Етническото прочистване на Палестина - глава втора

Изследвания

                 Глава 2

Стремежът към изцяло еврейска държава


Общото събрание на ООН решително отхвърля политика и идеологии, целящи да популяризират етническо прочистване под каквато и да било форма.

Резолюция 47/80, 16 декември 1992 г.

 

Печат

 

Идеологическа обосновка на ционизма

            Ционизмът се появява в края на 80-те години на XIX в. в Централна и Източна Европа като национално възродително движение, породено от нарастващия натиск върху евреите в тези райони или да бъдат напълно асимилирани, или да рискуват гоненията срещу тях да продължат (макар, че както знаем, дори пълната асимилация не е гаранция срещу унищожение, както в случая с нацистка Германия). От началото на XX в. повечето от лидерите на ционисткото движение асоциират това национално възраждане с колонизацията на Палестина. Други, особено основателят на движението Теодор Херцел, се колебаят, но след смъртта му през 1904 г. ориентацията към Палестина става фиксирана и всеобща.

            Ерец Израел, името на Палестина в еврейската религия, е почитана от поколения евреи в продължение на векове като място за свещено поклонение, но никога като бъдеща светска държава. Еврейската традиция и религия ясно инструктират евреите да чакат идването на предречения Месия в "деня на страшния съд" преди да могат да се завърнат в Ерец Израел като независим народ в еврейска теокрация, т. е. като покорни слуги на Бог (поради това днес няколко течения ултраортодоксални евреи или не са ционисти, или са антиционисти). С други думи, ционизмът секуларизирал и национализирал юдеизма. За да осъществят своя проект, ционистките мислители претендирали за библейската територия и я пресъздали, по-точно претворили, като люлката на своето ново националистическо движение. Според тяхното виждане, Палестина била окупирана от "чужденци" и трябвало да бъде възвърната. "Чужденци" тук означавало всеки неевреин, обитаващ Палестина от римския период насам.1 Всъщностза много ционисти Палестина дори не представлявала "окупирана" земя, когато за пръв път пристигнали в нея през 1882 г., а по-скоро била "безлюдна" земя: местните палестинци, които живеели там, били като цяло невидими за тях или били част от трудностите на природата и като такива трябвало да бъдат покорени и отстранени. Нищо - нито камъни, нито палестинци - можело да застане на пътя на националното "спасение" на земята, която ционисткото движение желаело да има.2

 

                До окупацията на Палестина от британците през 1918 г., ционизмът бил смесица от националистическа политика и колониална практика. Имал е ограничен обсег: ционистите са представлявали не повече от 5% от цялото население на страната по онова време. Живеели в колонии, те нито засягали, нито пък били забелязвани особено от местното население. Възможността за бъдещо еврейско нашествие на страната и експулсирането на местния палестински народ, която ретроспективно историците толкова ясно са прозряли в творбите на основателите на ционизма, станала явна за някои палестински лидери дори преди Първата световна война; други се интересували значително по-малко от движението. 

 

            Исторически доказателства показват, че по някое време между 1905 г. и 1910 г. няколко палестински лидери обсъждат ционизма като политическо течение, целящо да придобие територия, активи и власт в Палестина, макар че през този период все още не се е разбирал напълно разрушителният му потенциал. Много членове на местния елит са гледали на това като на част от европейския мисионерски и коронизаторски стремеж – какъвто отчасти е бил, но, разбира се, е имал и допълнителна цел, което го превърнало в опасна за местното население инициатива.3

 

            Този потенциал не бил дискутиран или изразяван често от самите ционистки лидери, но някои палестински личности и интелигенти трябва да са усещали надвисващата опасност, тъй като са се опитвали да убедят османското правителство в Истанбул да ограничи, ако не и напълно да забрани, еврейската имиграция и заселване в Палестина, която е била във властта на Турция до 1918 г.4

 

            Палестинският член на османския парламент Саид ал-Хусаини на 6 май 1911 г. заявил, че "евреите възнамеряват да създадат държава в областта, която ще включва Палестина, Сирия и Ирак".5 Въпреки това Ал-Хусаини спадал към семейство и към група от местни изтъкнати личности, които до 30-те години на XX в. проповядвали срещу ционистката колонизация, като в същото време продавали земи на новодошлите. С течение на годините на Мандата, чувството за надвисваща опасност, в действителност катастрофа, се разпространило сред по-интелектуалната част на елита,6 но никога не е било трансформирано в съответна подготовка за посрещане на съществуващата опасност, очакваща тяхното общество.

 

            Други около Палестина, като водещите египетски литератори, виждали движението на евреите в Палестина като безотговорен опит от страна на Европа да прехвърли най-бедното си и често без гражданство население в страната, не като част от грандиозен план, целящ изселването на местното население. За тях това движение на окаяни хора изглеждало като минимална заплаха в сравнение с далеч по-конспиративния план, осъществяван от европейските колониални сили и църкви да превземат “Светите земи” посредством  техните мисионери, дипломати и колонии.7 В действителност до британската окупация на Палестина в края на 1917 г., ционистите не са били наясно до къде ще стигнат плановете им, не толкова поради липса на ориентация, колкото поради необходимостта да се установят приоритетите на все още малката еврейска емигрантска общност: винаги е съществувала опасността да бъдат изгонени отново от правителството в Истанбул.

 

            Въпреки всичко, когато било необходимо да се изкаже по-ясно становище за бъдещето за международна употреба, не откриваме колебание. Това, което предвиждали ционистите, било създаването на еврейска държава в Палестина като средство, за да избягат от преследванията и погромите на Запад, обръщайки се към религиозното “спасение” на една  “древна родина”. Това бил основният разказ и няма съмнение, че искрено изразявал мотивацията на повечето от членовете на ционисткото ръководство. Но по-критичната гледна точка днес разглежда ционисткия стремеж към заселване в Палестина, вместо на друго място, като дълбоко вплетен в християнския милениаризъм от XIX в. и европейския колониализъм. Различните протестантски мисионерски общества и правителствата на Великите сили се състезавали помежду си за бъдещето на една  “християнска” Палестина, която искали да отделят от Османската империя. По-религиозните привърженици на Запад гледали на завръщането на евреите в Палестина като на етап от Божествения план, който щял да ускори завръщането на Христос и създаването на най-благочестивата държава там. Този религиозен устрем вдъхновил набожни политици като Лойд Джордж, британският министър-председател по време на Първата световна война, да се труди, дори с още по-голям устрем за успеха на ционисткия проект. Това не му попречило в същото време да снабдява своето правителство с куп по-скоро “стратегически” отколкото месиански съображения защо Палестина би трябвало да бъде колонизирана от ционисткото движение, които най-вече били вдъхновени от собственото му непреодолимо недоверие и презрение към “арабите” и “мохамеданите”, както наричал палестинците.8

 

            Съвременните учени също клонят към поставянето под въпрос на предимно марксисткия оттенък, който официалната израелска историография излага за ранната колонизация на Палестина като обрисува ционизма като положителен стремеж да се прехвърлят социалистическата и марксистката революции извън техните не толкова успешни опити в Русия.9 По-критичното мнение разглежда този стремеж като съмнителен – в най-добрия случай и като манипулативен - в най-лошия. Наистина, както повечето от  днешните по-либерални израелски евреи, които са готови да изоставят принципите на демокрацията, когато са изправени пред перспективата за демографско мнозинство на неевреи в страната, изглежда, че и ционистите-социалисти бързо са заменили своите по-универсални мечти с мощната съблазън на национализма. И когато основната цел станала превръщането на Палестина в изцяло еврейска, вместо в социалистическа, точно работническото движение в рамките на ционизма е било това, което е започнало и осъществило етническото прочистване на местното население.

 

Ранните ционистки заселници насочили по-голямата част от енергията си и средствата си към купуването на парцели земя като опит да навлязат на местния пазар на труда и да изградят социални и комунални мрежи, които да могат да поддържат тяхната все още малка и икономически уязвима група новодошли. По-прецизните стратегии за това как най-лесно да се превземе Палестина като цяло и да се създаде еднонационална държава в страната, или в част от нея, са били по-късна разработка, тясно свързана с британските идеи за това как най-добре да бъде разрешен конфликта, за който самата Великобритания е направила толкова много, за да отежни.

 

Моментът, в който британския външен министър лорд Балфур дал на ционисткото движение своето обещание през 1917 г. за създаване на национален дом за евреите в Палестина,10 отворил вратата към безкрайния конфликт, който скоро щял да погълне страната и нейния народ. В обещанието, което дал от името на своето правителство, Балфур обещал да пази интересите на нееврейското население - странно обръщение към местното мнозинство от населението - но декларацията стремглаво се сблъскала и с интересите и с естествените права на палестинците за нация и независимост.

 

До края на 20-те години наXX в. било ясно, че това предложение е имало потенциално жестока същност, тъй като е предопределило животите на стотици палестинци и евреи. Сега това подтикнало британците да направят сериозен, макар и неохотен, опит да разрешат тлеещия конфликт.

 

До 1928 г. британското правителство третирало Палестина като държава в британската сфера на влияние, не като колония; държава, в която под британско ръководство и обещанието към евреите, и интересите на палестинците можели да бъдат постигнати. Те се опитали да приложат политическа структура, която би представлявала и двете общности на равни начала в държавния парламент, както и в правителството. На практика, когато предложението било направено, то не било толкова безпристрастно; то облагодетелствало ционистките колонии и дискриминирало палестинското мнозинство. Балансът в новопредложения законодателен съвет бил в полза на еврейската общност, която щяла да бъде свързана с членове, назначавани от британската администрация.11

 

Тъй като палестинците представлявали мнозинство - между 80% и 90% от общото население през 20-те години наXX в., те първоначално разбираемо отказали да приемат британското предложение за равенство, особено такова, което на практика ги поставяло в неизгодно положение - позиция, която насърчавала ционистките лидери да го приемат. Сега се оформил и модел: когато през 1928 г. палестинското ръководство, загрижено за нарастващата еврейска имиграция в страната и разрастването на селищата ѝ, се съгласило да приеме формулата като база за преговори, ционисткото ръководство бързо я отхвърлило. Палестинският бунт през 1929 г. бил пряк резултат от британския отказ да изпълни поне своето обещание за равенство след като палестинците изразили желание да оставят настрана демократичния принцип за мажоритарна политика, който Британия защитавала като база за преговори във всички други арабски държави в своята сфера на влияние.12

 

След бунта от 1929 г. лейбъристкото правителство в Лондон изглеждало склонно да приеме палестинските искания, но ционисткото лоби успяло да пренасочи британското правителство обратно по стъпките на Балфур. Това  неизбежното причинило нов бунт. Той съответно избухнал през 1936 г. под формата на народно въстание, поведено с такава решителност, че принудило британското правителство да разположи повече войски в Палестина, отколкото имало в индийския субконтинент. След три години на брутални и безмилостни атаки срещу палестинската провинция британските военни потушили бунта. Палестинското ръководство било изпратено в изгнание, а паравоенните единици, които подкрепяли партизанската война срещу силите на Мандата, били разпуснати. По време на този процес много от замесените селски жители били арестувани, ранени или убити. Отсъствието на по-голямата част от палестинското ръководство и действащи палестински бойни единици позволили на еврейските сили през 1947 г. лесен достъп до палестинската провинция.

 

Докато двата бунта продължавали, ционисткото ръководство не загубило нито минута да изработи плановете си за изключително еврейско присъствие в Палестина:  първо, през 1937 г., с приемането на скромна част от земята, като отговорило благосклонно на препоръка на Британската кралска комисия за разделянето на Палестина на две държави;13 и, второ, през 1942 г., с разгръщането на една по-максималистка стратегия, искайки цяла Палестина за себе си. Географското пространство, което искало може и да се е променило с времето и според обстоятелствата и възможностите, но принципната цел останала същата. Ционисткият проект можел да се осъществи единствено чрез създаването в Палестина на чисто еврейска държава, от една страна като сигурно място за евреите, спасяващо ги от преследване и от друга - люлка на нов еврейски национализъм. А подобна държава трябвало да бъде изключително еврейска не само по социално-политическата си структура, но и по етническия си състав.

 

 

Военна подготовка

 

От самото начало властите на британския мандат позволили на ционисткото движение да изреже независима територия за себе си в Палестина като инфраструктурата за бъдеща държава и в края на 30-те години на XX в. лидерите на движението успели да изразят абстрактната визия за еврейска изключителност в по-конкретни планове. Ционистките приготовления за възможността за силово превземане на територията, в случай, че не им бъде предоставена по дипломатически път, включвали създаването на ефикасна военна организация - с помощта на симпатизиращи им британски офицери - и търсенето на достатъчни финансови ресурси (които можело да източват от еврейската диаспора). По много начини създаването на ембрионален дипломатически корпус също било неразделна част от същите основни приготовления, които са имали за цел откопчването, посредством сила, на държава в Палестина.14

 

По-специално един британски офицер - Орд Чарлз Уингейт - накарал ционистките лидери да осъзнаят по-цялостно, че идеята за еврейска държавност трябвало да е тясно свързана с милитаризма и армията, на първо място, за да се защитават нарастващият брой еврейски територии и колонии вътре в Палестина, но също - което е по-решаващо - защото актовете на въоръжена агресия били ефикасно средство срещу възможна съпротива на местните палестинци. Оттам-нататък пътят за планиране на принудително изселване на цялото местно население щял да се окаже наистина къс.15

 

Орд Уингейт е роден в Индия в началото на XX в. в семейство на военни и получил силно религиозно образование. Той започнал арабофилска кариера в Судан, където спечелил престиж с изключително ефективна политика на засади срещу търговците на роби. През 1936 г. бил назначен в Палестина, където бързо бил запленен от ционистката мечта. Той решил активно да окуражава еврейските заселници и започнал да преподава на войските им по-ефикасни бойни техники и репресивни методи срещу местното население. Не е чудно, че привържениците на ционизма до голяма степен му се възхищавали.

 

Уингейт преобразувал основната паравоенна организация на еврейската общност в Палестина - Хагана. Основана през 1920 г., в буквален превод от иврит името ѝ означава "защита", привидно, за да индикира, че основната и цел е да защитава еврейските колонии. Под влиянието на Уингейт и военното настроение, което инспирирал сред своите командири, Хагана бързо се превърнала във военната сила на Еврейската агенция, ционистката управленска структура в Палестина, която накрая развила и осъществила планове за ционисткото военно превземане на Палестина като цяло и за етническото прочистване на местното ѝ население.16

 

Арабският бунт дал на членовете на Хагана възможност да практикуват военните тактики, усвоени от Уингейт в палестинските провинциални области, най-вече под формата на репресивни операции срещу цели като снайперисти на пътя или крадци, вземащи провизии от кибуците (кооперативното стопанство на евреите). Главната цел обаче, изглежда, е била сплашване на палестинските общности, живеещи в близост до еврейските селища.

 

Уингейт успял да прикрепи войски от Хагана към британските сили по време на арабския бунт, така те успели дори по-добре да разберат каквотрябва да означава "наказателна мисия" срещу арабско село. Например, през юни 1938 г., еврейските войски за първи път изпитали вкуса на окупацията на палестинско село: част на Хагана и британска рота съвместно нападнали село на границата между Израел и Ливан и го държали в плен няколко часа.17

 

Амация Кохен, който участвал в операцията, си спомня британския сержант, който им показал как да използват байонети при нападение на беззащитни селяни: "Мисля, че вие сте напълно невежи във вашия Рамат Йоханан [тренировъчната база на Хагана] докато не научите елементарната употреба на байонета, когато нападате мръсни араби: как може да пристъпвате напред с ляв крак! - извикал той на Амация и приятелите му след като се върнали в базата.18 Ако въпросният сержант е бил наблизо през 1948 г. е щял да се гордее да види колко бързо еврейските войски са усвоили изкуството за нападение над села.

 

Хагана също добила ценен военен опит и във Втората световна война, когато много от членовете ѝ участвали като доброволци на страната на британските военни усилия. Други, които останали в Палестина, продължили да наблюдават и да проникват в тила на около1200-та палестински села, разпръснати тук-там в провинцията от стотици години.

 

 

Досиетата на селата

 

Било нужно нещо повече от вкуса на вълнението от нападението на палестинско село: изисквало се систематично планиране. Предложението дошло от млад очилат историк от Еврейския университет на име Бен-Цион Лурия, по това време чиновник в департамента по образованието в Еврейската агенция. Лурия изтъкнал колко полезно ще е да се разполага с подробен регистър на всички арабски села и предложил на Еврейския национален фонд, ЕНФ (Jewish National Fund, JNF) да направи подобена опис. Той писал до ЕНФ, заявявайки: "Това ще допринесе най-вече за изкупуването на земята."19 Не би могъл да си избере по-добра публика: инициативата му да въвлече ЕНФ в предстоящото етническо прочистване щяла да генерира допълнителен стимул и устрем на плановете за експулсиране, които последвали.

 

Основан през 1901 г., Еврейският национален фонд бил основното ционистко средство за колонизиране на Палестина. Той служел като агенция, използвана от ционисткото движение за изкупуване на палестинска земя, на която след това се заселвали еврейски имигранти. Стартиран от петия Ционистки конгрес, фондът оглавил ционизацията на Палестина през всички години на Мандата. От създаването си фондът бил замислен като "попечител" от името на еврейския народ, над земята, над която ционистите добивали собственост в Палестина. Еврейският национален фонд запазил тази си роля след създаването на държавата Израел, като с течение на времето прибавял и други мисии към основната си роля.20

 

По-голяма част от дейностите на ЕНФ по време на Мандата и около Накба били тясно свързани с името Йосеф Уейтз (Yossef Weitz), ръководителят на заселническия му департамент. Уейтз бил типичен ционистки колонизатор. Неговият основен приоритет по това време бил подпомагане изгонването на палестински арендатори от земя, закупена от земевладелци, които не я обитават, които вероятно живеели далеч от поземлената си собственост и дори извън страната, след като Мандатната система изградила граници там, където преди такива не съществували.

 

Традиционно, когато собствеността върху парче земя и дори цяло село преминавала в друг собственик, това не означавало, че самите фермери или селяни трябвало да напуснат;21 Палестина представлявала аграрно общество и новият собственик се нуждаел от арендатори, които да продължат да обработват земите му. Но с появяването на ционизма това се променило. Уейтз лично посещавал новозакупените парцели земя, често придружаван от най-близките си помощници и насърчавал новите еврейски собственици да изхвърлят местните обитатели, дори ако собственикът не се нуждаел от цялото парче земя. Един от най-близките помощници на Уейтз, Йосеф Нахмани (Yossef Nachmani) веднъж му докладвал, че "за нещастие" обитателите отказали да напуснат и някои от новите еврейски собственици показали, както се изразил, "малодушие, като обмисляли варианта да им позволят да останат".22 На Нахмани и други помощници се паднала задачата да се уверят, че подобни "слабости" няма да се превърнат в обичайна практика: под техен контрол тези изгонвания бързо станали по-разпространени и ефикасни.

 

По това време ефектът от подобни действия останал минимален поради това, че ционистките ресурси били недостатъчни, палестинската съпротива била ожесточена, а британската политика ограничителна. До края на Мандата през 1948 г. еврейската общност притежавала около 5.8% от земята в Палестина. Но апетитът бил за повече, само ако наличните ресурси се разгърнели и се отворели нови възможности; поради тази причина Уейтз се зарадвал като чул за досиетата на селата и веднага предложил превръщането им в "национален проект".23

 

Всички замесени станали ревностни поддръжници на идеята. Ицхак Бен-Цви, изтъкнат член на ционисткото ръководство, историк и в последствие втори президент на Израел, обяснил в писмо до Моше Шерток (Шарет), главата на политическия департамент на Еврейската агенция (и по-късно един от израелските министър-председатели), че освен топографския запис на плана на селата, проектът би трябвало също да включва излагане на "староеврейския произход" на всяко село. Освен това за Хагана било важно да се знае кои села са сравнително нови, тъй като някои от тях били построени "едва" по времето на египетската окупация на Палестина през 30-те години на XIXв.24

 

Основното усилие все пак било картографирането на селата и поради това топограф от Еврейския университет, работещ в департамента по картография на Мандата, бил вербуван за начинанието. Той предложил да бъдат направени въздушни фотоснимки и гордо показал на Бен-Гурион две такива въздушни топографски карти за селата Синдияна и Саббарин (тези карти, сега в Израелските държавни архиви, са единственото нещо останало от тези села след 1948 г.)

 

Сега най-добрите фотографи били поканени да се присъединят към инициативата. Ицхак Шефер от Тел Авив и Марго Садех, съпругата на Ицхак Садех, шефът на Палмах (командните единици на Хагана), също били вербувани. Филмовата лаборатория се помещавала в къщата на Марго, за прикритие била използвана напоителна компания: лабораторията трябвало да бъде държана в тайна от британските власти, които можели да я изтълкуват като нелегална разузнавателна кампания срещу тях. Британците по принцип знаели за съществуването ѝ, но никога не успели да разкрият местоположението ѝ. През 1947 г. този цял картографски департамент бил преместен в Червената къща.25

 

Крайните резултати и от топографските кампании, и от кампаниите на ориенталистите били подробни досиета, постепенно изградени от ционистките експерти за всички палестински села. В края на 30-те години наXX в. този  “архив” бил почти завършен. Били записани точни детайли за топографското местоположение на всички села, пътища за достъп до тях, качество на земята им, водоизточници, основни източници на доход, социално-политически състав, религиозна принадлежност, имена на кметовете им, връзките им с други села, броя на лицата от мъжки пол (на възраст между 16 и 50 години) и много други. Важна категория бил един индекс за "враждебност" (към ционисткия проект), който се, определял в зависимост от нивото на участие на селото в бунта от 1936 г. Имало списък на всеки, който бил замесен в бунта и на семействата, които са загубили някого в борбата срещу британците. Особено внимание се обръщало на хората, които според слухове са убили евреи. Както ще видим, през 1948 г. тези последни късчета информация подхранили най-големите зверства в селата, довели до масови екзекуции и мъчения.

 

Редовните членове на Хагана, които били натоварени със събирането на данни на "разузнавателни" пътувания в селата, от самото начало разбрали, че това не било просто академично упражнение по география. Един от тях бил Моше Пастернак, който отишъл на една от ранните екскурзии и операции по събиране на данни през 1940 г. Много години по-късно си спомня:

 

Трябваше да изучим основната структура на арабското село. Това означава структурата и как най-ефективно да бъде нападнато. Във военните училища са ме учили как да атакувам съвременен европейски град, не примитивно село в Близкия изток. Не можехме да сравним [едно арабско село] с полско или австрийско. Арабското село, за разлика от европейското, от топографска гледна точка бе изградено върху хълмове. Това означаваше, че ние трябваше на намерим най-добрия начин за приближаване към селото от горе или за влизане в него от долу. Трябваше да обучим нашите "арабисти" [ориенталистите, които оперираха с мрежа от сътрудници] как най-добре да работят с информатори.26

 

Действително проблемът, забелязан в много от досиетата на селата, бил как да се изгради колаборационистка система с хората, които Пастернак и приятелите му смятали за примитивни и груби: "Хора, които обичат да пият кафе и да ядат ориз с ръце, което направи много трудно използването им като информатори". Той си спомня, че през 1943 г. вече се засилвало усещането, че имали истинска мрежа от информатори на място. През същата година досиетата на селата били пренаредени, за да станат още по-систематични. Това се осъществило основно от един човек - Езра Данин -, който щял да изиграе ръководна роля при етническото прочистване на Палестина.27

 

По много начини вербуването на Езра Данин, който оставил успешния си бизнес с цитрусови насаждения, извело разузнавателната работа и организацията на досиетата на селата на ново ниво на ефективност. Досиетата от ерата след 1943 г. включвали подробни описания на селските стопанства, обработваната земя, броя на дърветата в плантацията, качеството на всяко плодово насаждение (дори на всяко отделно дърво), средното количество на земя на семейство, броя на колите, собствениците на магазини, работниците в работилниците и имената на занаятчиите във всяко село и техните умения.28 По-късно бил прибавен педантичен детайл за всеки род и неговите политически пристрастия, социалната стратификация между нотабили и обикновени селяни и имената на държавните служители в правителството на Мандата.

 

И когато събирането на информация набрало собствена инерция, около 1945 г. се открива такава допълнителна информация като описания на селски джамии и имена на имамите им, наред с характеристики като "той е обикновен човек" и дори точни описания на всекидневните в домовете на тези сановници. Към края на мандатния период информацията става по-определено военно ориентирана: броят на пазачите (повечето села нямали) и количеството и качеството на оръжията на разположение на селяните (обикновено остарели или несъществуващи).29

 

Данин вербувал немски евреин на име Яков Шимони, който впоследствие станал един от водещите израелски ориенталисти и го поставил начело на специални проекти вътре в селата, и по-специално надзираване на информаторите.30

 

Един от тях Данин и Шимони нарекли "ковчежника" (ha-gizbar). Този мъж, който осигурил купища информация за събирачите на досиетата, ръководел мрежата от сътрудничество за тях между 1941 - 1945 г. Той бил разкрит през 1945 г. и убит от палестински партизани.31

 

Скоро към Данин и Шимони се присъединили още двама човека - Йехошуа Палмон и Тувия Лишански. Тези две имена следва да се запомнят, защото участват активно в подготовката за етническото прочистване на Палестина. През 40-те години на XXв. Лишански вече бил ангажиран с организирането на кампании срещу обитателите на парцели, закупени от ЕНФ от присъстващи или отсъстващи собственици, и насочил цялата си енергия към сплашване и след това изгонване насила на тези хора от земите, които семействата им са обработвали от поколения.

 

Недалеч от село Фурайдис и еврейската колония "ветеран" Зихрон Яков, където днес път свързва крайбрежната магистрала с Марж Ибн Амир (Emeq Izrael) през Уади Милк (Wadi Milk), се намира младежкото село Шефея (нещо като училище-интернат за ционистка младеж). Тук през 1944 г. специални части в услуга на проекта за досиета на селата получили обучението си и оттук излезли на разузнавателните си мисии. Шефея много приличало на шпионско село през Студената война: евреи, говорещи арабски, се разхождат насам-натам и се опитват да подражават на това, което смятат, че е обичаен начин на живот и поведение на провинциалните палестинци.32

 

През 2002 г. един от първите вербувани за тази специална тренировъчна база си спомня за своята първа разузнавателна мисия до близкото село Умм ал-Зинат през 1944 г. Тяхната цел била да проучат селото и да донесат информация като къде живее кмета, къде се намира джамията, къде живеят богатите хора в селото и кой е бил деен по време на бунта от 1936 г. Това не била много трудна мисия, тъй като внедрените знаели, че могат да се възползват от традиционния арабски кодекс на гостоприемството и дори отседнали като гости в къщата на самия кмет. Тъй като за един ден не успели да съберат информацията, която търсели, помолили да ги поканят отново. При втората си визита били инструктирани да съберат информация за плодородието на земята, качеството, на която, изглежда, доста ги впечатлило. През 1948 г. с. Умм ал-Зинат било разрушено и всичките му жители били изгонени бeз наличието на каквато и да е провокация от тяхна страна.33

 

Последното осъвременяване на досиетата на селата се състояло през 1947 г. То се съсредоточило върху изготвянето на списъци на "издирвани" лица във всяко село. През 1948 г. еврейските войски използвали тези списъци за операциите по издирване и задържане, които провеждали веднага след като окупирали някое село. След това мъжете в селото били подреждани в редица и тези, чиито имена присъствали в списъка били идентифицирани обикновено от същото лице, което първоначално е дало информация за тях, но което сега носело платнен чувал на главата си с две дупки на мястото на очите, за да не бъде разпознато. Често мъжете, които бивали разпознати, били застрелвани на място. Критериите за включване в тези списъци били участието в палестинското национално движение, близки връзки с лидера на движението мюфтията Ал-Хадж Амин ал-Хусейни и, както споменахме по-горе, участието в действия срещу британците и ционистите.34 Други причини за включване в списъците били различни твърдения, като "известно е, че е пътувал до Ливан" или "арестуван е от британските власти, тъй като е бил член на националния комитет в селото".35

 

Първата категория, участие в палестинското национално движение, била формулирана доста неопределено и можела да включи цели села. Симпатиите към мюфтията и политическата партия, която той оглавявал, били често срещани. Все пак неговата партия доминирала местните палестински политици още от официалното установяване на британския мандат през 1923 г. Членовете на партията продължили да печелят национални и общински избори и да държат ключовите позиции в Арабския висш комитет, който се превърнал в ембрионалното правителство на палестинците. В очите на ционистките експерти това представлявало престъпление. Ако погледнем досиетата от 1947 г. ще установим, че села с жители около 1500 души обикновено имали между 20 и 30 такива заподозрени (например, около южната част на планината Кармел, на юг от Хайфа, с. Умм ал-Зинат имало 30 такива заподозрени, а близкото село Дамун имало 25).36

 

Игаел Ядин си спомня, че в онази минута с подробната информация за това какво ставало във всяко едно палестинско село ционисткото военно командване през ноември 1947 г. било способно да заключи, че "палестинските араби нямат кой да ги организира както трябва". Единствения сериозен проблем били британците: "Ако не бяха британците щяхме да потушим арабския бунт [противопоставянето на Резолюцията на ООН за разделяне от 1947 г.] за един месец".37

 

Лице в лице с британците: 1945-1947 г.

 

След внимателно очертаване на провинциална Палестина в подготовка за бъдещо превземане на страната, ционисткото движение към онзи момент вече имало и много по-ясна представа как най-добре да постигне на практика създаване на новата държава след Втората световна война. Решаващ фактор за това било, че британците вече били унищожили палестинското ръководство и неговите възможности за защита , когато потушили бунта от 1936 г., като по този начин позволили на ционисткото ръководство да разполага с достатъчно време и пространство да подготви следващите си ходове. След като опасността от нацистка инвазия в Палестина била преодоляна през 1942 г., ционистките лидери все по-остро осъзнавали, че единствената пречка, която стояла на пътя им към успешното присвояване на земята било британското присъствие, а не палестинската съпротива. Това обяснява защо, например, на среща в хотел “Билтмор” в Ню Йорк през 1942 г. откриваме Бен-Гурион да поставя на обсъждане искания за еврейска държава на цялата територия на мандатна Палестина.38

 

            С наближаване на края на Втората световна война еврейското ръководство в Палестина предприело кампания за изтласкване на британците извън страната. В същото време продължило да чертае плановете си за палестинското население, 75-процентовото  мнозинство в страната. Водещите ционистки фигури не излагали публично възгледите си, а споделяли мислите си единствено с близките си сътрудници или ги вписвали в дневниците си. Един от тях, Йосеф Уейтз, през 1940 г. пише: "наше право е да преместим арабите" и "Арабите трябва да си отидат!".39 Самият Бен-Гурион в писмо до сина си през 1937 г. изглежда убеден, че това е единственият начин за действие, открит за ционизма: "Арабите ще трябва да си отидат", но е нужен благоприятен момент това да се случи, например война.40 Благоприятният момент идва през 1948 г. До голяма степен Бен-Гурион е основателят на държавата Израел и той станал и първият ѝ министър-председател. Той също проектирал етническото прочистване на Палестина.

 

Давид Бен Гурион: архитектът

 

            Давид Бен-Гурион ръководил ционисткото движение от средата на 20-те години на  XX в. до към края на 60-те години на XX в. Роден е под името Давид Грюн през 1886 г. в Плонск, Полша (по това време част от царска Русия), дошъл в Палестина през 1906 г., вече ревностен ционист. Нисък на ръст, с разрошена бяла коса, отметната назад и неизменно облечен в кафеникава униформа, фигурата му и до днес е позната на много хора по света. Когато започнали операциите по етническото прочистване, той добавил пистолет към военното си облекло и куфия (традиционният кариран палестински шал) около шията си, с което имитирал начина на екипиране на  елитните си части. По това време бил приблизително на около 60 години и макар че страдал от сериозни болки в гърба, той бил изключително енергичен и трудолюбив ръководител на ционисткото движение.

 

            Централната му роля в решаването на съдбата на палестинците произтичала от пълния контрол, който упражнявал върху всички въпроси по сигурността и защитата в еврейската общност в Палестина. Възходът му във властта започнал като профсъюзен лидер, но скоро след това бил зает с проектирането на еврейската-държава- в-процес-на-създаване. Когато през 1937 г. британците предложили на еврейската общност държава, но на много по-малка част от Палестина от тази, на която те се надявали, Бен-Гурион приел предложението като добро начало, но желаел еврейски суверенитет над колкото се може повече от Палестина. Тогава той повлиял на ционисткото ръководство да приеме както върховната му власт, така и фундаменталната идея, че бъдеща държавност означава абсолютно еврейско доминиране. Около 1937 г. под негово ръководството също било обсъждано как да се постигне подобна изключително еврейска държава. На дневен ред излезли две вълшебни думи: Сила и Удобен случай. Еврейската държава можело да бъде извоювана единствено чрез сила, но трябвало да се изчака да дойде подходящият исторически момент, за да може чрез военни средства да се преодолее демографската реалност на района: присъствието като население на нееврейско местно мнозинство.

 

            Съсредоточаването на Бен-Гурион върху дългосрочни процеси и всестранни решения било нетипично за повечето от колегите му в ционисткото ръководство. Те все още се надявали, че с покупката на парче земя тук и няколко къщи там ще успеят да установят очакваната нова реалност. Бен-Гурион отрано разбрал, че това никога няма да е достатъчно – и, разбира се, бил прав: както вече видяхме, до края на Мандата ционисткото движение успяло да изкупи само около 6% от земята.41

 

            Но дори по-предпазливите ционистки лидери като заместника на Бен-Гурион Моше Шарет, “външният министър” на еврейската общност в мандатна Палестина, свързвал заселването на евреи в Палестина с изселване на местните палестинци. Например, на 13 декември 1938 г., когато изнесъл лекция пред чиновниците от ционистките организации в Ерусалим, Шарет можел да им докладва за едно особено удовлетворително постижение: покупката на 2500 дюнюма в долината Байсан в източна Палестина (един дюнюм е равен на 1000 м2 или на 0.1 хектара). Той добавил поразителен детайл:

 

            Тази покупка бе осъществена, интересно, посредством изселване на населението [тъй като не бил сигурен относно запознатостта на публиката си с термина, той го повторил на английски]. Има племе, което живее на запад от река Йордан и покупката ще включва заплащане на племето да се премести на изток от реката; така [с този акт] ще намалим броя на арабите [в Палестина].42

 

            През 1942 г., както видяхме по-горе, Бен-Гурион вече се целел много по-високо, когато публично очертал ционисткото искане за цяла Палестина. Както в дните на декларацията Балфур, ционистките лидери разбрали, че обещанието включва страната като цяло. Но той бил прагматичен колониалист, както и строител на държава. Знаел, че максималистки схеми като програмата Билтмор, която искала цялата мандатна Палестина, няма да бъдат приети реалистично. Също, разбира се, било невъзможно да се убеди Британия докато удържала фронта срещу нацистка Германия в Европа. Затова той снижил амбициите си по време на Втората световна война. Но следвоенното британско лейбъристко правителство начело с Клемент Атли имало други планове за Палестина. В момента, в който вече евреите в Европа не били изправени пред опасността от унищожение и повечето от тях предпочитали да се отправят към другия бряг на Атлантика, вместо към Близкия изток, новият британски кабинет и енергичният му външен министър Ърнест Бевин търсели решение, което да се основава на желанията и интересите на хората, в действителност населяващи Палестина, а не на онези, за които ционистките лидери твърдели, че можели да поискат да се преселят там – с други думи демократично решение.

 

            Въоръжените, но най-вече терористични, атаки от страна на еврейските тайни опълчения не успели да променят тази политика. Британците реагирали умерено на бомбените атентати на мостове, военни бази и британското главно командване в Ерусалим (хотел “Цар Давид”) – особено в сравнение с бруталното отношение, което били демонстрирали към палестинските бунтовници през 30-те години на XX в. Репресивните мерки приели формата на кампания по разоръжаването на еврейските части, по-голямата част от които самите те били въоръжили и рекрутирали първо във войната срещу палестинския бунт от 1937 г., а по-късно срещу силите от Тристранния пакт през 1939 г. Разоръжаването било доста частично, но арестите били сравнително многобройни, достатъчни ционистките лидери да осъзнаят, че трябва да провеждат по-адаптивна политика, дотогава докато британците са отговорни за закона и реда в района. Както вече видяхме, непосредствено след края на Втората световна война, Британия разположила непропорционално голям брой войска – 100 000 души – в страна с население по-малко от два милиона души. Това определено служело като спирачка, дори когато след еврейските терористични атаки срещу хотел “Цар Давид” тези сили били частично намалени. Именно тези фактори подтикнали Бен-Гурион да заключи, че някаква “по-смалена” държава, на територията на 80% от Палестина, ще бъде достатъчна да позволи на ционисткото движение да осъществи мечтите и амбициите си.43

 

            В последните дни на август 1946 г. Бен-Гурион събрал ръководството на ционисткото движение в хотел “Royal Monsue” в Париж, за да му помогне да намери алтернатива на плана Билтмор, който целял превземането на цялата Палестина. “Старата – нова” идея на ционисткото движение отново изплувала на повърхността: разделянето на Палестина. Докато колегите му обмисляли в Париж следващия си ход, Наум Голдман умолявал британското правителство в Лондон: “Дайте ни независимост дори и на малка част от земята.” Голдман бил “най-миролюбивият” член на ционисткото ръководство по това време и призивът му само за “малка” част от Палестина не отразявал амбициите на Бен-Гурион: той приемал принципа, но не измеренията. На тези, които бил събрал във френската столица, Бен-Гурион заявил: “Ще поискаме голям къс от Палестина.” Като поколения израелски лидери след него чак до Ариел Шарон през 2005 г., Бен-Гурион установил, че трябва да обуздава по-крайните ционистки членове и им казал че 80 – 90% от мандатна Палестина е достатъчна, за да се изгради жизнеспособна държава, стига да може да осигурят еврейско числено превъзходство. Нито концепцията, нито процентите щели да се изменят през следващите 60 години. Няколко месеца по-късно Еврейската агенция превърнала “големия къс от Палестина” на Бен-Гурион в карта, която раздала на всеки, който имал отношение към бъдещето на Палестина. Тази карта от 1947 г. представяла еврейска държава, която предвиждала до най-малка подробност Израел от преди 1967 г., т.е. Палестина без Западния бряг и ивицата Газа.44

 

            По време на всички тези обсъждания ционистките лидери никога не са дискутирали възможността за каквато и да било съпротива на местното население: тяхното основно безпокойство били британците и може би международният отзвук. Това не е случайно. Ционисткото ръководство било наясно с пълния крах на палестинското ръководство след Втората световна война и с колебливата позиция, която арабските държави като цяло показвали спрямо палестинския въпрос. Отчаяното положение на местното население на Палестина става трогателно ясно в момента, в който осъзнаем, че тези, които са стъпкали освободителното му движение, властите на британския мандат, сега били единствените, които стояли между него и твърдо решеното и силно мотивирано ционистко движение, което ламтяло за по-голямата част от родната му земя. Но по-лошото щяло да дойде, когато Европа се подготвила да компенсира еврейския народ за Холокоста, разразил се на територията ѝ, с държава в Палестина, като в същото време игнорирала, че това може да стане единствено за сметка на местните палестинци.

 

            Като се има предвид силовият вакуум на палестинската страна, не е чудно да се види, че ционистките мислители действали сякаш палестинците не са фактор, който да се взима под внимание. Но, разбира се, те все още съставяли голямото мнозинство в страната, и като такива те били “проблем”. Нещо повече, арабският свят, поне потенциално, щял да им се притече на помощ и да изпрати войски и да осигури оръжия. Давид Бен-Гурион бил абсолютно наясно с този вероятен сценарий, и поради това ангажирал себе си и най-близките си сътрудници с въпроса за сигурността, битахон на иврит. Това станало фикс-идея, която Бен-Гурион толкова внимателно и успешно подхранвал, че тя засенчила всички други социални и политически въпроси на дневен ред в еврейската общност в Палестина и по-късно, разбира се, в Израел.45

 

            Битахон оттогава до ден-днешен си остава мета-термин, използван от ционистките, и по-късно от израелските лидери, за да обхване широк кръг въпроси и оправдае многобройни политически похвати - от купуване на оръжие от чужбина, вътрешна борба с други политически партии, подготовка за бъдещата държава до политиката, възприета срещу местното палестинско население. Последната било репресивна по природа и дискурс, но твърде често провокативна на практика. От 1946 г. насам се появил по-подробен набор от стратегически цели, целящ да консолидира бъдещите сценарии и планове. Давид Бен-Гурион изиграл решаваща роля в оформянето на облика на израелския битахон поради структурните промени, които представил в ционисткия механизъм за вземане на решения, което го поставило начело на това, което преди било по-скоро тромава и неефективна пирамида. Когато през 1946 г. 22-рият Ционистки конгрес поверил на Бен-Гурион ресора отбрана, той имал пълен контрол над всички въпроси по сигурността на еврейската общност в Палестина.46

 

            И макар все още без държава, Бен-Гурион сега вече действал като нещо от сорта на министър на отбраната и министър-председател (като се има предвид властта му да приема резолюции без правителство). В редица области той споделял отговорността и повечето въпроси на дневен ред пред еврейската общност били дискутирани по демократичен начин в институции, представляващи съвкупност от основните политически групи сред евреите в Палестина. Но когато наближило времето за вземане на съдбоносни решения относно съдбата на палестинците, Бен-Гурион започнал да игнорира официалните структури и започнал да разчита все повече и повече на тайни формирования.

 

            Основната тема на ционисткия дневен ред през 1946 г. и 1947 г., борбата срещу британците, се разрешила с решението на британците от февруари 1947 г. да напуснат Палестина и да предадат палестинския въпрос на Обединените нации. Всъщност британците нямали кой знае какъв избор: след Холокоста те никога нямало да успеят да се справят с надигащия се еврейски бунт така, както се справили с арабския през 30-те години на XX в. и след като лейбъристката партия решила да напусне Индия, Палестина загубила значителна част от своята привлекателност. Изключително студената зима на 1947 г. отнесла обратно в Лондон вестта, че Британската империя била на път да се превърне във второстепенна сила, световното ѝ влияние било минимализирано от двете нови супер-сили и икономиката ѝ била парализирана в една капиталистическа система, причинила главоломното поевтиняване на английската лира. Вместо да властва над отдалечени страни като Палестина, лейбъристката партия виждала като свой приоритет изграждането на държава на благоденствието у дома. Накрая британците набързо напуснали и то без никакво съжаление.47

 

            До края на 1946 г. Бен-Гурион вече бил осъзнал, че британците ще се изтеглят и с помощниците си започнал да изработва основна стратегия, която да може да бъде приложена срещу палестинското население в момента, в който британците напуснат. Тази стратегия се превърнала в План С или Гимел на иврит (гимел и далет са букви от азбуката на иврит).

 

            План С бил подобрена версия на два по-раншни плана, План А и План В. План А бил наречен също и план “Елимелех”, по името на Елимелех Авнир, командирът от Хагана в Тел Авив, който през 1937 г. по молба на Бен-Гурион вече е изработил възможни ръководни принципи за превземането на Палестина в случай на изтегляне на британците. План В бил измислен през 1946 г. и двата плана били съединени в един под името План С.

 

            Подобно на План А и План В, План С целял да подготви военните сили на еврейската общност в Палестина за нападателните кампании, в които ще се включат срещу провинциална и градска Палестина в момента, в който британците си отидат. Целта на подобни действия щяла да бъде да “възпират” палестинското население от това да напада еврейски селища и да си отмъщава за нападения срещу еврейски къщи, пътища и улично движение. План С ясно обяснявал какво биха означавали наказателни действия от този вид:

 

            Убиване на палестинското политическо ръководство.

 

            Убиване на палестинските подстрекатели и техните финансови поддръжници.

 

            Убиване на палестинците, които действат срещу евреите.

 

            Убиване на висши палестински офицери и чиновници [в системата на Мандата].

 

            Нанасяне на вреди на палестинския транспорт.

 

            Нанасяне на вреди на палестинските средства за препитание: водоизточници, мелници и др.

 

            Нападение над съседни палестински села, склонни да участват в бъдещи атаки.

 

            Нападение над палестински клубове, кафенета, места за срещи и т.н.

 

План С пояснявал, че цялата информация, необходима за изпълнението на тези дейности може да бъде намерена в досиетата на селата: списъци на ръководители, активисти, “потенциални живи мишени”, подробни планове на села, и т.н.48

 

            Както и да е, в рамките на няколко месеца бил изработен още един план: План D (“Далет”).49 Това бил планът, който белязал съдбата на палестинците в територията, която ционистките лидери виждали като своя бъдеща еврейска държава. Равнодушни към това дали палестинците ще решат да съдействат или да се противопоставят на тяхната еврейска държава, План “Далет” призовавал за тяхното системно и пълно експулсиране от родната им земя.

Глава 2

 1.Вж. напр. Haim Arlosarov, Articles and Essays, Response to the 1930 Shaw Commission on the concept of strangers in Palestine's history, Jerusalem 1931.

 2.Много добро описание на този мит може да се открие при Israel Shahak, Racism de l' etat d'Israel, p. 93.

 3.Alexander Schölch, Palestine in Transformation, 1856-1882: Studies in Social, Economic and Political Development.

 4.Neville Mandel, Arabs and Zionism before World War I, p. 233.

 5.Съобщено в Ал-Харам на същата дата.

 6.Предупреждението дошло в история, публикувана от Ishaq Musa al-Husayni, The Memories of a Hen, публикувана в Ерусалим, първата от поредица статии във вестник Filastin, а по-късно и като книга през 1942 г.

 7.Заобщанализ, вж. РашидХалиди, Palestinian Identity:The Construction of ModernNational Consciousness, ипо-специалновж. Al-Manar, vol. 3, issue 6, pp. 107-8 and vol. 1, issue 41, p. 810.

 8.Вж.Uri Ram in Pappe (ed.), The Israel/Palestine Questionи David LloydGeorge, The Truthabout the Peace Treaties.

 9.Най-забележителната от тези творби е на Zeev Sternahal, The Founding Myths of Israel:Nationalism, Socialism, and the Making of the Jewish State.

 

10. Декларацията „Балфур” била писмо с дата 2 ноември 1917 г. от британския външен министър Артър Джеймс Балфур до лорд Ротшилд, ръководител на британската еврейска общност. Текстът на декларацията „Балфур”, одобрен на заседание на кабинета на 31 октомври 1917 г., излагал позицията на британското правителство:

 

„Правителството на Нейно Величество гледа благосклонно на създаването в Палестина на национален дом за еврейския народ, и ще положи всички усилия да улесни постигането на тази цел, като ясно се разбира, че няма да бъде направено нищо, което да накърни гражданските и религиозните права на съществуващите нееврейски общности в Палестина или правата и политическия статут, от които се ползват евреите в която и да е друга държава.”

11.Yehosua Porath, The Emergence of the Palestinian Arab National Movement, 1919-:1929.

 12.Eliakim Rubinstein, “The Treatment of the Arab Question in Palestine in the post-1929 Period' in Ilan Pappe (ed.), Arabs and Jews in the Mandatory Period - A Fresh View on the Historical Research (Hebrew).

 13.За Британската кралска комисия за разделянето на Палестина вж. Charles D. Smith, Palestine and the Arab-Israeli Conflict,pp. 135-7.

 14.  Barbara Smith, The Roots of Separatism in Palestine: British Economic Policy, 1920-1929.

 15.Тази връзка е направена от Uri Ben-Eliezer, The Making of Israeli Militarism.

 16.John Bierman и Colin Smith, Fire in the Night: Wingate of Burma, Ethiopia and Zion.

 17.Архивите на Хагана, досие 0014, 19 юни 1938 г.

 18.Пак там.

 19.Бюлетинът на архивите на Хагана, броеве 9-10, (изготвени от Shimri Salomon) 'The Intelligence Service and the Village Files, 1940-1948' (2005).

 20.За критическо изследване на Еврейския национален фонд вж. Uri Davis, Apartheid Israel: Possibilities for the Struggle Within.

 21.Kenneth Stein, The Land Question in Palestine, 1917-:1939.

 22.Тази кореспонденция е в Централните ционистки архиви и е използвана от Benny Morris, Correcting A Mistake, p. 62, notes 12-15.

 23.Пак там.

 24.Архивите на Хагана, папка 66.8

 25.Архивите на Хагана, Досиета на селата, досие 24/9, свидетелски показания на Yoeli Optikman, 16 януари 2003 г.

 26.Архивите на Хагана, досие 1/080/451, 1 декември 1939 г.

 27.Архивите на Хагана, досие 194/7, стр. 1-3, интервю, дадено на 19 декември 2002 г.

 28.Вж. 15.

 29.Архивите на Хагана, S25/4131, 105/224 и 105/227 и много други от тази категория, като всяко едно досие се занимава с различно село.

 30.Hillel Cohen, The Shadow Army: Palestinian Collaborators in the Service of Zionism.

 31.Интервю сPalti Sela в Архивите на Хагана, папка 205.9, 10 януари 1988 г.

 32.Вж.27.

 33.Архивите на Хагана, Досиета на селата, 105/255 досиета от януари 1947 г.

 34.Архиви на Израелските отбранителни сили, 49/5943/114, заповеди от 13 април 1948 г.

 35.Вж. 27.

 36.Пак там, папка 105.178.

 37.Позовава се на Harry Sacher, Israel: The Establishment of Israel, p. 217.

 38.Smith, Palestin eand the Arab-Israeli Conflict, pp. 167-8.

 39.Yossef Weitz, My Diary,vol. 2, p. 181,20 December 1940.

 40.Дневникът на Бен-Гурион, 12 юли 1937 г. и в New Judea, август-септември 1937, стр. 220.

 41.Shabtai Teveth, Ben-Gurion and the Palestinian Arabs: From Peace to War.

 42.Архивите на Хагана, досие 003, 13 декември 1938 г.

 43.За британската политика вж. Ilan Pappe, Britain and the Arab-Israeli Conflict, 1948-1951.

 44.Интервю на Moshe Sluzki с Moshe Sneh, в Gershon Rivlin (ed.),  Olive – LeavesandSword: Documents and Studies of the Hagana, и дневника на Бен-Гурион, 10 октомври 1948 г.

 45.Вж. Yoav Gelber, The Emergence of a Jewish Army, pp. 1-73.

 46.Michael Bar-Zohar, Ben-Gurion: A Political Biography, vol. 2, pp. 639-66 (Hebrew).

 47.Вж. Pappe, Britain and the Arab-Israeli Conflict .

 48.Yehuda Sluzki, The Hagana Book,vol. 3, part 3, p. 1942.

 49.Вж. глава 4.