100 години след Сайкс-Пико: накъде отива сирийската география?

Анализи и коментари

Дали руската намеса е имала мълчаливото съгласие на САЩ и какво представлява план „Б”?

Печат

Когато казваме, че има план „Б”, това означава, че преди него би трябвало да е имало план „А”. Какво обаче представлява този план „А”? Това са начертаните от колониалните Великобритания и Франция граници при подписването на споразумението Сайкс-Пико преди сто години – 1916 г. С него арабският Изток се разделя на зона „А”, в която влизат Сирия и Ливан до Мосул и попадат под френско влияние, и зона „Б”, която обхваща Палестина, Йордания и Ирак и е под английско влияние. Следва да имаме предвид, че по това време Арабският полуостров е предопределен за подлежащ на британското влияние.

Разделението и границите на споразумението тогава не са били неприкосновени, тъй като са начертани според географските, икономическите и геополитическите интереси на тогавашните империи, а не според естествения терен и основите на цивилизацията. Тези граници представляват въображаеми линии, направени, за да отговорят на империалистическите интереси.

Първата третина от последните сто години минава в чужди мандати и директна колонизация за създаване на необходимите държавни институции. Условието е съответните държави да не бъдат напълно суверенни или независими. Извършена е и подготовка на агенти, които да бъдат упълномощени да управляват от името на колонизаторите, за да не бъдат те явни. Този вариант излиза по-евтин от присъствието им на място.

Втората третина на същите сто години е периодът след епохата на пряката колонизация, когато несправедливо се използва нарицателното „ерата на независимостта“. В този период протича консолидацията на границите. По това време съществуват две течения: така наречената ислямска лига и арабското единство. Англичаните създават Арабската лига, твърдейки, че тя е в полза на обединението на арабите, но всъщност от първия си ден, а и съгласно устава, тя работи, за да защитава „независимостта и единство на всеки свой член” – не единството на арабите.

Третата третина от века на Сайкс-Пико бе ерата на петродоларите и на стопаните на петрола, които представляваха племе (или няколко племена), носещи знамена и превърнати в държави. Петролът, парите и онези, които дърпаха конците, превърнаха някои от тези държави във виртуални империи, които започнаха да демонстрират надмощие над страни с население по-многобройно от тяхното с десетки милиони жители с хиляди години по-древна цивилизация. Последната третина разкри, че страните от Сайкс-Пико не са истински държави, а по-скоро, режими или мафии, където са били назначени агенти от колонизатора, за да му пазят интересите. По същия начин бе създадена и ционистката еврейска държава в Палестина. Когато народите въстанаха в арабската пролет срещу тиранията, диктатурата и несправедливостта на мафиотските режими, колониализмът се появи отново, активира спящите си клетки тук и там и превърна въстанието в контра-революция. И ето, че стигнахме до настоящото положение.

През целия век – века на Сайкс-Пико – колониализмът и неговите агенти умишлено не създават гражданско общество, нито пък управляващи институции. Те насърчават само едноличното управление и държат да запазят страните от споразумението разделени на племенен и сектантски принцип. Армиите им не печелят нито една война, тъй като не са създадени да се борят срещу врагове, а само да пазят и защитават страните и агентите, които ги управляват, от всякакви опити за въстание от страна на народите.

Западни и особено американски изследователски институти вярват, че концепцията за държава не е била заложена в споменатите страни през изминалите сто години. Затова и според списание „Economist”, народите в тези страни остават като племена, които носят знамена. През 1982 г. Световната ционистка организация, със сътрудничеството на Министерството на външните работи на Израел, прави проучване за фрагментирането на Арабския свят и разделянето му на по-малки субекти – като тези, чието планиране наблюдаваме през последните години.

Планът за разделяне на Сирия на по-малки държави, спрямо различните религиозни групи, е отдавнашен. През тридесетте години на миналия век французите искат да го приложат в Сирия – френска колония по онова време.

След като започна да се говори за арабско единство, изпъкнаха три основни страни, с разнопосочни интереси, които биха могли да бъдат голяма пречка за реализирането на плана за фрагментация. Затова те трябваше да бъдат унищожени или поне отслабени. Тези страни са:

-Египет, която държеше ключа за войната и мира и бе неутрализирана с мирния договор от Кемп Дейвид. След това управлението в арабската държава започна да се сближава с Израел, докато не се стигна до пълно съответствие в областта на сигурността и политиката. Дори организацията „Мюсюлмански братя” излезе с декларация за ангажираност към условията на договора от Кемп Дейвид, когато дойде на власт. След сключването на „мир”, Египет затъна в проблеми в областта на икономиката, политиката и сигурността, които не са разрешени и до ден днешен.

-Ирак, която държеше баланса на силите в целия Арабски залив, но след като беше подкрепяна, финансирана и въоръжавана, за да се бие срещу Иран, дойде време на отслабване, нападения и окупация. Понастоящем страната върви към разделение на религиозен принцип, богатството ѝ се пропилява и тя се подрежда на първо място в света по корупция.

-Сирия, която бе в сърцето на Плодородния полумесец и определяше сигурността и стабилността му.

Изброените държави бяха преустроени и разрушени и следователно бе реформиран целият регион. Фрагментацията или възстановяването на държавите се превърна в наука, която включва социология, антропология, психология, статистика и проучване на общественото мнение. Липсата на институционално управление прави процеса на фрагментация на един или друг режим лесна задача. Що се отнася до това, което Западът крие за Сирия и арабския Изток, малко по малко признаците започват да се показват.

През октомври 2015 г. агенция „Ройтерс” цитира коментар на Майкъл О'Ханлън, изследовател в приближения до американската администрация институт „Брукингс”. В него той предлага на американците да намерят обща цел с Русия („Find common purpose”), запазвайки възможността за прилагане на „босненския модел” в Сирия. Споменатият модел предполага създаването на конфедерация от пет района: по един за алевитите, кюрдите, друзите, сунитите и пети, който да играе ролята на център, между Алепо и Дамаск.

Именно затова държавният секретар на САЩ, Джон Кери, по време на изслушването си пред Конгреса каза, че в случай на провал на примирието в Сирия „… може вече да е късно да запазим Сирия единна, ако продължаваме да изчакваме”. Той обаче не разкри алтернативата. Спомена само план „Б”, тоест планът за разделяне и създаване на конфедерация. Тук следва да зададем един въпрос: дали е съвпадение, че заместник-министърът на вътрешните работи на Русия също заговори за конфедерация в Сирия? Също така бихме попитали дали руската намеса в Сирия не започна след мълчаливо одобрение от страна на САЩ?

Според западните планове, в района на Близкия изток ще се формират три основни сили: Израел, Иран и Турция. Те са основни играчи, тъй като притежават технологични, икономически и „човешки” ресурси, докато бъдещето на нефтените държави е много ограничено поради липсата на гореспоменатите три компонента. Влиянието им е изцяло свързано с петрола и това е основният източник на силата им.

Арабите са били разпределени на племена и секти, които са воювали помежду си. С идването на ислямската цивилизация, те се обединяват. В дадения период християнството и исляма съжителстват в толерантност и мир.

Остава въпросът: дали ситуацията днес е по-добра от най-лошите дни преди прилагането на споразумението Сайкс-Пико?

 

Източник: http://www.raialyoum.com