Етническото прочистване на Палестина - глава трета ,част 2

Изследвания

Обратно към първа част

Еврейската реакция


От 1947 г. Давид Бен Гурион е начело на политическа структура за вземане на решения, която вероятно представлява единственият сложен аспект от историята, разказана в тази книга, който обаче е обсъден по-подробно другаде9 и е извън възможностите на тази книга. В общи линии, заеманата от него позиция му позволява да определя почти самостоятелно основната политика на еврейската общност по отношение на света, арабските съседи и палестинците. Именно Бен Гурион е човекът, накарал своите съратници едновременно да приемат и пренебрегнат резолюцията на ООН от 29 ноември 1947 г. за разделянето на Палестина.

Печат

 


Категоричното отхвърляне на посочената в резолюцията схема от арабските правителства и от палестинското ръководство несъмнено кара Бен Гурион по-лесно да повярва, че може едновременно да приеме резолюцията и да работи срещу нея. Още през октомври 1947 г., преди приемането на резолюцията, Бен Гурион обяснява на своите приятели в еврейското ръководство, че ако картата на плана за разделяне не е удовлетворителна, еврейската държава няма да е задължена да я приеме.10


Следователно е ясно, че отхвърлянето или приемането на плана от палестинците не би променило оценката на Бен Гурион за недостатъците на плана, които са против собствените му интереси. За него и неговите приятели на върха на ционистката йерархия приемливата еврейска държава би трябвало да се простира над по-голямата част от Палестина и да съдържа не повече от съвсем малък брой палестинци, по възможност никакви.11 По същия начин, Бен Гурион не се притеснява от призива на резолюцията Ерусалим да бъде превърнат в международно управляван град. Той е решен да превърне града в своята еврейска столица. Това, че накрая се проваля, се дължи само на възникналите усложнения и разногласия в йорданско-еврейските преговори относно бъдещето на Палестина и Ерусалим, за които ще стане дума по-нататък в книгата.


Макар и силно недоволен от изготвената от ООН карта, Бен Гурион осъзнава, че предвид обстоятелствата – пълното отхвърляне на картата от арабския свят и палестинците – очертаването на крайните граници ще остане отворен въпрос. По-важното било международно признаване на правото на евреите да имат собствена държава в Палестина. Един наблюдателен британски служител в Ерусалим пише на своето правителство, че ционисткото приемане на резолюцията за разделяне е селективно: ционистите се радват на международното признаване на еврейската държава, но в същото време твърдят, че ООН е предложила „неционистки условия за поддържането й”.12


Очакваното арабско и палестинско отхвърляне на резолюцията13, позволява на Бен Гурион и на ционисткото ръководство да заявят, че тази резолюция на ООН е невалидна още от момента на приемането й, с изключение, разбира се, на клаузите, които признават легитимността на еврейската държава в Палестина. Нейните граници, предвид отхвърлянето на резолюцията от палестинците и арабските държави, казва Бен Гурион, „ще бъдат определени със сила, а не с резолюцията за разделяне”.14 Така ще бъде определена и съдбата на арабите, живеещи в нея.


Консултативният съвет започва своята дейност


Появява се следната формула: колкото по-малко важен е органът, пред който Бен Гурион се явява, толкова по-отзивчив е лидерът към резолюцията за разделяне; колкото по-значим е органът, толкова по-презрително се отнася той към нея. Пред Комисията по отбраната, специален орган, даващ съвети по въпросите за сигурността, той направо отхвърля резолюцията за разделяне и още на 7 октомври 1947 г. – преди Резолюция 181 на ООН дори да бъде приета – той заявява пред вътрешния кръг от колегите си в Консултативния съвет, че на фона на арабския отказ за сътрудничене с ООН, „бъдещата еврейска държава няма териториални граници”.15


През октомври и ноември 1947 г. Консултативният съвет става най-важната референтна група на Бен Гурион. Само пред него той обсъжда открито какво биха били последствията от решението му да пренебрегне картата за разделянето на Палестина и да използва сила, за да осигури еврейско мнозинство и хомогенност в страната. По подобни „деликатни” въпроси той може да се довери само на този отбран кръг от висши политици и военни.
Бен Гурион създава своя „консултативен съвет” именно защото осъзнава, че тези въпроси не могат да се разискват публично. Както бе обяснено по-горе, той не е официален орган и ние нямаме паметни бележки от повечето от срещите между членовете му.16 Не е ясно дали изобщо са се водили записки – с изключение на една или две много важни срещи, които наистина са записани и на които ще се върна по-късно. Бен Гурион обаче записва резюмета на много от срещите в своя дневник, който е важен исторически източник за онези дни. Също така след години някои от членовете на Консултативния съвет ще бъдат интервюирани, а други ще напишат автобиографии и мемоари. В следващите страници ще се позовавам на дневника на Бен Гурион, архивната кореспонденция и личния архив на Исраел Галили, който е присъствал на всички срещи (тоест на всички източници, включени в архива на Бен Гурион в Сдех Бокер). Освен тези източници ще се позова и на интензивната кореспонденция, която съпътствала тези срещи и която може да бъде открита в различни израелски архиви. Една част от срещите се провеждат в къщата на Бен Гурион в Тел Авив, а другата част в Червената къща. Подобно на срещата от 10 март 1948 г., някои срещи са свиквани всяка сряда в Червената къща, в рамките на официалните седмични срещи на Върховното командване – Маткал (официалните моменти от тези срещи са записани в архивите на ИОС (Израелските отбранителни сили). Други, по-поверителни консултации, се провеждат в къщата на Бен Гурион, ден след по-официалната среща от сряда. В дневника на Бен Гурион се говори предпазливо за втория вид срещи, но случилото се по време на тях може да бъде разбрано с помощта на източници като дневника на Йосеф Вайц, архива на Исраел Галили и писмата на Бен Гурион до различни колеги, най-известен от които е неговият заместник-командир, Моше Шарет (който през по-голямата част от този период е в чужбина).17 На 15 май 1948 г. срещите започват да се провеждат на ново място, източно от Тел Авив, което се превръща в генералния щаб на израелската армия.


Както видяхме, Консултативният съвет представлява съвкупност от личности, заемащи важни постове в областта на сигурността, както и специалисти по „арабските въпроси”, формула, която през годините е трябвало да послужи за ядро на повечето органи, натоварени със съветването на бъдещите правителства на Израел по въпроси в областта на държавната сигурност, държавните стратегии и определянето на държавната политика спрямо арабския свят като цяло и по-специално спрямо палестинците.18 През февруари 1947 г., от момента, в който британците решават да напуснат Палестина, това обкръжение около Бен Гурион започва да провежда редовни срещи, които зачестяват през октомври 1947 г., когато излиза наяве, че палестинците ще отхвърлят плана на ООН за разделяне. Веднага след като палестинските и общоарабските позиции стават ясни, членовете на Консултативния съвет не само осъзнават, че именно те ще решат съдбата на палестинците в отредената от ООН еврейска държава, но и че водената от тях политика ще влияе на живота на палестинците в териториите, които ООН е отредила на арабската държава в Палестина. В следващата глава ще видим как мисленето на Консултативния съвет претърпява развитие, докато накрая изработва окончателен план за изселване на един милион палестинци независимо от тяхното местоположение.
Първата документирана среща между членовете на Консултативния съвет е от 18 юни 1947 г., по време на редовна следобедна среща в сряда на Върховното командване. Бен Гурион съобщава за срещата както в дневника си, така и в публикуваните си мемоари. Пред присъстващите той заявява, че „еврейската общност трябва да защитава не само нашите селища, но и страната като цяло и националното ни бъдеще”. По-късно, в реч от 3 декември 1947 г., той ще повтори израза „националното ни бъдеще” и ще го използва като код за демографския баланс в страната.19


Бележки:


1. Палестина е била разделена на няколко административни области. През 1947 г. броят в проценти на населяващите ги евреи е следният: Сафад 12%; Акра 4%; Тиберия 33%; Байсан 30%; Назарет 16%; Хайфа 47%; Ерусалим 40%; Лид 72% (към това число спадат Яфа, Тел Авив и Петах Тиква); Рамла 24% и Беер Шева 7.5%.
2. Виж Илан Папе, The Making of the Arab-Israeli Conflict, 1947-1951, стр.16-46.
3. Виж Архиви на ООН: ЮНСКОП документи, кутия 2.
4. Уалид Халиди, “Revisiting the UNGA Partition Resolution”, Journal of Palestine Studies, 105 (есен, 1997 г.), стр.15. За повече относно ЮНСКОП и за това как, подтикната от ционистите, придвижва ООН към проционистко решение за разделянето на Палестина, виж Папе, The Making of the Arab-Israeli Conflict, стр.16-46.
5. Халиди, същият източник.
6. Същият източник
7. Пленарни заседания на Общото събрание на ООН, 126-то заседание, 28 ноември 1947 г., Официален регистър на ООН, том 2, стр. 1390-1400.
8. Флапан, The Birth of Israel, стр. 13-54.
9. Виж напр. David Tal, War in Palestine, 1948: Strategy and Diplomacy, стр. 1-145.
10. Бар-Зохар, Ben-Gurion, част II, стр. 660-1.
11. Виж неговата реч в центъра на Мапаи от 3 декември, 1947 г.
12. Личен архив, Middle East Centre, St. Antony’s College, Cunningham’s Papers, кутия 2, папка 3.
13. Същият източник.
14. За подробен анализ на арабската реакция виж Eugene L. Rogan и Avi Shlaim (eds.), The War for Palestine: Rewriting the History of 1948; виж особено Charles Tripp, “Iraq and the 1948 War: Mirror of Iraq’s Disorder”; Fawaz A. Geregs, “Egypt and the 1948 War: Internal Conflict and Regional Ambition” и Joshua Landis, “Syria and the Palestine War: Fighting King Abdullah’s “Greater Syria” Plan.
15. Дневникът на Бен Гурион, 7 октомври 1947 г.
16. Само веднъж Бен Гурион я споменава по име. В точка от своя дневник (1.1.1948 г.) той я нарича „партия на експерти”, Mesibat Mumhim. Редакторите на публикувания дневник добавят, че партия означава среща на експертите по арабски въпроси. Документът от тази среща показва по-голям форум, който освен експертите, включва определени членове на Върховното командване. Действително, когато двете групи се срещат, те се превръщат в това, което аз наричам Консултативен съвет.
17. В дневника на Бен Гурион се споменава за следните срещи: 18 юни 1947 г.; 1-3 декември 1947 г.; 11 декември 1947 г.; 18 декември 1947 г.; 24 декември 1947 г. (която е докладвана в дневника му на 25-ти и се е занимавала с укрепването на Негев); 1 януари 1948 г.; 7 януари 1948 г. (дискусия относно бъдещето на Яфа); 9 януари 1948 г.; 14 януари 1948 г.; 28 януари 1948 г.; 9-10 февруари 1948 г.; 19 февруари 1948 г.; 25 февруари 1948 г.; 28 февруари 1948 г.; 10 март 1948 г. и 31 март 1948 г. Кореспонденцията от времето преди и след всичките споменати в дневника срещи може да бъде открита в архива на Бен Гурион, разделът „Кореспонденция” и разделът „Лична кореспонденция”. Те попълват много празноти в схематичните забележки от дневника.
18. Ето възстановка на индивидите, които са участвали в Консултативния съвет: Давид Бен-Гурион, Игаел Ядин (ръководител операции),Йоханан Ратнер (стратегически съветник на Бен Гурион), Игал Алон (ръководител на Палмах и южния фронт), Ицхак Садех (ръководител на бронетанковите сили), Исраел Галили (ръководител на Върховното командване), Цви Аялон (заместник на Галили и командир на централния фронт). Други, които не са членове на Маткал, Върховното командване, са Йосеф Уейтц (ръководител на отдел „Заселване” в Еврейската агенция), Исер Харел (шеф на разузнаването) и неговите хора: Езра Данин, Гад Махнес и Йехошуа Палмон. На една или две срещи също присъстват и Моше Шарет и Елиаху Сасон, въпреки че Бен Гурион се среща отделно със Сасон и Яаков Шимони почти всяка неделя в Ерусалим, както свидетелства дневника му. Някои офицери от бойното поле също периодично били канени да се присъединят: Дан Евен (Dan Even), командир на крайбрежния фронт), Моше Даян, Шимон Авидан, Моше Кармел, (командир на северния фронт), Шломо Шамир и Ицхак Рабин.
19. Срещата също е описана в неговата книга When Israel Fought, стр. 13-18.

Планът на ООН за разделяне, приет под формата на Резолюция 181 на Общото събрание
(29 ноемри 1947 г.)