Седем причини, поради които войните на САЩ няма да спрат скоро

Анализи и коментари

Как безкрайните войни станаха и ще останат нещо нормално?

Тя започна непосредствено след 11 септември 2001 г., когато все още бях в армията. Почти веднага стана известна като „глобалната война срещу тероризма”. Служители на Пентагона я нарекоха „дългата война” с отворен край, а вероятно и без край; един конфликт срещу държави и терористични мрежи, повечето от които – възприели идеологията на радикалния ислям.

Печат

Тя извади на бял свят заровената след краха във Виетнам доктрина за борба с антиправителствените безредици и накара мнозина да се върнат назад във времето в опит да преосмислят този пагубен момент от американската история. С годините изкристализира и основната й характеристика – нейната цикличност в стил филма „Омагьосан ден”. Тъкмо когато си решил, че войната е свършила (в Ирак и Афганистан), тъкмо когато някой е обявил (макар и относителна) победа, тя започва отново.

Сега сме оплетени в Ирак в нейната най-нова версия 3.0. Какъв по-добър начин да увековечим начина, по който САЩ водят войните си след 11 септември, от това да го повторим. През юли 2010 г. написах статия за сайта TomDispatch за седемте причини, поради които Америка ще продължи да воюва. Повече от четири години по-късно ситуацията си е все същата – войната срещу тероризма продължава, целите й са завинаги неизпълними, а посочените седем причини – актуални, както и преди. Този път ви обещавам, че няма да ви говоря за победи, но си запишете в графика – през 2019 г. отново ще стане дума за споменатите седем причини. Ето ги и тях:

1. Приватизацията на войната.

Американската армия наема частни компании, които реализират сериозни печалби от работата си за правителството. По чисто финансови причини тези компании имат интерес войните да продължават колкото може по-дълго. За разлика от редовните войници от миналото, мобилизираните военни корпорации като „Хелибъртън”, известна преди това като „Келлог, Браун и Рут” (сключила договори за 40 млрд. долара само по време на войната в Ирак), „ДинКорпс” (взела 4,1 млрд. долара от обучението на иракската полиция) и „Блекуотър”/”Кси”/”Академи” (спечелила в Ирак 1,3 млрд. долара и доста критики), нямат никакво намерение да се демобилизират. Както на повечето други корпорации, и техният бизнес се опира на печалбите чрез растеж, а той е най-бърз, когато войните и подготовката за тях са предпочитаният избор във Вашингтон.

„Няма безплатна свобода.” – пише на някои популярни стикери за коли. Нито има безплатна война. Баща ми харесваше поговорката „Който плаща, той поръчва музиката.” Днешните корпоративни наемници са си поръчали доста военни представления, които по информация на „Файненшъл таймс” само в Ирак ще им донесат договори на стойност 138 млрд. долара. Ако смятате, че приватизацията на войната ако не друго, то поне намалява загубите за американското правителство, грешите. Комисията за военните договори в Ирак и Афрганистан установи през 2011 г., че измамите, загубите и злоупотребите за средствата, изхарчени само в арабската страна, възлизат на близо 60 млрд. долара. 

За да продължи Америка войните си както досега, наемниците трябва да бъдат обезвредени и унищожени. Европейските управници усвояват този урок по трудния начин по време на Тридесетгодишната война през XVII век. Тогава вилнеят влиятелни наемни военни като Албрехт фон Валенщайн. Единствено неговото убийство и почти абсолютната власт на монарсите, които ограничават войните, преди да са фалирали, озаптяват наемниците. Тази битка е спечелена трудно, но е от жизнена важност за оцеляването на Стария континент и разширяването му. (След това европейците изнасят войните си на чужда територия, но това е друга тема).

2. Милитаристичната доктрина от 1947 г. за държавата на националната сигурност*, приета и от двете големи политически партии в САЩ.

Джими Картър е последният американски президент, който се опитва да ограничи доминиращата роля на военните в държавните дела. Бивш ядрен инженер от американския флот, служил при взискателния адмирал Хайман Рикоувър, Картър спира производството на бомбардировача B-1 и се бори за американска външна политика, основана на човешките права. Осмиван заради разговорите за ядрена война, които води с малката си дъщеря Ейми, тридесет и деветият американски президент е атакуван и за това, че води „слаба” отбранителна политика. Той е победен от Роналд Рейгън през 1980 г. През следващите дванайсет години президентският пост е заеман от републиканци, които развързват кесиите си пред министерството на отбраната. Години по-късно поведението на Картър служи за урок на Бил Клинтън и Съвета за демократично лидерство, които също залагат на войната, макар и неохотно. Рационалният завой надясно от страна на демократите при управлението на Клинтън е ефективно оръжие срещу критиките, че президентът води твърде „мека” отбранителна политика. Моделът работи, докато републиканците не вдигат летвата, като хвърлят всички усилия в „кръстоносните походи”, предприети след 11 септември.

Откакто е избран за президент през 2008 г., Барак Обама не прави почти нищо, за да промени курса, наложен от неговите предшественици. Той също избира да следва доктрината на войната, което този път не запушва устите на републиканците. За сметка на това те вдигат летвата отново. Как иначе да си обясним поканата, която председателят на Камарата на представителите (Долната камара на американския парламент) Джон Бейнър отправя към израелския министър-председател Бенямин Нетаняху да говори на съвместно заседание на Конгреса през март? Тази реч ще надъха републиканците, но ще нанесе удар по администрацията на Обама и „помирителната” му политика спрямо Иран и ислямския радикализъм.

Това е сериозен пропуск, да не говорим, че милитаристичната доктрина на практика не среща никаква опозиция в Конгреса и основните политически партии от години. А сега, след провала на доклада на Сената (Горната камара на американския парламент) за мъченията на ЦРУ (след който Управлението излезе по-силно, не по-слабо) е още по-малко вероятно това да се случи. Победата на „ястребите” сред републиканците на последните парламентарни избори и предстоящите кандидатури за президентските избори през 2016 г. също не вещаят промяна.

3. Призивът „Подкрепете нашите войници” като заместител на здравия разум. 

Виждали сте навсякъде стикерите „Подкрепете нашите войници”. Всъщност да „подкрепите нашите войници” означава да одобрите начина, по който САЩ водят войните си. Истината е, че сме превърнали наемниците от армията в нещо като чуждестранен легион, който разполагаме отново и отново по далечни места да води битки, които се оказват стратегическа глупост. Вместо да признаят грешките си, американските лидери правят всичко възможно да ги потулят, като не спират да хвалят „воините” ни по подобие на много други всеобщи герои. Това може да успокои нашата колективна национална съвест, но не е нищо повече от „евтина благодат”, която нито спасява човешки животи, нито носи победи.

Вместо това САЩ трябва да се вслуша повече в армията си, особено в критиците на войната, рискували живота си по бойните полета в чужбина. Могат да започнат от организации като „Иракски ветерани против войната” и „Ветерани за мир”. 

4. Цензурираната война. 

Американците виждат цензурираната версия на войната, също както на оповестения наскоро от Сената доклад за мъченията на ЦРУ. Грешките и изстъпленията й се потулват, а патриотите, които дават гласност на проблемите, се наказват. Участието във война вече не е въплъщение на народната воля, изразена посредством решение на Конгреса, както повелява конституцията на страната. Вместо това на американците им се казва да отидат до „Дисни Уърлд” (по думите на Джордж У. Буш в навечерието на 11 септември) и да продължат да пазаруват. Те са насърчавани да не обръщат твърде много внимание на разходите за войната и нейните жертви, особено когато те са за сметка на чужденци със странно звучащи имена (все пак те са просто „диваци”, както небрежно ги нарече в книгата си американският снайперист Крис Кайл).

Цензурираната версия не споменава истинските загуби от нестихващите убийства, които американците извършват. За тях говорят чуждестранните наблюдатели. Невежеството и апатията за повсеместни дори когато държавата на националната сигурност се превръща в правителство в сянка, което разширява влиянието си за сметка на сигурността на гражданите си. 

5. Нарастващата заплаха.  

По този въпрос няма нищо ново. Видяхме достатъчно по време на „студената война” (например несъществуващите ракети и военното превъзходство на СССР). Страхът продава, а през XIX век сме свидетели на доста негови проявления – от ИДИЛ до ебола. По-важното е, че той убива здравия разум и смазва всички опити за дискусия.

През септември например сенатор Линдзи Греъм предупреди, че ИДИЛ и нейната радикална ислямистка армия се насочват към САЩ, за да избият всички ни. Разбира се, ИДИЛ е регионална сила, която няма капацитета да организира мащабни операции срещу Америка. Банално, но факт – страхът толкова умело се подклажда в страната ни, че американците по инерция силно преувеличават опасността от ал-Каида, ИДИЛ или което и да било друго актуално страшилище.

По време на „студената война” като млад лейтенант от военно-въздушните сили бях закотвен в Шайенските планини. Мястото представляваше крепост и бомбоубежище в едно и се смяташе със 70% вероятност, че затворените в него могат да оцелеят при взрив на ядрена бомба от 5 мегатона. А аз се питах дали изобщо САЩ и СССР ще започнат термоядрена война помежду си – война, която щеше да унищожи живота такъв, какъвто го познаваме и въобще – по-голямата част от живота на планетата ни заради т.нар. „ядрена зима”. Затова ще ме извините, че в момента не ме е страх, че ИДИЛ идва да ме завладее, нито че в малкото ми градче ще бъде наложен шариат. По отношение на подобни страхове, както Хилари Клинтън заяви в съвсем различен контекст, Америка трябва да събере повечко кураж.

6. Светът като глобално бойно поле.

В крепостта „САЩ” битки се водят за всичко. Не само за голяма част от земното кълбо, океаните, въздуха, Космоса, държавната граница, нарастващата по численост въоръжена до зъби полиция, но и за начина ни на мислене. Погледнете седемнайсетте взаимно свързани разузнавателни агенции, обединени под името „американската разузнавателна общност”, и техния безкраен стремеж да доминират информационно върху всеки аспект на човешката комуникация и да наблюдават всичко. Не забравяйте, че държавата на националната сигурност изигра главната роля в това, кибервойната да се превърне в реалност. (В действителност Вашингтон започва първата такава война в историята, като разработи компютърния червей „Стъкснет” и го използва срещу Иран).

Приемете всичко това като една глобална матрица, която се крепи на войната, която подхранва пагубния капитализъм и корпоративните комплекси, гравитиращи около Пентагона, Министерството на вътрешната сигурност и разузнавателната общност. Една милитаризирана матрица, на която не й мигва окото да задели 1,45 трилиона долара за дефектния едноместен изтребител Ф-35, нито през следващите 10 години да хвърли 355 млрд. долара за модернизиране на американския ядрен арсенал, който преди шест години Обама обеща да унищожи.

7. Нормално е Америка да е във война.

Атентатите от 11 септември се случиха преди повече от 13 години. Това означава, че в САЩ няма тийнейджъри, които да си спомнят време, когато страната не е водила война. Защото тя се е превърнала в нещо нормално, а мирът – в мираж. 

В XXI век истинското постижение ще е да видим Америка в мир със себе си и с останалите страни. Вместо това, войната, подклаждана от страха, е средата, в която порастват децата ни. Тя до такава степен е станала част от живота им, че дори не могат да я разпознаят като нещо лошо, а това е най-коварната от всички опасности. 

Как да имунизираме младите срещу перманентната война и срещу самата държавата, която непрекъснато я възпроизвежда? Отговорът ми е прост: просто трябва да я спрем. Изцяло. Не да я превръщаме в неизменна част от нашия живот и да я възхваляваме. Войната трябва да е крайност, нещо противоестествено. Тя трябва да ознаменува смъртта на нормалността, а не да бъде нейна зловеща алтернатива.

Америка, това е единствената война, която си заслужава да водиш!

 

 

*Милитаристична доктрина, чиито основи са положени от Закона за националната сигурност, приет в САЩ през 1947 г. Поставя на преден план в управлението на държавата армията и военните комплекси. Отделя особено внимание на ролята на „врага” като мотиватор за поведението на държавите в международните отношения.

Източник: http://www.thenation.com