Пн29 /05 /2017

Back Вие сте тук:Начало Изследвания Кратка история на палестинския проблем

Изследвания

Кратка история на палестинския проблем

Страданието на палестинския народ продължава от десетки години. И той като останалите народи в района попадна под османско робство за 4 века, от 1517 г. до 1917 г., когато английският колониализъм измести Османската империя. Намеренията на Великобритания били готови. В Палестина ще бъде създадена еврейска държава, въпреки че тя не беше празна, а има своите палестинци, нито пък е английска собственост.

Евреите в Палестина по онова време са около петдесет и шест хиляди, или 7% срещу седемстотин и петдесет хиляди християни и мюсюлмани палестинци. Тези английски намерения са формулирани в едно писмо, изпратено от Сър Артър Балфур, министър на външните работи на Великобритания до известния еврейски банкер Ротшилд.

Това писмо е много известно на всеки един палестинец като „Декларацията на Балфур”. В писмото се казва: „Правителството на Негово величество се отнася с доброжелателност към създаването на еврейско национално огнище в Палестина и ще положи упорити усилия, за да улесни постигането на тази цел. При това би трябвало да се разбере ясно, че няма да бъде направено, нищо, което да може да накърни гражданските и религиозните права на съществуващите нееврейски общности в Палестина, правата и политическия статус, с който се ползват евреите в която и да било друга държава.”

Така изведнъж палестинците в Палестина станаха „съществуващите нееврейски общности в Палестина”, въпреки че са 93% от населението и притежават 98% от земята на Палестина, докато евреите притежават 2%.

Причините Англия да създаде еврейска държава в Палестина са много:

1. Да попречи на обединението на арабите чрез чуждо тяло в центъра на арабския свят.

2. Евреите да бъдат използвани като пазачи на западните и английски интереси в района.

3. Тази държава да бъде военна база завинаги в непосредствена близост до Суецкият канал и най-големите резерви на петрол в света.

4. Някои европейски държави да се отърват от своите евреи и затова не беше странно,че единственият еврейският министър в правителството на Англия, Сър Едуард Монтегю гласувал срещу тази декларация и силно я критикува.

5. Ускоряването на появяването на „Спасителя” според протестантските интерпретации на Библията.

6. Създаването на траен конфликт дава възможност на англичаните непрекъснато да се намесват в района.

7. По-евтино от финансова гледна точка е да се пазят западните интереси с военната база – Израел, и да се оказват всякакви помощи на нея, отколкото да се пазят тези интереси с английски или американски войници и американски самолетоносачи, които ще струват десетки милиарди долари повече.  

Англия прекрати мандата си и се изтегли на 15.05.1948 г. след като еврейската държава вече е факт. В продължение на 30 години Великобритания направи всичко необходимо да създаде държавата Израел. Върховният комисар на Палестина Херберт Самоил е евреин ционист. Повече от членовете на английската администрация в Палестина са евреи ционисти. Създадени са „необходимите” закони които улесняват масовата емиграция на евреите от Европа и от целия свят в Палестина. Великобритания толерира и помага на еврейските военни организации да се въоръжават с тежко оръжие, в същото време беше забранено на палестинците да носят даже нож. Създадени са много закони, които да притискат палестинският селянин и да улесняват преминаването на земята в ръцете на евреите. В резултат на това броят на евреите в Палестина започна да расте. От 56 хиляди 1917 г. до 88 хиляди 1922 г. до 445 хиляди в 1939 г. до 608 хиляди 1948 г. А тяхната собственост върху земята от 2% 1917 г. стана 5.67% 1948 г. при създаването на Израел.

Палестинците усетиха опасността за родината си и започнаха много рано тяхната борба срещу английския мандат и еврейската емиграция без успех. С демонстрации, стачки и с оръжие палестинският народ в продължение на 30 години се бореше срещу по-организиран враг, по-образован, по-мощен и по-опитен, тъй като еврейските емигранти идват от Европа. Много от тях са младежи и са служили преди това в армиите на родините си като пилоти, парашутисти, специалисти или обикновени войници. До този враг стои другият враг – Великобритания, най-голямата империя в света по онова време. В същото време палестинският народ беше сам в борбата си за независимост. На 29.11.1947 г. с Резолюция № 181, с 33 гласа „за”, 10 гласа „против” и 13 „въздържали се”, ООН реши да раздели Палестина на две държави – около 56% на еврейските емигранти и около 43% на палестинците и около 1% е районът на Ерусалим под международен контрол, въпреки че броят на евреите в Палестина тогава с всички усилия достигна до 608 000 срещу 1 400 000 палестинци. 

Това решение, което беше съдбоносно и историческо за палестинците, беше взето с гласовете на държави като Гватемала, Уругвай, Хаити, Никарагуа, Либерия, Сиам (Тайланд), Коста Рика, Доминикана, Боливия, Еквадор, Панама, Парагвай, Перу и Филипините. Преди това беше отложено гласуването, когато на САЩ и Великобритания стана ясно, че решението няма да събере необходимите гласове. Вестник „Ню Йорк таймс” в броя от 27.11.1947 г. съобщи съвсем ясно причините на това отлагане. Някои от представителите бяха сменени (Сиам) от държавите си под натиска на САЩ и Великобритания. Даже представителите на някои от тези държави бяха подложени на огромен и тотален натиск с предложения за подкуп от всякакъв вид. И когато всичко това не помогна, тогава натискът премина към държавата на този представител, както в случаите с Либерия и Хаити. Представител на Хаити пред Общото събрание на ООН със сълзи в очите пред всички делегации съобщи, че е принуден да гласува „за”, въпреки убежденията си.

Нормална е реакцията на палестинците да отхвърлят това решение, което разделя тяхната родина на две части и дава на еврейските емигранти на всичко отгоре най-хубавите земи и най-голямата част от територията на Палестина.

Арабските държави, които са уж независими и повечето от тях имат английски военни бази, обявиха със съгласието на Великобритания война срещу обявената на 15.05.1948 г. израелска държава. Целта на тази война официално беше да се ликвидира израелската държава. Такава цел беше нереалистична, беше невъзможна и беше маскировка на истинската цел. Защото англичаните няма да позволят такова нещо, да не говорим за баланса на силите, който до ден днешен е в полза на израелците. Истинската цел на „нахлуването” на арабските армии в Палестина беше те да попречат на палестинците да създадат каквото и да било независимо управление. Йорданската армия беше под командването на англичанина генерал Джон Глоб, който продължава да заема този пост до 01.03.1956 г. Ръководството на йорданската армия по онова време се състои 53 офицери – 48 от тях са англичани. Сътрудничеството между евреите ционисти и династията на краля на Йордания в това отношение е документирано и публикувано. Това сътрудничество започна още преди създаването на двете държави Йордания и Израел и продължава до ден днешен. 

В резултат на тази „война” Израел окупира 78 % от Палестина, много повече отколкото беше определено в решението на ООН. Части от тези 78 % даже бяха дадени без война в резултат на споразумение между Йордания и Израел, подписано на 03.04.1949 г. на гръцкия остров Родос. Останалите 22 % от Палестина са Ивицата Газа и Западният бряг на р. Йордан, които нямат връзка помежду си. Оттогава не съществуват понятията Палестина или „палестинци”. Често се говори в световните масмедии за арабско-израелски конфликт или за проблема в Близкия изток, или за арабски бежанци. Десетки са изразите, които са наложени в световния ефир, само и само да не се споменава думата „Палестина” или „палестинският народ”, които ще подсещат за голямото престъпление срещу палестинците. 

Това положение продължи десетки години, докато се появи Организацията за освобождение на Палестина (ООП) през 1964 г. и започна съвременната палестинска революция на 01.01.1965 г. С много жертви и големи усилия ООП стана единственият законен представител на палестинския народ и беше признат постепенно от целия свят и заема място в ООН като наблюдател. Преди това дори известната резолюция на Съвета на сигурност на ООН № 242 от 22 Ноември 1967 г. не спомена думите  „Палестина” или  „палестинският народ” въобще, въпреки че това е проблемът, без чието решение не може да се говори за мир. Палестинският народ се превърна в „арабски бежанци” или „израелски граждани”, наричани от израелците „арабите на Израел” или йордански граждани.

Оттогава продължават усилията на Израел и на Йордания да бъде изтрита националната идентичност на палестинците. Йордания анексира Западния бряг на река Йордан, включително източната част на Ерусалим, наложи на палестинците йорданско гражданство и забрани всякакви форми, които изразяват политическа воля на палестинците. Даже палестинските профсъюзи са забранени в Йордания до днес. Палестинският съюз на студентите, например, който има присъствие в повече от 45 държави в целия свят, няма клон в Йордания, макар че там има най-много палестинци. 

Когато беше обявено палестинско правителство в Ивицата Газа на премиера Ахмед Хилми, йорданският режим, за разлика от останалите арабски държави, не призна това правителство, забрани неговите членове да влизат в Йордания и води жестока война срещу него. Същата война краля на Йордания водеше през цялото време срещу Амин Ал Хосайни – ръководител на палестинското патриотично движение. В резултат на това всичко от страна на Йордания, с няколко куршума палестинският патриот Мустафа Ишшо ликвидира краля на Йордания „Абдулла” на 20.07.1950 г. на излизане от джамията в Ерусалим. Престолонаследникът Талал се опита да поема нова външна и вътрешна политика, но веднага беше обявен от англичаните за психопат и с помощта на жена си – кралица Зайн – свален от власт и изпратен в затвор в Турция, откъдето нищо не се чу за него, докато умря на 08.07.1972 г. Тогава беше докаран и погребан в Йордания. На власт вместо него застана неговият син крал Хосайн – след известно закъснение, защото нямаше 18 години. Той продължи линията на дядо си и остана на власт в продължение на 47 години – лоялен на англичаните и на израелците и по късно на американците от 1952 г. до 1999 г.

Израел се обяви като държава върху всички земи, окупирани от него, и изгони повече от половината от палестинците от собствените им домове и земи. Палестинците, останали на местата си, де факто станаха израелски граждани от второ качество. По този начин под егидата на Великобритания, Израел и Йордания за кратко време успяха да заличат от лицето на земята понятията Палестина и палестински народ. ООН гласува резолюция № 194 от 11.12.1948 г., в която призовава към връщането на бежанците и предостави изпълнението на тази резолюция като условие за приемането на Израел като член в световната организация, но и до ден днешен един бежанец не се е върнал. Даже първият министър-председател на Израел – Давид Бен Горион (дошъл в Палестина от Полша), често повтаря лозунга „Нито един бежанец  нито педя земя”.

Палестинските бежанци са резултат от терора на израелските военни организации, а след създаването на Израел са резултат от терора на израелската държава, който продължава до ден днешен. Едно от най-известните терористични нападения срещу палестинците е на 08.04.1948 г. На тази дата в село Дер Ясин, близо до Ерусалим, еврейските ционистки организации избиха 255 палестински селяни, между които жени и деца. Палестинският народ помни поколение след поколение това жестоко престъпление. 

Ръководителят на една от тези престъпни организации и един от участниците в тази касапница Менахем Бегин, шести министър-председател на Израел (дошъл от Полша), твърди в своята книга „Бунтът”, на страница 162: „Израел нямаше да съществува, ако не беше тази победа на „Аргон” в Дер Ясин”. А „Аргон” е името на неговата организация. Това не беше единственият терор на тази организация, която през 1944г. взриви в Ерусалим хотел „Цар Давид” и уби 86 души. Министър-председателят на Израел Менахем Бегин описва в своята книга „Бунтът” как те са вкарали експлозивите в съдове за мляко. На 17.09.1948 г. в еврейската част на Ерусалим беше убит пратеникът на ООН виконт Фолке Бернадот, защото той иска връщането на палестинските бежанци по домовете им. Няколко години по късно се оказа, че еврейската организация „Щерн” носи отговорността за това престъпление и че Ицхак Шамир, седмият министър-председател (дошъл от Полша, истинското му име е Ицхак Йезернетски), е участвал лично в това престъпление. 

Съветът за сигурност поиска от израелското правителство да разследва случая и да му докладва, но и до днес чака доклада. Същото нещо израелските военни организации са извършвали в много други палестински села и градове с цел да бъдат изгонени максимален брой палестинци от домовете и земите им. Само в района на Ерусалим броят на изтритите палестински села от лицето на земята е над 40, а броят им в цяла Палестина е близо 250 села, като по-голямата част са изтрити след създаването на Израел. 

Разрушаването обхваща също много палестински гробища. Например хотел „Хилтън” в Тел Авив и улица „Арагон” в Ерусалим са построени върху палестински гробища. Много черкви и джамии също са изтрити съвсем и някои от тях са превърнали в кошари и обори. Една джамия в град Яфа в момента е бардак, собственост на еврейски българин. По този начин ще бъде реализирана израелската пропаганда, която твърди, че Палестина е земя без народ, дадена на народ без земя. И друга глупост, която се твърди, е, че Палестина беше пустиня и евреите са направили от нея Рай.

Тук трябва да отбележим, че израелците описват всеки район в Палестина, който е населен с палестинци, а не с евреи, като пустиня! Такива глупости се разпространяват даже от израелския вестник „Алйаум”, който излиза на арабски от дирекцията на просветата към министерският съвет и е насочен към „арабите на Израел”. Същото нещо казва Голда Мейр, четвъртият министър-председател на Израел (дошла от Украйна през Милуоки – Америка), по-късно пред в. „Съндей таймс” на 15.06.1969 г: „Няма палестински народ. Нещата не стоят така, като че сме дошли да ги прогоним от домовете им и да завземаме страната им. Те не съществуват”. 

Девизът на еврейските организации към Палестина и палестинците беше „повече земя , по-малко хора”. Гъстото палестинско население в Ивицата Газа и в Западния бряг на р. Йордан и липсата на еврейски заселници в тези райони ги спаси да бъдат част от държавата Израел, която беше обявена през 1948 г. Израелският терор продължава и засяга също палестинците, които станаха израелски граждани. Продължава и изгонването на палестинците от собствените им домове и земи, някои в други села вътре в границата на Израел, други зад граница в съседна арабска държава.

На 05.11.1948 г. бяха изгонени палестинците от село Икрит в съседно село. Десет дни по-късно бяха изгонени селяните от съседното село Кофор Бор‘ом в друго село. До ден днешен селяните от тези две села живеят близо до своите села като бежанци в собствената си родина. Всички опити да се върнат обратно в собствените си домове бяха неуспешни. Нещо повече , когато тези селяни се обърнаха към Върховния съд на Израел и той нареди да бъдат върнати, израелската армия взриви цялото село Икрит. Другото село – Кофор Бор’ом – беше бомбардирано от израелската военна авиация. Единственото останало в тези села са двете черкви. И понеже палестинците от тези две села са християни, и за да бъде подигравката пълна, бомбардирането стана в деня на Рождество Христово.  

На палестинците е позволено само да посещават черквата в селото, в случай на погребение или на сватба. Но ако някой се опита да откъсне един плод от собствената си земя, той ще бъде осъден за кражба. Остана само да кажем на любителите на футбола, че корените на двамата бразилски известни футболисти братята Сократис и Рай са от село Икрит и те са го посетили преди няколко години . 

На 04.02.1949 г. същата беше съдбата на палестинците от село Кофор Анан, с малката разлика, че половината от тях са изгонени зад границата. И когато останалите се обърнаха към Върховния съд, израелската армия разруши селото напълно. На 28.02.1949 г. 700 палестинци от различни села бях докарани с камиони до границата с Йордания и под куршумите на израелски войници бяха принудени да пресичат към Йордания. На 17.08.1950 г. бяха изгонени палестинците от градчето Маждал и изхвърлени в Ивицата Газа. В началото на февруари 1951 г. бяха изгонени палестинците от 13 села в района наричан „триъгълник” и изхвърлени зад границата. На 30.10.1956 г. племето Албаккара, които живеят в северна Палестина, бяха принудени да пресекат сирийската граница.

В момента броят на палестинците, които живеят в лагери за бежанци в държавите около Палестина и вътре в самата Палестина след 50 години от създаването на тази държава Израел, е вече близо 3 милиона. Много от изгонените или избягалите палестинци в периода около 1948 г., годината на създаването на Израел, разказват ужасяващи разкази за случилото се. Някои от тях от страх и паника са загубили децата си. Има и деца, които са избягали без родители и са пораснали в Западния бряг на река Йордан, докато родителите са останали в „Израел”. 

За такива хора Международният червен кръст организира срещи през няколко години през вратата Менделбаом в разделения град Ерусалим – лично познавам един от тези случаи. Има и такива, които си спомнят, че току-що започнали да пият кафе и са оставили чашите си пълни на място. Много палестински баби до днес носят ключовете на къщите си на верига на шиите си и са убедени, че някой ден ще се върнат в тези къщи. Селото Бет Сафафа, на юг от Ерусалим, което беше разделено на две, беше свидетел на една уникална ситуация. Един младеж е в арабската част, докато майка му е в еврейската. Едно кувейтско списание описва сватбата на младоженеца и радостта на хората от едната страна на мрежата, която разделя селото, докато майката на младоженеца върви успоредно от другата страна, без право да участва в сватбата или да говори със сина си, защото комуникацията с врага е забранена.

Един от най-трагичните примери за израелския терор срещу палестинците – или срещу арабите на Израел, както Израел обича да нарича палестинците, които станаха по принуда израелски граждани – е това което се случи на 29.10.1956 г. в село Кофор Касем, когато израелската армия уби 47 палестинци цивилни мъже, жени и деца. Най - малки между жертвите са две момичета на възраст 12 години, а най-голямата жертва е жена на 66 години. „Вината” на тези 47 жертви беше, че се прибират в селото от работа на нивата си и не знаят за полицейският час, който е обявен в селото и на хората е съобщено за него 30 минути преди тяхното прибиране. 

Командирът, който ръководи това престъпление – генерал Шадми – бе обвинен две години по-късно в техническа грешка и осъден да плати 1 стотинка глоба. Останалите участници в тази касапница са осъдени на присъди между 10 и 17 години, но нито един от тях не е останал повече от 2 години в затвора. А по времето на присъдата стаите им стават 5 звезди, някои от тях се прибират да спят вкъщи, даже един от тях се ожени в затвора. Един друг – лейтенант Габриел Дахан, който е признат от съда за виновен за участието си в убийство на 43 от 47 жертви, беше назначен на работа в общината на гр. Рамле като началник на отдела, отговарящ за арабското население!

Подобни касапници има в много други палестински села преди и след създаването на Израел. Като селата Тантура, Кибя и Насър Аддин. Извършителят на престъплението в последните две села е сегашният министър-председател на Израел – генерал Ариел Шарон. Под ръководство на генерал Шарон беше извършено по-късно, през септември 1982 г., още едно по-голямо престъпление. В лагерите за палестински бежанци Сабра и Шатила бяха избити според израелския журналист Амнон Кабелиок над 3000 мирни палестинци. След разследване на израелска комисия генерал Шарон беше изгонен от поста министър на отбраната, но няколко години по-късно се върна в политическия живот на Израел отново като министър, а от февруари 2000 г. – като министър председател.

В периода 1948 г до 1966 г. в Израел има два вида различни закони. Едният – за евреите и за палестинците – за всички граждани, а другите, наричани още „военни закони”, са само за палестинците и допълват другите закони. Израел претендира пред света, че не е расистка, а демократична държава, въпреки тези „закони” и въпреки много други форми на дискриминация. Няколкото показатели на демократичност, като например присъствието на палестинци в израелския парламент, не могат да маскират расизма. 

Израел беше обявен от самото начало не като държава за всички граждани, както е в целия свят, а държава за всички евреи. И претендира до днес , че представлява всички евреи по света, въпреки че много от евреите не са съгласни с идеята да съществува такава държава и смятат за техни родини държавите, в които живеят и даже се борят против Израел и против ционизма. 

Военният режим, при който палестинците са принудени да живеят 4 дни след обявяването на Израел и продължил 17 години, се базира върху законите, създадени от Великобритания през трийсетте и четиридесетте години, като законите за извънредно положение и законите за защита, плюс подобни „закони”, добавени от израелците. И въпреки официалната отмяна на този режим, някои от членовете на тези закони се използват до днес от време на време, когато има нужда. Същите тези закони се прилагат в окупираните палестински земи. Тези „закони” дават на израелците възможност да правят с палестинците каквото искат в буквалния смисъл на думата. Целта на тези закони беше изкореняването на палестинците от Палестина, заграбването на земите им и настаняването на нови и нови еврейски емигранти. „Най-ефикасният закон” между тези е член 125, който ще анализирам по-нататък малко по-подробно.

Английските закони за защита, които са в основата на военния режим, са 170 закона, разпределени в 15 глави и много членове, алинеи и точки.

Член 190 дава право на военния командир да дава заповеди, за да гарантира отсъствието на даден човек от определено място, или този човек трябва да съобщава за всяко свое движение във времето, или на този човек да бъде забранено да притежава определени неща, или да бъде ограничена неговата работа или неговия бизнес или неговите контакти с другите.

Член 110, алинея 1, позволява на военния командир да поставя под наблюдение един човек за период не повече от една година. А алинея 2 задължава всеки човек да живее на определено от командира място, което няма право да сменя без писмено разрешение от командира, нито има право да напуска селото или града без писмено разрешение и е длъжен по всяко време да съобщава за своя адрес, длъжен е да ходи в управлението по всяко време, когато полицията поиска това от него, и да не напуска дома си един час след залеза до изгрева на слънцето.

Член 111 дава право на военния командир да арестува всеки човек за неопределено време без определено обвинение и без съд. Човекът има право да обжалва пред по-висш служител или пред комисия начело с един съдия, но решението на тази комисия не е задължително, а консултативно.

Член 112 дава право на военния командир да изгони един човек извън страната завинаги или да му забрани да се върне в страната, ако е в чужбина.

Член 119 дава право на военните власти да разрушат или да конфискуват имот, ако имат основание за съмнение, че от този имот е изстрелян един куршум или е хвърлена бомба.

Член 120. Военните власти имат право да конфискуват имотите на един човек, ако наруши военните закони или е изправен пред военен съд.

Член 121. Военният командир има право да нареди на живущите на едно село да осигуряват храна и нощуване на полицията за период, който той определи.

Член 124 дава право на военния командир да обяви полицейски час, частично или тотално в едно село или в една цяла провинция.

Членове 122 и 126 дават право на военния командир да ограничава движението на хората, машините или животните в определени пътеки или райони.

Тези „закони” и още много други подобни са в сила в Западния бряг и Ивицата Газа от началото на израелската окупация, от юни 1967 г. до днес.

В резултат на заграбването на палестинските земи, само за шест години след създаването на Държавата Израел, общата площ на конфискуваните палестински земи е вече 1,2 млн. декара според вестник „Джерузалем пост” в броя му от 29.06.1954 г. Част от тези 1,2 млн. декара са собственост на религиозни институции. Например сградата на израелския парламент „символът на демокрация” е изградена върху земя, собственост на Палестинската православна църква.

Освен законите, създадени от английският губернатор на Палестина преди 1948 г., които да улесняват преминаването на палестинските земи в ръцете на евреите, Израел започва да издава нови и нови „по-ефективни закони”, а британските закони остават в сила само за палестинците. Най-интересните от тези „закони” за заграбване са:

1. Закон за имуществото на отсъстващите от страната от 1948 г., коригиран през 1950 г. По силата на този закон всеки палестинец, напуснал местожителството си преди 1.09.1948 г., се смята за отсъстващ. Създава се институцията на „т.нар. опекун на имуществото на отсъстващите”, чиято задача е да завладее недвижимите имоти на палестинците – земи и сгради. Нещо повече, ако един от братята е „отсъстващ”, този опекун взема участие в разпределянето на наследството му наравно с останалите братя, или пък да дели със съпругата му наполовина собствеността върху недвижимия имот, ако съпругът е „отсъстващ”. След актуализация на закона за отсъстващи се смятат тези палестинци, които са напуснали домовете или земите си в определен период след 1947 г. и са се преместили в други земи в Палестина, които не са под контрола на израелската армия. 

Много от тези хора се върнаха след това, но домовете и земите им са попаднали в рамките на създадената държава Израел след прекратяване на огъня и тези „присъстващи” се смятат за отсъстващи. По този начин биват завладени хиляди декари и хиляди къщи, които преминават в ръцете на евреи. Достатъчно е „опекунът” да реши, че дадено лице е „отсъстващо”, за да сложи ръка на имуществото му. Освен това съществува и текст, който дава възможност на опекуна да сключва сделки с други лица относно имоти, които самият той смята за собственост на „отсъстващи”. Също така законът постановява, че източниците на информация на опекуна не подлежат на разследване или дискредитиране. Този закон няма аналог в никоя държава в света. Действията на тази институция – „Опекунът”, не спряха дотук. Той съобщи с брошури, че е получил чрез UNRWA – агенцията за подпомагане на палестинските бежанци към ООН, списък с имената на всички граждани които са длъжници към някой бежанец и дължимата сума, поиска от хората да платят тези дължими суми, за да бъдат изпратени на бежанците. Много хора наивно тръгват от съчувствие към братята бежанци или от страх от наказание и глоби да плащат тези пари срещу някакви квитанции, вярвайки че наистина тези пари ще стигнат до бежанците.   

2. Британският закон за извънредното положение от 1945 г. С този закон англичаните имат за цел да смажат съпротивата на палестинците срещу създаването на еврейска държава върху тяхна родина и срещу заграбването на земите им. След като се създава Израел и остатъците от палестинското население стават граждани на Държавата Израел, новата държава раздава на палестинците лични карти, обозначени с буква Б после бе сменена с № 2, и ги поставя в подчинение на военно управление и на британския закон за извънредното положение. Това са закони, за които бившият главен прокурор на Държавата Израел Яков Шимшон Шапиро казва, че „са безпрецедентни дори в нацистка Германия”. 

Законът съдържа много повече текстове, но най-красноречив е член 125, който предоставя на израелския военен губернатор да обявява всеки район за закрит и да забранява достъпа или излизането от него без писмено разрешение от него самия. Честа практика е да се предлага на палестинските селяни да се откажат от земята си срещу компенсация, като в почти всички случаи тези предложения биват отхвърляни, и тогава израелският военен губернатор издава заповед за обявяване на района, където се намират земите, за закрит военен район, при което на селяните собственици на земята се забранява достъпът до нея като подготовка за заграбването й. Този закон продължава да бъде в сила до ден днешен на Западния бряг и в Ивицата Газа, докато за палестинците, получили израелско гражданство, е официално отменен след изтичането на 17 години. За да разберем истинския смисъл на този „закон”, трябва да прочетем какво написа Шимон Перес, тогавашен заместник-министър на отбраната и седми министър председател (дошъл от Беларус) на 26.01.1962 г. в израелския вестник „Давар”: Ползването на член 125 е директно продължение на борбата за еврейското заселничество и еврейската имиграция.

3. Закон за зоните за сигурност от 1949 г.: Той позволява на министъра на отбраната да обявява зони за сигурност с ширина 10 км. по протежение на цялата граница на Израел. При това всеки, който не живее постоянно в зоната за сигурност, няма право да влиза в нея. Целта, естествено, е да се лишат палестинските селяни от достъп до земята им. Освен това член 8 от същия закон дава на израелските власти правото да наредят на всеки да напусне съответната зона за сигурност в срок от 14 дни, дори ако постоянното му местожителство е в нея. Този член е приложен спрямо населението на село Икрит и спрямо пастора на местната църква. А всеки, който се опита да се върне, дори само за да обере плодовете от дърветата, които сам е посадил, бива изпратен на съд за кражба.

4. Закон за извънредното положение за експлоатацията на пустеещи земи: на пръв поглед наименованието на закона изглежда добро – той като че ли насърчава обработването на земята. Всъщност обаче този закон е допълнение към предишните. След като палестинският селянин няма достъп до земята си, за да я обработи, идва ред на този закон – израелският министър на земеделието назначава подходящи лица, които да обработват тази земя, а, естествено, няма по-подходящи от евреите от близките селища.

5. Закон за отчуждаване на земи: Посредством този закон собствеността върху земята на десетки села преминава в ръцете на новите еврейски емигранти без изплащане на каквато и да било компенсация, тъй като стопаните „отсъстват”, а онези, които все още пребивават на територията на Държавата Израел, получават компенсации, многократно по-ниски от реалната цена на земята, при това по цени от преди няколко години, а не от датата на заграбване на земята.

6. Закон за концентрацията на земеделските земи от 1960 г. По силата на този закон израелският министър на земеделието има право да извършва комасация на земи в рамките на зоната, обявена за зона на концентрация, а ако няма земя за замяна, концентрацията се извършва срещу парична компенсация. Естествено, процесите на концентрация на земите се извършват с цел да бъде осигурена земя за новите емигранти и за обезземляване на палестинците.

7.Закон за отчуждаване на земя за обществено полезни цели от 1943 г. Според наименованието си този закон е невинен, но начините на прилагането му в Израел са странни. Например израелците отвеждат водите на р. Йордан по канала Паттуф, широк 4 м, но от двете страни по цялото протежение на канала са отчуждени за общественополезни цели земи с ширина 93 м, така че общата площ на конфискуваните земи възлиза на 2000 дка. Още по-странното е, че в земите на палестинците каналът е над земята, така че да затруднява достъпа до тези земи и преминаването от единия на другия му бряг, докато в земите на евреите водата тече по широки тръби под земята.

8. Закон за отчуждаване на земи при обявяване на извънредно положение от 1949 г. Той дава право на правителството да издава заповеди за отчуждаване на земи или заповеди за заселване, в случай че това е необходимо за отбраната на Израел или за приемане на нови емигранти.

Има и още подобни закони, но всички те си приличат по своята същност – насочени са към заграбването на земи на палестинците и забраната да ги обработват дори като наемни работници. Всички тези закони допълват израелската политика, разработена комплексно и точно за осъществяването на тази цел. 

Политиката на селскостопанско кредитиране прави разлика между палестински селянин и еврейски заселник. Реколтата на палестинските селяни се изкупува по цени, по-ниски от тези, които се изплащат на еврейските селяни, още повече че изкупуването на палестинската продукция умишлено се забавя, за да се влоши качеството й, да увехне, да намалее теглото й, като например тютюневата реколта. Забавя се и изплащането на сумите, при това изплащането се извършва с чекове, които не се изплащат незабавно, а след месеци. 

Бюджетът на палестинските общини от съответното министерство е доста малък и не покрива нуждите на нито една от тези общини. Площта на арабско село или град не може да бъде разширена въпреки крещящата нужда от това разширяване. Разрешително за строеж не се дава и когато някой строи къща на своята земя след безкрайно дълго чакане за разрешение, и след като вече децата порастват и стават отделни семейства, израелските власти разрушават къщата и собственикът е длъжен да плати разходите за булдозерите и по сериозни последици, ако той окаже съпротива. Израел построи стотици села и градове за настаняване на идващите нови емигранти от 1948 г. до днес. Тези села, освен че са построени върху земите на палестинците, са само за евреите и на палестинците е забранено да живеят в тях. А от 1948 г. до днес бе построено едно единствено арабско село, след дълги мъчителни съдебни процеси, продължили години, водени от палестинеца член на израелският парламент Исам Махул, който спечели делото пред Върховния съд и кръсти селото „Победа”. Това беше първото и последното построено арабско село.

Като един от хилядите примери на тази расистка ликвидационна политика може да посочим известния палестински град с арабско население Назарет. В началото на 1958 г. бяха конфискувани 1200 дка, за да бъде построено селище за новите емигранти с име Горният Назарет (Назирет Илет). През 1968 г. териториалната площ на това селище вече е по-голяма от териториалната площ на Назарет и в момента град Назарет изглежда като изостанал и мизерен квартал в сравнение с големия еврейски град Назирет Илет. 

Тук трябва да отбележим, че всички еврейски селища са построени на по-висока земя в сравнение с близките арабски села. И въпреки историческото и туристическото значение на град Назарет, всички луксозни хотели са построени не е в него, а в близките еврейски градове. Нещо повече, израелските власти позволяват на евреите от съседните градове да пишат на техните продукти „произведено в Назарет”, защото знаят за духовното желание на туристите да си купят нещо за спомен от този град. Затова израелските власти гледат колкото може по-малко туристи да посещават този арабски град, затова маршрута на автобусите на туристите обикновено обикаля около него. И в случай, че туристите влязат в града и започнат да разглеждат магазините, екскурзоводът вика хората, под предлог, че нямат много време и трябва да приключват.

Медицинското обслужване в арабските села и образователните и културните институции е в много тежко състояние. Има случаи, в които децата трябва да вървят няколко километра пеш отиване и толкова на връщане всеки ден, за да учат. В един случай, който гледах скоро в документален филм, беше построено училище в едно село в пустинята Накаб („Негев”) без вода и санитарен възел. И когато хората питат за вода, отговорът е: „Вие поискахте училище – не сте поискали вода.”! По-интересното е, че на няколко метра от това място водата тече нормално за евреите. Като десерт на всичко това в една статистика от 1955 г. се оказа, че разходите за арабския ученик са 61 израелски лири годишно, докато разходите на един полицейски израелски кон са 46 израелски лири месечно, а разходите на едно полицейско израелско куче са 15 израелски лири месечно.

Клубът, който получи купата на Израел за сезона 2003 г.-2004 г. от „село” Сихнин, е без игрище. Тук трябва да отбележим, че арабските села продължават да се считат за села и не могат да бъдат признати за градове, за да не получават по-голям бюджет, въпреки че населението на някои от тези села наброява вече няколко десетки хиляди души. Израелското творчество за ликвидиране на палестинците не спира до тук. В случай на футболен мач между два отбора, световна практика е полицията да изпраща необходимия брой служители за опазване на реда на стадиона. В Израел, когато домакинът е арабски отбор, изпращат доста повече полицаи, въпреки молбата за по малък брой. И понеже отборът-домакин трябва да заплати разходите за полицаите, които и без това са по-скъпи, ако домакинът е арабски отбор, накрая излиза, че доходът от мача не покрива разходите само на полицията.

Израел смята 14.05.1948 г. за година на независимостта. Декларацията, в която съобщава за създаването на Държавата Израел, я нарича Декларация за независимост! Те, обаче, не казват от кого са взели тази независимост. Израел не съществуваше преди тази дата, нито израелците. Те са дошли от целия свят по плана на Великобритания и направиха тази държава на гърба на палестинския народ. Да се говори за независимост, е просто лъжа. Тук нищо изненадващо няма, защото както ще видим по-нататък, цялата тази държава е лъжа, създадена върху лъжи. 

Силната и безусловната подкрепа на САЩ и Великобритания крият от света истината за това, което се случи в Палестина през 1948 г. Някои от израелските ръководители наричат изгонването на палестинците в лагери за бежанци и създаването на Израел „борба за освобождение”, въпреки че те са дошло от Полша, от Русия или Иран...Може би те искат да кажат, че са освободили Палестина от палестинците. 

Израелските лъжи не спират дотук. Те отричат, че тази земя се казва Палестина и се опитват да използват всякакви манипулации, за да не кажат това име, осъзнавайки, че като казват Палестина, веднага ще се появи въпросът: „Кои са палестинците?” Затова също не използват думата „палестинци”, защото веднага ще се появи въпросът: „Къде е Палестина?” Българите са от България, както французите от Франция. Не може да се говори за едното без другото. Затова евреите ционисти казват за палестинците, че са „арабите на Израел”. А преди създаването на Израел те бяха само араби

Естествено, палестинците са араби и продължават да са такива, както сирийците и иракчаните и алжирците са араби. Целта на израелците е да кажат, че са араби и мястото им е при другите араби и трябва да бъдат махнати от Палестина. А тези, които живеят извън Палестина, са арабски бежанци. Палестинци просто няма никъде! 

Израелците също когато пишат биографията на някой от техните ръководители, казват, че е емигрирал в страната от Полша или емигрирал в страната от Унгария или от Русия или от България. Те са готови да назовават всички страни в света с имената им, но Палестина – не. Тя е „страната”. Въпреки че Теодор Херцел – авторът на книжката „Еврейската държава” (написана през 1895 г.), бащата на ционизма и първият ръководител на световното ционистко движение, я нарича Палестина и се колебае за подходящото място на еврейската държава – в Палестина или Аржентина. 

Резолюция №181 на ООН раздели на две части Палестина. Евреите, които напускат родините си, казват до 1948 г., че отиват в Палестина. Документите на Великобритания, която управлява тази страна до 1948 г., казват, че е Палестина. Въпреки всичко това, според евреите ционисти тя е „страната” – без конкретно име. А след 1948 г. тя вече се казва Израел и „териториите”. Не казват „окупираните палестински територии”. А само „териториите”.

Расизмът на евреите ционисти не е само заради отношението им към палестинците. Расизмът е заложен в самия ционизъм. Затова не беше случайно, че през 1975 г. ООН реши, че ционизмът е форма на расизма. Това решение беше отменено в началото на деветдесетте години под натиска на САЩ, но близо 3000 неправителствени организации потвърдиха това решение отново на Световния форум за борба против расизма под егидата на ООН през август 2002 г.

Ционистите смятат, че евреите в целия свят са един народ, а не религиозна общност, разпространена в различни държави, също както християните, мюсюлманите или будистите. Евреите според тях трябва да имат собствена държава, защото самите те не могат да живеят с други народи. Като доказателство, ционистите често използват думата „Холокост”.

Такава идея е чист расизъм. Да се каже, че евреите не могат да живеят с другите народи и трябва да имат отделна държава, означава, че проблемът е в самите евреи, защото не може целия свят да е крив. В същото време и на практика това не е вярно. Има много държави в света, в които евреите живеят нормално с другите религии без никакви проблеми и участват във всички сфери на живота като равноправни граждани в собствената си родина, а някои от тях заемат най-високи политически постове. 

При липса на демокрация в една държава всяко малцинство, религиозно или етническо, или дори един различен по убеждение човек, може да бъде обект на насилие. Вярно е, че срещу евреите в Европа насилието има специфичен характер и по-големи размери, но откакто настъпи демокрацията в тези държави, всичко това вече е история. Насилието срещу религиозните малцинства не е монопол на евреите. В изостаналите и недемократични общества в Азия и Африка светът е свидетел до днес на такива престъпления. Холокостът, който се използва често като оправдание за тази расистка идея, дойде много по-късно след идеята за еврейска държава и не може да бъде посочен като причина за идеята на еврейска държава. Холокостът се използва като пропаганда от страна на ционистите и беше използван практически също от тяхна страна, за да принуждават евреите да емигрират от Европа в Палестина. 

Думите и въпросът на Хаим Вайцман – главата на Световния ционистки конгрес – пред английската кралска комисия през 1936 г.: „Каква ще бъде съдбата на 6 милиона евреи в Европа, ако избухне Втора световна война?” Тези думи станаха основание тази цифра да се използва като брой на жертвите евреи по време на нацисткия терор. Никой няма право да се съмнява в тази цифра и всички трябва да я приемем като аксиома. Дори ако някой мисли да постави този въпрос за обективно разследване за уточняване на цифрата, веднага ще бъде обект на всякакви нападки и терор и може да бъде вкаран в затвора или да подаде оставка. 

Германия не можа да окупира цяла Европа и много евреи са емигрирали преди окупацията, други бяха спасени и не всички под окупация бяха избити. Но въпреки всичко това, цифрата е 6 милиона и трябва да се приема така без спор. Ционистите отричат, че са сътрудничили с Германия за притискане на евреите да бъдат принудени да избягат и са провалили няколко възможности за спасяване на евреи от германския терор, защото най-важно за тях е създаването на еврейска държава, а не друго. 

Доказателства и документи за това сътрудничество има в изобилие, но много малко хора намират смелост да говорят по този въпрос. Сделката „стока срещу кръв”, която Айхман предлага на ционистите по време на Втората световна война, за да не ликвидира евреите от Клуж-Румъния срещу определено количество кафе, чай и камиони, беше развалена от ционистите. Подробностите около тази сделки се повиха по време на съдебни процеси в Израел. 

Сделката за спасяване на румънски евреи в кораби под флага на Ватикана срещу 60 долара на човек също беше провалена. Отговорът на въпроса защо ционистите постъпиха по този начин може да го чуем от самия Исак Грийнбаум – председател на комисията за спасяване на ционисткия конгрес. На една конференция в Тел Авив през 1943 г. един от участниците пита: Все пак, нямаше ли възможност да бъдат спасени някои от тези наши братя? Отговорът беше: „Не, хиляда пъти не. Не може да занимаваме със странични въпроси. Коза в земята на Израел е с по-голяма важност от всички разпръснати еврейски общества”. 

Когато Великобритания разбра за връзките на еврейската организация „Щерн”, която действа в Палестина, с Германия, ръководителят на тази организация – Абрахам Щерн, беше безкомпромисно обесен, въпреки че Великобритания стои зад целия ционистки проект. Беше ограничено влизането на евреите, бягащи от Европа в някои държави, за да бъдат насочени към Палестина. Ционистите са готови да жертват самите евреи, за да постигнат такава цел. В началото на XX век, когато ционистите бяха малцинство и повечето от евреите на бяха ционисти, също трябваше натиск и много манипулации, за да бъде прокаран ционизмът в средите на евреите. 

Но въпреки големите успехи, не всички евреи са ционисти и навсякъде във всички държави се намират такива достойни евреи, които даже се борят против ционизма. Най известният от тях е големият физик Алберт Айнщайн, който е цитиран в книгата на Моше Минахим „Упадъкът на еврейството в наше време” (стр.324): „Според мен най-близо до мъдростта е да постигнем споразумение с арабите на базата мирен съвместен живот, а не на базата на създаване на еврейска държава. Доколкото аз разбирам същинската природа на еврейството, тя е в разрез с идеята за еврейска държава с граници, армия и проект за временна власт, колкото и скромна да е тя”. Всички опити ционистите да получат подкрепата на Айнщайн бяха неуспешни.

Расизмът на ционизма идва също от факта, че където да бъде създадена тази еврейска „държава”, тя ще бъде за сметка на някой народ. Теодор Херцел, автор на книгата „Еврейската държава”, не предложи в книгата определено място за тази държава и се колебае между Аржентина и Палестина. Първият Световен ционистки конгрес в Базел, Швейцария, реши след известно колебание между различни места, тази държава да бъде в Палестина. Това, което се случва в момента с палестинците, показва колко „освободително движение” (!) е ционизмът. Даже без да бъде изгонен този или онзи народ, за да се освободи място за тази държава, самият факт, че е държава за евреите автоматично означава, че изповядващи другите религии ще бъдат граждани от втора категория, както в случая с християните и мюсюлманите в Израел, въпреки израелското гражданство и приказките за равноправие и демокрация.

Най-важното за евреина ционист е създаването на Израел, лоялността и принадлежността към тази „държава”, а не към собствената си родина. Евреи неционисти бяха докарани насила да емигрират в Израел, както в случая с евреите от Ирак, които със сътрудничеството между марионетното кралско правителство на Ирак преди 1958 г. и Великобритания и Израел бяха докарани насила в Израел. Години наред някои от тях плачат всеки ден и си спомнят за хубавите дни и хубавия живот в Ирак. Началото на техния живот в Израел беше изключително трудно. Те не знаят иврит и говорят само арабски. Техните имена са арабски, любимата им музика и любимите им песни са арабски. Някои от тях са писатели и поети и продължиха да пишат книги и поезия на арабски и усещат дискриминация, за разлика от западните евреи. Дискриминация, която съществува до днес между различни категории евреи, Сабра – родени в Палестина и Ашкинази – западни и Свардим – източни и най накрая Фалаша – черните от Етиопия.

Всички небесни и ненебесни религии са отворени за всеки, който иска да ги изповядва, независимо от своята раса или цвета на кожата. Те имат последователи от различни народи и националности. Нито една религия не претендира, че последователите й са от рода на първото племе, в което тя се е появила. Не всички християни по произход са от Назарет или от Витлеем. Нито пък всички мюсюлмани са от арабски произход или от племето на Мохамед – корайш. Няма народ в света, в който да няма християни или мюсюлмани. През различните епохи в тези религии са влезли много хора от всякакви раси. Същото се отнася и еврейството. В тази религия виждаме руснаци, араби, етиопци и пакистанци, чиито черти ясно се различават едни от други. Ционизмът лъжливо претендира, че евреите не са последователи на юдаизма, както християните са последователи на християнство, а са народ и нация и затова имат право на собствена държава. 

Опитът за намиране на сходство между съвременните евреи, повечето от които са с европейски черти и между племето на Мойсей, дошло в Палестина от Египет, не може да бъде научно обоснован. Но лъжата за еврейски народ, за съжаление, се повтаря непрекъснато в много страни по света, понякога наивно се повтаря по традиция, а понякога преднамерено. Сякаш еврейската религия 3000 години е била и останала затворена пред нови вярващи и всички съвременни евреи са от произхода на еврейските племена, с които Мойсей е преминал морето и които са се загубили в пустинята 40 г.

Само един поглед върху лицата на сегашните евреи в Израел опровергава тази лъжа. Решението на Върховния съд на Израел от 31.07.2003 г., с което се смятат за евреи тези, които приемат тази вяра, и могат да бъдат израелски граждани, показва колко е огромна лъжата за еврейския народ. Това, че евреите се различават понякога по чертите си от останалите граждани на някоя страна, говори за тяхната изолация, породена от различни причини и една от тях е,че те не встъпват в смесени бракове. В страните, в които евреите имат съвместни бракове, е невъзможно те да бъдат различавани по каквито и да е черти. Даже да намерим тук или там в една или друга държава такива черти е едно, а да говорим за еврейски народ, пръснат в различни държави, е нещо друго.

Всеки народ в света носи името на родината си и много други общи неща, най важното между които е езикът, на който мислим и говорим. Българинът е от България, както испанецът е от Испания и палестинецът е от Палестина. Когато говорим за еврейски народ, би трябвало да има държава Еврея или нещо подобно. Но нито има държава Еврея, нито пък Ислямия или Християния. Абсурдно е да разберем коя е родината на един човек по религията му. Много хора променят религията си и продължават да са част от този или онзи народ. 

Един от най-известните евреи в историята – Карл Маркс – е променил религията си и продължава до ден днешен да се смята за германски учен, какъвто е в действителност. Теодор Херцел в своята книга „Еврейската държава” остави въпроса за езика на бъдещата държава нерешен. Той смяташе, че „народът” ще говори различни езици, затова този въпрос ще бъде решен по естествен начин. Езикът, който ще надделее, ще бъде езикът на държавата и той е очаквал този език да бъде английският. Когато съберем трима българи или трима палестинци на едно място, те се разбират като сънародници на своя език. Но ако съберем руснак с арабин, с американец и всички са евреи, те въобще няма да могат да се разбират помежду си. 

Ционизмът, за съжаление, също успя да прокара идеята за еврейска култура поради това,че някой интелектуалец е евреин. Но истината е, че няма нищо общо с това. Валери Петров не пише еврейска поезия, а българска поезия и Стивън Спилбърг прави американски филми, а не еврейски филми. Същото се отнася за Анжел Вагенщайн, който е български драматург. Но при ционистите нещата стоят по обратен начин. Той не е българин,а български евреин. Евреин е съществително, а българин е прилагателно. Той е евреин преди всичко. Въпреки че правилното наименование трябва да бъде еврейски българин, за съжаление хората повтарят наивно или по инерция „български евреин”, без да разбират огромната разлика между двата израза и докъде искат да стигнат ционистите.

Върхът на лоялността на евреина ционист към Израел е емиграцията. Давид Бен Горион, първият министър-председател на Израел, смята, че „ционизмът е имиграцията”. В много случаи евреите ционисти не емигрират по някакви причини и продължават да живеят в определена родина, без да я смятат за родина и без да са лоялни към нея. Те са лоялни към държавата Израел, тя им е родината и са готови да служат и да шпионират за нея против собствените им родини. Давид Бен Горион казва: „Когато се срещнат двама евреи от Холандия или от Южна Африка и казват „нашето правителство”, трябва да знаете, че те имат предвид израелското правителство!"

Американецът Джонатан Болард е осъден до живот за шпионаж в полза на Израел. Александър Божков участва в конференция в Израел за „евреи в чужди правителства”. Въпреки че Александър Божков беше член в българското правителство като стопроцентов българин, а не като представител на чужда държава в чуждо правителство. Но изглежда, че българското правителство за Александър Божков е чуждо правителство.

През същата 1998 г. Марио Тагарински, който също е член в българското правителство, постъпи по същия начин пред подобен форум, само че в САЩ. Тези участия са минали нормално в политическият живот на България без никакъв шум, даже без едно питане в парламентарен контрол или в една от комисиите на парламента. Новината за участието на тези две политичиски личности беше предадена от БНР и от Ефир 2 на БНТ. Господин Тагарински и до днес е член в чужд парламент – „българският парламент”(...).

Главният равин на Франция Ситрок твърди пред вестник „Льо Монд” от 09.07.1990 г., че всеки евреин във Франция е представител на Израел. После се оправдава, че не е мислил за двойна лоялност. Менахим Бегин, министър-председател на Израел, критикува американския равин Чендлър ,защото е „американец повече, отколкото е евреин”. 

Задачата на ционистките организации в целия свят е да обработват евреите в тази насока. Ционистката организация „Шалом” в България работи за същите цели и по същия начин. Задачата на тази организация е да обработва младите евреи и да ги превръща в млади израелци, вместо да бъдат млади българи и да останат лоялни на България. Дори бащата да е православен или майката да е православна, достатъчно е един от двамата родители да е евреин и този младеж  става  обект на техните „грижи”. Започва се с финансова помощ за семейството, уроци по иврит в Еврейския дом на площад „Възраждане” в центъра на София, безплатни и многократни екскурзии в Израел под различни форми и накрая емиграция или връщане в България. Но вече не като в родина. Програмата за обработване включва доста други елементи и, за съжаление, доста далече от затворените очи и уши на държавните органи. България изведнъж става втора родина, а не майка-родина на българин, роден в България от родители и деди българи. 

Изразът „втора родина” всъщност е израз, наложен от съображение на дипломация и показва ясно и категорично, че лоялността на този човек вече не е към България. Ционистите често използват всякакви вандалщини срещу евреите, за да се всеят страх в еврейските среди. Нарочно създават суматоха със и без причини, за да внушат на евреите, че единственото сигурно място за тях е Израел. Даже някои от тези вандалщини са работа на самите евреи, както става в някои гробища, когато бяха изровени гробове на християни или християнки, женени за еврейки и евреи. Труповете на тези хора бяха изхвърлени извън гробището, защото не са евреи. 

Такива примери има в самия Израел и в други държави. На 02.03.1984 г. беше изровен гробът на една жена и трупът бе изхвърлен извън гробището в „Ришон Лицион” близо до Тел Авив. Ционистите в целия свят започнаха да говорят за варварското антисемитско престъпление. След няколко дена полицията откри, че трупът е на госпожа Тиреза Анжел Уикз, която е християнка и омъжена за евреин. Дни преди това престъпление равинът на „Ришон Лицион” призова към изравянето на гроба. Подобно нещо според списанието „Варматан” от 15.04.1995 г. стана в гробището в Париж. И както обикновено излиза – огромна демонстрация против антисемитизма. 

Израелските вестници съобщават за нещо много интересно в тази сфера. На 13.05.2004 г. в Париж беше осъден за два месеца условно и глоба от 1000 евро Алекс Моше, председател на лигата на приятелите на „Ликуд” в Франция, с обвинението, че е дал лъжливи оплаквания за антисемитски тормоз. Същото нещо направи госпожата Мари Льони Лапланк на 09.07.2004 г., когато съобщи на френската полиция, че е нападната в парижкото метро от 6 младежи с физиономии от Северна Африка, които са скъсали дрехите й и са рисували на нейното тяло счупени кръстове. Реакцията на френското правителство не закъсня, веднага беше осъдено това варварско антисемитско отношение от всички политици и от президента Ширак, естествено с голяма демонстрация като протест срещу антисемитизма. Министър-председателят на Израел – Ариел Шарон, направи силен емоционален призив към евреите на Франция да емигрират в Израел. Но след 4 дена цялата френска преса излезе с шокираща новина: госпожата лъже и цялото нападение е измислено, а счупените кръстове са рисувани от самата нея с помощта на нейния приятел.

Врагът е необходим за ционистите и заложен в основите на техните идеи. Теодор Херцел пред британска кралска комисия през 1902 г. казва: „Аз ще ви кажа моята дефиницията за един народ, а вие можете да добавите към нея прилагателното „еврейски”. Народът е историческа група, отличена със свързаност заради общия враг. А общият враг е антисемитизмът.” Емил Кало, председател на ционистката организация в България – „Шалом”, казва пред кабелната телевизия „Век” през 2002 г. за евреите в България, че: „Ние не сме сплотени, защото няма натиск срещу нас”. 

Обвинението в антисемитизъм се използва в много държави под натиска на ционистите за щяло и не щяло. Всеки, който критикува политиката на Израел, може да бъде обвинен в антисемитизъм. Всеки, който изразява подкрепата си към палестинския народ, също може да бъде обвинен в антисемитизъм, въпреки че палестинците са араби, а арабите са семити. Дори този човек да е евреин и да живее в Израел, може да бъде обвинен в антисемитизъм, както се случи с израелския писател Израел Шамир на една конференция в Лозана, Швейцария, на 22.06 - 25.06.2004 г. 

Американският речник „Webster” дефинира антисемитизма като „враждебно отношение или критика към ционизма или Израел”. Ционистите искат с това обвинение да принудят всеки да затвори очите, ушите и устата си, когато става въпрос за действията на Израел срещу палестинския народ. Също, те внушават по този начин, че всички евреи са семити и са от произхода на онези племена, които са минали от Египет в Палестина преди 3000 години. Те смятат,че Израел има право да говори от името на всички евреи – ционисти и неционисти – по света като единствен законен техен представител. 

Израел получи обезщетения от Германия за престъпленията на Хитлер срещу обикновени евреи. Даже великият физик Айнщайн, който има отрицателно отношение към ционизма и към цялата държава Израел, не беше освободен от това представителство. Една организация в Израел дава награда, която носи името на Айнщайн. 

Фактът,че Израел 56 години след създаването си събра само 5 млн. евреи от целия свят, показва ясно колко евреи в света смятат Израел за своя родина. Вярно е, че част от тях не са емигрирали по лични причини, но има и такива, които са против самата идея по принцип. Такива има даже в самия Израел. Те са против държавата Израел и се борят против ционизма по религиозни причини. Има и други евреи, които живеят в Палестина от самото начало, преди да започне ционистката емиграция и се наричат „Сумара”. Те не се повлияха от ционизма и продължават да живеят по старому на Западния бряг на река Йордан в един от кварталите на град Наблус. Те продължават да носят арабските си имена, да се чувстват като палестинци с различна вяра и даже един от техните водачи „Саллум” е член в парламента на Палестинската автономия. Лично имах учител от тях и трима съученици. Шивачът, който шиеше дрехите ми беше един от тях, защото живеехме близо до техен квартал.

Когато ционистите на своя първи конгрес през 1897 г. предпочетоха Палестина пред Аржентина или Уганда или някои други места,те взеха предвид някои религиозни „причини”. Но разликата е огромна между това, което казва една религия и между нотариалния акт за собственост върху земята. Палестина не беше празна, когато ционистите взеха това решение в Базел, Швейцария. В нея живеят хора като всички хора на този свят. Ционистите могат да ги наричат както искат – арабиарабите на Израел, всякакви обидни наименования, както редовно се случва, но тези хора имат право да живеят в собствените си домове и земи и никой няма право да ги изгони от тези домове и от тези земи и да настани когото и да е на тяхното място.

Често ционистите посочват като аргумент да няма палестинска държава,че не е имало палестинска държава преди това. Палестинска държава е нямало, но ги е имало тези хора „палестинци” и продължава да ги има. Този район беше част от една или друга империя. Нямаше Ливан, нито Йордания, нито Либия, нито Кувейт, нито която да е от тези държави в Близкия изток. И не само в този район на света, но и в други райони също много държави се появиха без някой да оспорва техните права. Липсата на държава не може да бъде причина да подготвим на тези хора съдба като съдбата на индианците в Америка, след като сме вече в XX век.

Това е невъзможно и събитията през годините от създаването на Израел до днес показват, че никога ционистите няма да успеят. Разликата в обстоятелствата са големи и държави на расистка основа не да могат да продължават да съществуват дълго. Южна Африка, която беше държава за белите заселници, е добър пример. Никой в света няма право да забрани на евреите да обичат Палестина или определени места в нея. Християните и мюсюлманите също я обичат – всеки по свои причини. Но едно е да обичаш една страна, защото твоите религиозни свещени места се намират в нея, а друго – да я окупираш и да използваш религията за политически цели.

Мюсюлманите посещават мястото където е роден Христос във Витлеем, но не оспорват пред християните владението на черквата. Католиците посещават гроба на Мария, но черквата е собственост на православните. Евреите също могат да почитат определени места в Палестина, но не могат да я завземат. Палестина е като всяка друга страна в света, тя има своите собственици. Тя си има народ, който има право да я защитава от тези заместители. 

Ако всеки човек по света мисли, че като смени религията си, приеме юдаизма и като научи (или не научи) малко иврит, това му дава право да замине за Палестина и да живее там за сметка на палестинците, този човек е много далече от истината, иначе всеки човек може да стане католик, например, и да замине за Италия или будист и да замине за източна Азия. Специално за новите емигранти Израел откри лагер в Европа за изучаване на юдаизма за 4 седмици вместо за 6, както съобщи израелският вестник „Хаарец” на 06.03.2003 г. Този проблем се появи през последните години, след като се оказа, че 50% от руснаците, емигрирали през последните 3 години, изповядват друга вяра, а не юдаизма. 

Израел непрекъснато има нужда от нови емигранти и нови заселници, за да продължава да съществува и да смеле остатъка от Палестина и палестинците, особено като се знае, че раждаемостта при палестинците е по-висока, отколкото при израелците. Всички опити и репресии на Израел спрямо палестинците („арабите на Израел”) да забравят, че са част от палестинския народ, са неуспешни. Може би благодарение на тези репресии, а не въпреки тях, за съжителство между палестинците и израелци не може да се говори. Затова Израел след дълъг спор намери някакво религиозно разрешение за чернокожите от Етиопия, след като главният равин на Израел ги призна за евреи. 

Дълго време Израел не ги искаше. Менахим Бегин, бивш министър-председател на Израел (от Полша), казва за тях, че се научават да танцуват, преди да се научат да ходят. Израел направи компромис също и с руснаците, които продължават да живеят със своята християнската вяра, след като вече са настанени и са се възползвали от всички привилегии на еврейските емигранти. Те са построили 6 църкви досега в град Ашдод и продължават да живеят като отделна общност, гласуват само за своите партии, не спазват религиозните заповеди, ядат свинско, говорят на руски и имат 52 публикации на руски език. Те представляват 16% от населението на Израел. И въпреки че юдаизмът не значи много за тях, те служат в израелската армия и техният процент в армията е по-висок. Всеки пети войник е руснак. 

Някои от тях са готови да се откажат от юдаизма, ако животът го налага. В село Тершиха, например, 4 момичета рускини са омъжиха за палестинци и се отказаха от юдаизма. Израелските закони позволяват на тези руснаци или етиопци или пакистанци да имигрират и да бъдат настанени в палестинските земи по силата на т.нар. „закон за връщане”, който дава гражданство на тези хора автоматично щом стъпят на земята, слизайки от самолета, въпреки че свидетелството за „евреин” може да е фалшиво и да е купено с валута. 

Законът дава право на тези хора да се откажат от своето гражданство в срок до 6 месеца! Докато на един палестинец му трябват няколко папки документи, за да бъде израелски гражданин, въпреки че той е роден в село или град, който се намира в тази част от Палестина, която сега се нарича Израел. За палестинците от Източен Ерусалим, който беше анексиран през 1967 г. след окупация, получаването на израелско гражданство или лична карта на Източен Ерусалим, която е по-различна от останалите, е многократно по-трудно. Израелските закони позволяват на съпругата или на съпруга да носи израелското гражданство на половинката си, само ако не е палестинец, защото законът забранява.

Законът забранява също на палестинците, носещи израелско гражданство, да купуват земя. Тези два закона са гласувани през последните 3 години. Израел беше създаден от такива заселници и в момента струпва тези заселници в Западния бряг и Ивицата Газа. Тези заселници носят вина пред палестинците и те ги третират като окупатори, а не като мирни хора. Защото за палестинците няма значение с какво са облечени заселниците, зелени униформи или бели престилки – те са окупатори.

Вината за жертвите жени или деца от тези заселници не пада върху палестинците,а върху тези, които ги докараха да живеят в имотите им и върху самите тях. Много хора по света не разбират същинската разлика между окупацията на Франция или Гърция от Германия и израелската окупация, която е заселническа. Затова точното и истинското наименование на Израел е заселническа държава, а не еврейска държава, както ционистите я дефинират. 

Често пъти в българските масмедии ционистите, гости в дадено телевизионно предаване, обвиняват палестинците в терор и добавят: „Аз имам роднини там”. За съжаление никога не съм чул някой да ги попита: „Защо са там Вашите роднини? На какво основание? Защо не са тук в България?” Напротив, някои от българските масмедии рекламират успехите на (българите!) в Израел даже в окупираните сирийски възвишения, както направи Канал 1 на БНТ в предаването „Бразди” преди няколко години.

Ционистите използват факти от историята, за да оправдаят своите престъпления срещу палестинците. Съвременните евреи обявяват права върху Палестина, защото преди близо 3000 години в Палестина е имало еврейска държава. Но като погледнем всички факти, виждаме, че малка част от съвременните евреи могат да кажат, че са от произхода на онези евреи и носят семитски черти. Така че, за никакви претенции за наследство не може да се говори.

Палестинците не могат да се чувстват виновни нито спрямо племената на Мойсей, нито спрямо когото и да е друг. Ционизмът предлага принцип и ако тръгнем по него да възстановим всички древни държави,трудно един човек от цялата ни планета може да каже как ще изглежда светът. Много държави трябва да бъдат изместени, други трябва да бъдат заличени. България, например, преди по-малко даже от 3000 години нито беше на това място, нито беше създадена въобще. 

Евреите са минали от Египет и са се загубили в пустинята 40 години, преди да окупират Ханаанската земя – тогавашното име на Палестина. По тази логика евреите трябва да бъдат върнати в Египет. Палестина тогава не беше празна и разказите на религиите ни информират какво са направили евреите с населението на Палестина. Еврейската държава продължи в Палестина близо 200 години, преди да се раздели на северна и южна, които малко след това бяха унищожени една след друга. Северната е унищожена през 722 г. пр. Хр. от асирийците под ръководството на Саргон ІІ, а южната е унищожена през 586 г. пр. Хр. от вавилонците под ръководството на Навуходоносор.