и 42, и 51/128/50.
56.    Архивите на Бен-Гурион, Раздел Кореспонденция 23.02-30.1 док. 113.
57.    Наззал, The Palestinian Exodus, p. 29.
58.    Нетива Бен-Йехуда, Between the Knots.
59.    За рецензия на филма, вж. AI-Ahram Weekly (седмичник Ал-Ахрам ), 725, 13-19 януари 2005 г.
60.    Вж. синтеза на наличните източници при Халиди (публ.), All That Remains, p. 437.
61.    Ханс Лебрехт, (Палестинците, история и настояще) The Palestinians, History and Present, pp. 176-7.
62.    Това е открито достъпна публикация, (Книгата на „Палмах”) The Palmach Book, т. 2, p. 304.
63.    Бен-Йехуда, Between the Knots, pp. 245-6.
64.    The Palmach Book.
65.    Интервю със Села (вж. глава 2, бележка 31).
66.    Пак там.
67.    Пак там.
68.    Пак там.
69.    Laila Parsons,(„Друзите и раждането на Израел”) 'The Druze and the Birth of Israel' при Eugene Rogan и Avi Shlaim (публ.),(Войната за Палестина: Пренаписване на историята от 1948 г.) The War for Palestine: Rewriting the History of 1948.
70.    Архивите на Бен-Гурион, Кореспонденция, 23.02-1.03.48, док. 70.
71.    Вж. дискусията в Лигата на арабските държави при Папе, The Making of the Arab-Israeli Conflict, pp. 102-34.
72.    Уалид Халиди, („Арабската перспектива”) 'The Arab Perspective' при W. Roger Louis и Robert S.Stookey (публ.), (Краят на палестинския мандат) The End of the Palestine Mandate.
73.    Папе, The Making of the Arab-Israeli Conflict.
74.    Qasimya Khairiya, (Мемоарите на Фаузи ал-Каукджи) Fawzi al-Qawuqji's Memoirs, 1936-1948.
75.    Вж. Shlaim, Collusion.
76.    Дневникът на Бен-Гурион, 2 май 1948 г.
77.    Доколкото също било съобщено от висши офицери от Хагана на среща на 8 май 1948 г. и на Голда Меир от крал Абдула на 10 май. Меир наистина съобщила на ционисткото ръководство, че Абдула нямало да подпише договор с евреите и щяло да трябва да влезе във войната. Но през 1975 г. Моше Даян потвърдил, това, което британците подозирали, че всъщност той обещал, че иракските и йорданските войски щели да нахлуят в еврейската държава. Вж. Даян във в-к „Йедиот Ахронот”, 28 февруари 1975 г. и вж. Rivlin и Oren, The War of Independence, pp. 409-10 за срещите от 8 май.
78.    PRO, FO 800,477, FS46/7 13 May 1948.
79.    Nimr Hawari написал мемоари от войната, озаглавени (Тайната на Накба) The Secret of the Nakba, които публикувал в Назарет на арабски език през 1955 г.
80.    Цитирано при Флапан, The Birth of Israel, p. 157.
81.    Наскоро имаше интересен дебат между израелски историци относно позицията на Бен-Гурион. Вж. в-к „Аарец”, 12 и 14 май 2006 г. („Голамата сряда”) 'The BigWednesday'.
82.    Wahid al-Daly, The Secrets of the Arab League and Abd al-Rahman Azzam.
83.    Пред Съвместните парламентарни близкоизточни съвети, Комисия за запитване – палестински бежанци, Лондон: Работнически близкоизточен съвет и други, 2001 г.