Развитие на палестинския въпрос през 2012 година

В Близкия изток от 2003 г. насам се водиха няколко военни конфликта – войната в Ирак започнала през 2003 г., израелската инвазия в Ливан през лятото на 2006 г. и израелската операция „Закалено олово” срещу Газа през декември 2008-януари 2009 г.  

Редица анализатори считат, че в Близкия изток съществуват няколко фундаментални причини за напрежение. Една от тях е арабско-иранското съперничество; друга са напреженията между доскоро потисканите народи и техните управляващи (донякъде разрешен от „Арабската пролет”), правото на кюрдския народ на самоопределение и др. Прави обаче впечатление, че в два от трите мащабни въоръжени конфликта през последното десетилетие Израел играе ключова роля. Този факт ясно свидетелства, че израело-палестинският конфликт е по-голяма заплаха за мира и сигурността от Иран, който от 200 години не е водил агресивна война.

Тъй като е в по-силна позиция (икономически, технологично, военно, дипломатически),Израел винаги търси уреждане на двустранна основа с арабските си съседи. Този подход се оказа успешен по отношение попадналия под американска зависимост Египет (мирният договор от Кемп Дейвид) и спрямо също близкият западен съюзник Йордания (мирен договор от 1994 г.). Липсата на цялостно уреждане обаче не реши проблемите с палестинците; на северната граница с Ливан и Сирия. Така първоначално изглеждащата сполучлива политика „разделяй и владей” се оказа, че произвежда постоянни стълкновения. Причина за това е и елиминирането на Египет, най-сериозният съперник на Израел във военно отношение в региона, тъй като израелските ястреби вече не трябваше да се съобразяват с него.

Подобен диференциран подход израелското ръководство приложи и спрямо ЗБ и Газа, тъй като не бяха положени усилия за общо мирно уреждане с двете палестински територии, а се правеха опити за отделни политики спрямо всяка една от тях. Когато имаше мир откъм Западния бряг (ЗБ), Израел насочваше усилията си към смазване на съпротивата в Газа. Сега е възможно да се случи обратното – примирието с Газа да позволи концентриране на усилията в посока засилване на заселническата експанзия.

Ивицата Газа не случайно носи това име. Става дума за наистина тясна ивица земя с площ от 360 кв. км. Населението й, в по-голямата си част преселници от други палестински земи, прокудени със сила от израелски части, брои 1,8 млн. души. Синайската пустиня, с която Газа граничи, не позволява разпръскване на населението и така Газа е територията в света с най-голяма гъстота на населението – 26 400 души/кв. км.

Поради суровата блокада, наложена на Ивицата, която не позволява внасянето на почти никакви стоки, икономиката замря. По тази причина огромен процент от хората са или безработни, или живеят под границата на бедността. Липсата на суровини и строителни материали направи възстановяването от предходните войни много по-трудно и скъпо.

Ужасяващата действителност в Газа е подробно документирана в доклади на Червения кръст, ООН и международни правозащитни и хуманитарни организации.[i]

Т. нар. Женевско международно хуманитарно право изважда от кръга на възможните жертви на войната както определени категории хора (напр. болни, медицински персонал, майки с деца и пр.), така и видове обекти на критичната инфраструктура (болници, училища, религиозни храмове, язовирни стени). Атаките срещу цивилно население, неучастващо в бойни действия, са забранени съгласно Четвъртата Женевска конвенция.

Докато по тази точка и двете страни извършват военни престъпления, атакувайки цивилното население на противника, то Израел системно нарушава и предходните забрани. Блокадата сама по себе си представлява незаконна според международното право форма на колективно наказание срещу цивилно население (чл. 33, Четвърта Женевска конвенция, 1949 г.). 75% от населението на Газа от години живее при планов режим на тока по 10-12 часа дневно поради израелските удари срещу електроцентрали и преносната мрежа.[ii] В навечерието на последната война ООН съобщи, че Газа страда от липсата на между 40 и 50% от най-необходимите лекарства и медицински консумативи.[iii]

В периода 01.01.2012 – 10.11.2012 г. един израелец е убит от огън от Газа, докато по данни на ООН за същия период от израелски огън в Газа са загинали 78 палестинци. Това сравнително точно отразява и общото процентно съотношение – съгласно различните източници, между 26 и 47 израелци са убити от ракети, снаряди или мини, изстреляни от Газа от 2006 г. насам. За сметка на това, от 01.04.2006 до 21.07.2012 г., пак по данни на Обединените нации, 2879 палестинци са убити от израелската армия само в Газа.[iv]

Предисторията на настоящата ескалация на насилието

В средата на октомври са проведени съвместни американско-израелски военни учения за прихващане на ракети.[v]

23.10.2012 г. – израелски удар в Хартум срещу завод, за който се счита, че е произвеждал военно имущество за палестинската съпротива в Газа.[vi]

25.10.2012 г. – с египетско посредничество бързо е постигнато примирие.

5 ноември – млад психично болен мъж е застрелян от израелските части в буферната зона в близост до граничната мрежа.

На 8 ноември, нарушавайки 2-седмично затишие в насилието, израелски войници нахлуват в Газа. Палестински бойци отговарят с огън на атаката. При безразборната стрелба от израелски танкове и хеликоптер е убито 13-годишно момче, докато играе футбол в близост. В отговор палестински командоси изстрелват 2 ракети, ранен е 1 израелски войник. Въпреки това ситуацията се успокоява.

На 10 ноември крехкото равновесие е нарушено и от двете страни – палестински партизани изстрелват снаряд по израелски военен джип, патрулиращ край границата и раняват 4 войници. При 2 отделни случая на израелски танков и артилерийски обстрел срещу игрище и погребална церемония са убити 4 палестинци и над 30 са ранени. В отговор същия ден са изстреляни няколко ракети. В следващите 72 часа израелски огън погубва 7 палестинци, 5 от които цивилни. Други 52 (включително 6 жени и 12 деца) са ранени.

На 11 ноември 1 палестинец е убит и десетки ранени при израелска атака. 4 израелци са ранени в резултат на снаряди от Газа.
На 12 ноември палестинските въоръжени формирования обявяват съгласието си за примирие, ако бъдат прекратени и израелските удари. Военният министър Ехуд Барак войнствено заявява, че „въпросът със сигурност не е приключен”. Предните дни са изстреляни общо 119 ракети, този ден – едва 6, при това от малки групировки.

13 ноември се отличава със сравнително спокойствие – 3 израелски удара и 1 палестински. Дори членът на Кнесета от „Ликуд” Бени Бегин заявява, че, изглежда, всичко е приключило.

На 14 ноември са регистрирани 4 изстрелвания на ракети от Газа. При израелски ракетен удар е убит висшият палестински командир Ахмад Джабари, както и 8 други палестинци, включително 2 деца.[vii]

По информация на Гершон Баскин, посредникът от израелска страна, който заедно с Джабари договори сделката за размяна на пленения израелски войник Гилад Шалит срещу палестински политически затворници от израелски затвори, твърди, че убийството му идва само няколко часа след като Джабари е получил проекта на споразумение за постоянно спиране на огъня между Израел и Газа, което е включвало и механизмите за гарантирането му. Според сведенията и оценката на Баскин, Джабари е бил заинтересован от дългосрочно примирие и не е желаел тези повтарящи се цикли на насилие.[viii]

Този модел не се различава от познатия от историята. Според проучване, проведено от Телавивския университет, от Втората Интифада насам (септември 2000 г. до октомври 2008 г. ) 79% от паузите в конфликта (1 или повече дни, в които не е убит човек от никоя страна) са нарушени за пръв път от Израел, 8% от палестинците и 13% и от двете страни в един и същи ден.[ix]

Сходен беше сценарият и преди операция „Закалено олово” – няколко месечно затишие, последвано от операция на израелски командоси, които убиха 6 палестински бойци, което предизвика ескалация на насилието. Подробен списък с израелски нарушения на различни примирия може да бъде открит в цитираната литература.[x]

Кой е Ахмад Джабари?

Ахмад ал-Джабари е роден през 1960 г. в Газа. Първоначално е член на Фатах, но по време на 13-годишния си престой в израелски затвор се запознава с членове на Хамас и преминава в техните редици. След като е освободен през 1995 г., започва работа в организация, която работи с бивши палестински политически затворници.

Арестуван през 1998 г. от Палестинската автономия, освен при избухването на Втората интифада през септември 2002 г.

През 2002 г. Салах Шехаде, лидер на въоръженото крило на Хамас – „Бригадите Иззеддин ал-Касам”, е убит заедно с дузина цивилни при израелски въздушен удар. Наследен е от Мохамед Дейф, който е тежко ранен през 2006 г. също от ракета. Тогава ръководството на въоръжената фракция е поето изцяло от Ахмад Джабари, след като през август 2004 г.е поел оперативния им контрол.

Той е оцелявал в поне 4 предишни опита на Израел да го ликвидира, като при този през 2004 г. губи най-големия си син, своя брат и трима други роднини.

Джабари поддържаше връзките на „Бригадите Касам” с Иран, Судан и Ливан, отговаряше за благотворителната дейност на Хамас в Газа и бе ключова фигура в преговорите, довели до размяната напланници през 2008 г.[xi]

Джабари беше най-високопоставеният член на Хамас, убит от 2008 г. насам и дълго време оглавяваше списъка с най-издирвани от Израел личности.[xii]

Беше ясно, чеубийството на функционер на Хамас от такъв ранг няма как да остане без ответен удар от страна на организацията, което беше поводът Израел да обяви начало на военна операция.

Заявените от Израел цели на военната операция

Първоначалното твърдение на израелския военен министър Ехду Барак бе, че целта на Израел не е да унищожи потенциала на палестинската съпротива изцяло, а само да го минимализира. В такъв случай възниква въпросът защо това „минимизиране” не беше постигнато по всички други начини, възможни за окупиращата сила, включително и чрез примирие, на което палестинското ръководство се беше съгласило.[xiii]

Изказванията на други министри от изралеския кабинет обаче могат да хвърлят по-голяма светлина върху действителните цели.Вътрешният министър и вицепремиер Ели Ишай, представител на ортодоксалната партия „Шас”, на 18 ноември заяви: „Инфраструктурата, публичните и правителствени здания трябва да бъдат разрушени. Целта на операцията е Газа да бъде върната в Средновековието."[xiv]
Какво означава това образно e обяснено от журналиста Гилад Шарон, син на Ариел Шарон в „Джерусалем Пост”: „Газа трябва да бъде изравнена със Земята, никакво електричество, бензин, коли, нищо. Така както американците бомбардираха Хирошима и Нагасаки."[xv]

Транспортният министър на Израел Израел Кац, „Ликуд”: „Газа така трябва да бъде бомбардирана, че цялото население да бъде принудено да избяга в Египет"; „ще ги преследваме като зверове.”
Министърът на вътрешната сигурност Ави Дихтер, „Кадима”: „Армията трябва да форматира Газа наново и да я изчисти с бомби." Финансовият министер Щайниц („Ликуд”) обобщава позицията на Израел, като казва, че е „възможно окончателно военно решение на палестинския въпрос в Газа".[xvi]

Военният говорител подполк. Авитал Лейбовиц заяви, че целта на операцията е поразяването на терористични организации в Газа като Хамас, ал-Джихад и други, като това е само началото и първите удари са „старт на по-мащабна операция.” [xvii]

Редица знаци ни карат да смятаме, че в началото Израел подготвяше мащабна сухопътна операция. На първо място, както посочи и американската частна разузнавателна агенция „Стратфор” в редица свои анализи, това е единственият ефективен начин за унищожаване на всички ракети.

Следващо, историческият опит от войните в Ливан, операция „Закалено олово” и пр. показва, че въздушните удари са прелюдия към наземна операция.

Пръв близкият до израелското разузнаване сайт „Дебка” на 14 ноември съобщи, че „говорител на израелските въоръжени сили е обявил подготовката за мобилизиране на допълнителни бригади за сухопътна операция в Газа за поставяне на окончателен край на ракетните атаки.”[xviii] Беше анонсирано, че израелската бригада „Гивати” подготвя пунктовете си в близост до границата за удар по суша.[xix] Пътищата, водещи до Газа, бяха обявени за забранени военни зони. Танкове, САУ, БТР и пехотни части продължиха да се съсредоточават до граничната полоса и в следващите дни.[xx]

В петък, 16.11.2012 г. „Ройтерс” съобщи сведения за това, че израелските самолети, дронове и хеликоптери са пренасочили вниманието от местата, където се съхраняват или изстрелват палестинските ракети към Северна Газа, където бомбардират определени коридори, прочистайви от мини и бойци на герилата, за да позготвят нахлуването по земя.[xxi]

Достатъчно показателен е и фактът, че на правителствено заседание на израелския кабинет беше одобрено призоваването на 75 000 запасняци. За сравнение можем да посочим, че по време на операция „Закалено олово” бяха мобилизирани допълнително едва 10 000 резервисти.[xxii]

Една от незаявените, но безспорни цели на войната, беше свързана и с предстоящите в Израел избори.

След оттеглянето на подкрепата на крайнодясната партия „Шас“ за коалиционния кабинет, значително се разклатиха позициите на управляващата „Ликуд“, като премиерът под формалната причина за невъзможност да се приеме бюджета, обяви че в началото на 2013 г. ще се проведат предсрочни избори.

Редица наблюдатели забелязаха зависимостта между войните и израелските избори – когато в Израел наближат избори, страната започва война, в опит на управляващите да повишат изборния си резултат. Това понякога се случва, друг път – не, но фактите са показателни:

Последиците от войната

В атаката срещу Газа участваха не само бойни самолети (различни модели Ф),снабдени с мощните американски бомби МК-1500, но също и хеликоптери „Апачи”, безпилотни устройства (дронове), тежки САУ М-53 и др. На всеки 5 минути Газа беше подложена на бомбардировка.

На база голям брой странни обгаряния[xxiii], както и заради твърденията на болничния персонал в Газа, че сега раните на пострадалите са били много по-сериозни от тези на жертвите по време на операцията „Закалено олово”[xxiv], възникват сериозни подозрения за употреба от страна на Израел на забранени химически оръжия.
Бяха нанесени над 1700 удара срещу инфраструктура като пътища, мостове, училища и др. 10000 души от гр. Газа и северната част на Ивицата се превърнаха във вътрешно разселени лица.[xxv] Бомбардирана беше и земеделска земя, както и две важни спортни съоръжения – стадионите „Ярмук” и „Палестина” (ударен и по време на операция „Закалено олово”).[xxvi]

Резултатите са стряскащи – щетите са на стойност 1млрд. и 245 млн. долара, като от тях преки щети (8000 къщи, 2000 жилищни сгради, 43 правителствени учреждения и 3 джамии) – 545 млн. долара и непреки щети – 700 млн. долара.[xxvii]

Общо от палестинска страна загинаха 176 души (от тях: 45 деца и 13 жени), а ранените са 1399 човека (от тях: 465 деца, 254 жени).[xxviii]

По данни на Службата по хуманитарните въпроси в Окупираните палестински територии към ООН (UNOfficefortheCoordinationofHumanitarianAffairs (OCHA) 4 израелци са загинали, а 219 са ранени.[xxix]

Ричард Фалк, специален пратеник на ООН по въпроса за човешките права в окупираните палестински територии, след едноседмична визита на място, разглеждайки доказателствата за атаки срещу цивилни, обяви, че израелският отговор е бил „силно непропорционален”.[xxx]

Условията на примирието могат да отговорят на въпроса постигнати ли бяха целите на израелската операция

Уверено можем да заключим, че те не бяха постигнати.

На първо място, ракетният обстрел не само не намаля спрямо положението преди войната, а тъкмо напротив, увеличи се. Ракети, за пръв път от Войната в Залива през 1991 г., поразяваха Централен Израел – там живее 40% от населението на страната и освен това обсегът на палестинските ракети покрива вече не изолирани слабонаселени южни райони, а около 50% от територията на Израел.[xxxi] Тъй като и неговото население страда, макар и в несравнимо по-малка степен от палестинското, вече Израел ще бъде принуден да обмисля по-внимателно дали да започне война или да предпочете мира.

Много високото одобрение на операцията в нейното начало (ок. 80%) падна до ок. 30% към края й. Това беше и една от причините Израел непрекъснато да крие информация за жертвите си, както да отрича дори очевидни неща – въпреки наличието на снимки, свидетели, медийно отразяване, военен говорител отрече ракети да са падали в близост до Ерусалим и Тел Авив[xxxii]; опровергани бяха и информациите за свалянето на дрон Скай Би 5 и самолет Ф16 (по-късно организациите на съпротивата в Газа разпространиха видео-материали), както и за загинали израелски войници.

Обезцени се израелската валута, след като много израелци започнаха да обръщат спестванията си в долари и министрът на финансите беше принуден да обяви извънредно положение в министерството си.

Военен аспект

По време на операция „Закалено олово” (22 дни) ок. 800 ракети и мини паднаха в Израел, причинявайки смъртта на трима цивилни, докато при последната операция за 8 дни на територията на Израел паднаха 1400 ракети и мини, в резултат на което 4 израелски цивилни[xxxiii] и 1 войник загубиха живота си.[xxxiv]

Обявената от израелското военно министерство успеваемост на системите за ПВО защита като „Железен купол”, „Патриот” и др. изглеждат впечатляващо – 481 ракети, изстреляни от Газа, са били прихванати и само 81 са достигнали земята или успеваемост на зенитната защита от ок. 85%.

При обстрела от Газа обаче липсваха масирани вълни от ракети. Не е ясно как израелските системи биха се справили с такава опасност. Изстрелваните от Газа ракети са бавни, тромави, произведени в малки работилнички и струват едва по няколкостотин долара. За тяхното прихващане бяха изстрелвани често пъти 2 или 3 високотехнологични ракети на цена от няколко десетки до няколко стотици хиляди долара бройката.[xxxv]

От 2004 г. насам загиналите в Израел по причини, свързани с ракетния обстрел, са 26 души, като това включва дори и хора, починали от инфаркт заради въздушна тревога. От тези 26 жертви за почти 9 години, 7 умират след началото на операциите „Закалено олово” и „Облачен стълб”, целта на които операции е да спрат ракетния огън от Газа. Преди последната операция „Облачен стълб” беше изминала година от последния смъртен случай от обстрел. Веднага след началото на операцията засилването на палестинския ответен огън доведе до няколко израелски жертви (убити и ранени). 25% от израелските жертви се случват в 1% от времето на тези 9 години – сумарното време на операциите „Закалено олово” и „Облачен стълб”.[xxxvi]

Изводът, който може да бъде направен, е еднозначен – борба с изстрелването на ракети е само претекст, защото по време на военна операция е логично изстрелването на ракети от палестинска страна да нарасне.

Въпреки че Израел унищожи немалко складове за ракети и бойци от Хамас и ал-Джихад, самият факт, че в Ивицата могат да бъдат внесени материалите, ракетите сглобени или произведени, след това складирани, а впоследствие развърнати на бойни позиции и изстреляни, показва, че Газа е сравнително прочистена от предатели и информатори на Израел и организациите на съпротивата могат да се сражават ефикасно и благодарение на сплотеността на редиците си да дават решителен отпор на окупационната армия.

Очакваните тежки жертви и сериозно противодействие разколебаха израелското правителство и въпреки мащабната предварителна подготовка, то не се реши да пристъпи към сухопътна операция.

Политически аспект – поредна стъпка в легитимирането на Хамас

Хамас получи международно признание, като по време на войната Газа беше посетена от генералния секретар на Лигата на арабските държави, египетския премиер Хишам Кандил, външните министри на Ирак, Йордания, Турция, Палестинската автономия на ЗБ, Катар, Тунис, Саудитска Арабия и Судан.

За да стане едно нещо утвърдено (стока, мода, нов вид земеделска култура, продукт, политическа идея или идеология), социолозите говорят за „дифузен модел” – първи го изпробват новатори, след това около тях се оформят ранно и късно мнозинство последователи и най-накрая има определена група консерватори, които последни приемат новостта. Приложен към международното признание на Хамас, този модел дава любопитни резултати. Макар някои отделни автори, учени, дори държави да призоваваха резултатите от изборите в Палестина, проведени през януари 2006 г., да бъдат признати, защото са демократични, въпреки че са спечелени от ХАмас. Тогава мнозинството от европейските страни, САЩ и Израел обявиха бойкот на новосъздаденото палестинско правителство и отказаха да работят с него. Впоследствие обаче се оказа, че фактическият контрол на Хамас върху Газа и електоралната подкрепа, която движението има, го превръща в незаобиколим фактор. Това принуди Европейския съюз постепенно да измени позицията си. Понастоящем забелязваме, че все повече международни играчи осъзнават, че бъдещото регулиране на конфликта не може да мине без Движението за ислямска съпротива и то е канено на различни международни форуми, провеждат се повече или по-малко явни или сенчести контакти с негови членове. В международната общност се оформя ранно мнозинство, споделящо убеждението, че не може да се мине без Хамас.

Примирието

Имаше сведения, че 90% от условията са договорени още към средата на конфликта. Толкова скорошно спиране на бойните действия обаче можеше да се тълкува в Израел като поражение, поради това, „за да запази лице”, изралеското правителство отложи спирането на огъня с няколко дни. Забавянето беше платено с кръвта на палестинските жертви – в последните три дни преди примирието (19, 20 и 21. ноември) бяха регистрирани най-високите стойности на ранени и загинали от палестинска страна за цялата война. Съответно 37 убити и 220 ранени на 19.11.2012 г.; 29 убити и 370 ранени на 20.11.2012 г. и 32 убити и 137 ранени на 21.12.2012 г. За сравнение – в първия ден на войната убитите палестинци бяха 8, а ранените – 125.[xxxvii]

За пръв път Израел е този, който поиска примирие и то беше сключено изцяло по условията на организациите на палестинската съпротива в Газа.

На пъво място сред клаузите му е взаимното задължение за прекратяване на огня.

Следващите договорени точки обаче са изцяло в тежест на Израел.

На 15 ноември 2000 г. Израел публично оповести политиката на „изпреварващи насочени убийства”[xxxviii] (която политика на извънсъдебни убийства всъщност следваще още от Първата интифада 1988 г.). С подписаното мирно споразумение Израел за пръв път се задължава да не извършва повече такива точкови удари срещу палестинци в Газа.

Пробив в израелската позиция има и в друга насока - текстът на споразумението имплицитно признава, че Хамас е този, който управлява в Газа.

Договорено беше постепенно облекчаване на износа от Газа, отваряне на граничните пунктове за преминаване на хора и стоки, т.е. де факто вдигане на наложената от години сурова блокада.

В обявените от Израел през 2005 г. „буферни зони” в близост до граничната мрежа се намираше много палестинска обработваема земя, овощни градини и пр. От общо 213 застреляни от израелските сили за сигурност за навлизане дори на няколко метра в буферните зони, 154 са цивилни, плюс 17 деца.[xxxix] Израел се задължи да премахне тези зони.

В политически планвоенният министър Ехуд Барак обяви, че напуска политиката, при положение, че съвсем наскоро се отцепи от Партията на труда и сформира свой самостоятелен политически субект.

Лидерът на центристката партия „Кадима” и бивш военен министър и началник на ГЩ на Израел Шаул Мофаз обяви по израелското радио, че този рунд е бил спечелен от Хамас.[xl]

Досегашните цикли на насилието обаче показват, че най-вероятно примирието ще трае между 3 и 5 години (Военни действия с участието на Израел са водени в следните години: 1956 г., 1967 г., 1973 г., 1978 г., 1982 г., Първата Интифада, 1996 г., Втората Интифада, 2002 г., 2006 г., 2008-9 г., 2012 г.).

Ролята на Египет

През 2008 г. лидерите на Хамас отидоха при ген. Омар Сулейман 4 дни след като започнаха бомбардировките и той не ги попита от какво имат нужда, а ги накара да подпишат документ за прекратяването на огъня. Сега положението е съвсем различно. Не само че палестинските лидери не отидоха до Кайро, а египетският министър-председател посети Газа, без изобщо да споменава и да изисква прекратяването на бомбрадировките.

Израелците разчитаха, че преговорите с МВФ и заемът, който очаква да получи, ще накрат египетския президнт М. Мурси да се заеме позиция, подобна на тази на предишния президент Х. Мубарак. Барак Обама се свърза с Мухаммад Мурси, като настоя той да осъди изстрелването на ракети от Газа срещу Израел и да признае правото на Израел да се защитава. Въпреки това Мурси предупреди, че израелските атаки ще имат последствия и атакуващите ще заплатят висока цена, ако ги продължат. „Кръвта, която се пролива в Газа, няма да донесе мир на другата страна, а само ще настрои против нея всички народи в региона.” За да няма недоразумения обаче президентът уточни, че Египет не желае да воюва и призовава за мир, но истинският мир не може да бъде само за едната страна за сметка на другата.

Египетският министър-председател Хишам Кандил заяви: „Палестина е сърцето на ислямския свят. Израел е длъжен да изпълни всички условия на всички договори, които е подписал. Палестина е длъжна да се обедини, а Ерусалим е длъжен да бъде освободен.” [xli]

Палестинското искане за повишаване на статута на Палестина в ООН

Още през септември миналата година Палестина внесе в Съвета за сигурност (СС) на ООН молба да бъде приета за държава-пълноправен член на световната организация.Тъй като тогава палестинското искане не събра достатъчна подкрепа в СС, тази година Палестина внесе подобно искане в Общото събрание (ОС) на ООН с тази разлика, че членството е на държава-нечленка – статут, подобен на този на Ватикана.

Гласуването се проведе на 29.11.2012 г. Символично е, че тази дата е обявена от ООН за Международен ден за солидарност с палестинския народ (Резолюция 32/40 на ОС на ООН от 1977 г.).

Признаването на Държавата Палестина е отделен от вота въпрос. Така например България е признала Палестина още през 1988 г. и оттогава поддържа дипломатически отношения на ниво посолства, но гласува „въздържал се”, а страни, които не все още не са признали Палестина, подкрепиха искането й. Преди гласуването Палестина беше призната от ок. 120 държави, което означава, че 80% от територията на земната суша и 80% от населението живее в страни, които признават Палестина.

При вота в 2012 г. 138 държави подкрепиха палестинското искане, 41 се въздържаха, 9 гласуваха против, 5 страни не участваха в гласуването.

„За” гласуваха страни като Русия, Индия, Китай, Турция, Бразилия, Южна Африка. По-голямата част от европейските държави подкрепиха резолюцията за повишаване статута на Палестина, вкл. Франция, Испания, Италия, Швеция, Норвегия, Финландия, Белгия, Австрия, Швейцария, Гърция и др.

14 от членките на ЕС гласуваха „за”, 10 се въздържаха (всичките част от бившия Източен блок), а Чешката република гласува „против” – единствената европейска страна и страна-членка на ЕС натиснала червения бутон.[xlii]
Наред с България, в групата на „въздържалите се“ попаднаха още Германия, Великобритания, Нидерландия, Румъния, Австралия, прибалтийските републики.
Против, освен вече спомената Чехия, гласуваха САЩ, Израел, Канада, Панама и няколко тихоокеански островни държави като Микронезия и Палау и др.. стана единствената европейска държава, която гласува „против“.

Маршаловите острови, Микронезия и Палау са част от бившата т. нар. U.S. TrustTerritoryofthePacificIslands; те са свободно асоциирани държави, използват американски пощенски и телефонни кодове и във външната си политика също са ръководени от САЩ. Науру например има население от 10 000 жители.[xliii]

Наблюдава се и промяна в нагласите спрямо гласуването през октомври 2011 г. за приемането на Палестина в ЮНЕСКО. Тогава 12 страни от ЕС гласуваха „за”, 10 други се въздържаха и 5 бяха против.

От „въздържал се” за ЮНЕСКО Дания, Италия и Португалия преминаха към „за” в настоящото гласуване; Германия, Нидерландия и Литва от „против” смениха позицията си на „въздържал се”. Швеция направи най-рязък завой, като от „не” премина директно към подкрепа на палестинското искане.

От негласувалите (Екваториална Гвинея, Кирибати, Либерия, Мадагаскар и Украйна) се знае, че Кирибати по финансови причини е единствената държава в света ,която не поддържа своя постоянна мисия в ООН. Другите 4 страни вече са признали Палестина, остава мистерия защо не са гласували.

Трябва да се отчете, че за тази промяна на позициите натискът на общественото мнение изигра своята роля – според различни изследвания между 60-70% от хората във Великобритания, Германия, Франция и др. подкрепяха палестинското искане.
9 от 10. най-населени страни в света подкрепиха Палестина. Гласувалите против представляват ок. 5% от световното население – приблизително 370 млн. от 7 млрд души, като над 310 млн. се дължат на САЩ.[xliv]

Това, което най-силно притеснява израелците, е възможността Палестина да ратифицира Римския статут на Международния наказателен съд, което ще позволи преследване на военни престъпления, извършени от израелската армия.

Стъпката в ООН безспорно е важен успех за палестинската страна, но значението й не бива да бъде надценявано, тъй като тя не променя реалностите на земята – окупацията, контролните постове, контролът над всеки аспект на живота, който израелската армия може да упражнява, заселниците и техните селища; нерешеният бежански проблем.

Премиерът Нетаняху нарече повишаването на статута на Палестина символичен акт, но острата израелска реакция, включително обявяването на строежа на 3000 нови жилища, спирането на превеждането на пари от палестински данъци, които Израел събира и после прехвърля на палестинската автономия, показва, че в действителност Израел не разглежда гласуването в ООН като символично.

Арабски и западни медии цитират израелския вестник „YediothAhronoth”, в който беше публикувано настояването на израелския външен министър Либерман Израел да работи за свалянето на Аббас, ако ОС на ООН гласува в подкрепа на палестинското искане.[xlv]

Най-сериозен отзвук обаче предизвикаха анонсираните от Израел планове да продължи строителството в района Е1. Реализацията на проекта започна през 2004 година. Е1 (съкращение от “East 1”) е термин, използван от израелското министерство на жилищната политика за земи, намиращи се на изток от границите на ерусалимската община. Проектът цели да свърже анексирания Източен Ерусалим с едно от големите незаконни селика - Маале Адумим, като по този начин ще направи създаването на цялостна палестинска държава на практика невъзможно, тъй като основната пътна артерия между северната и южната част на Западния бряг минава през площта, определена за строителството на комплекса Е1. Е1, който покрива около 12 000 дунама (или 12 кв. км), се намира на север от главния път, свързващ Ерусалим с Маале Адумим и граничи с палестинските градове Аната, Абу Дис, Азария и Аз-Заим.

В последните години Израел започна да застроява и установява израелци в района. Планът включва преместването на щаба на полицията за Западния бряг от сегашното им местоположение там, както и изграждането на поне 3500 жилищни единици, голям търговски център, парк, гробища, хотели и др. Плановете за Е1 не споменават по какъвто и да е начин местното палестинско население.

ЕС обмисли официален и единен отговор.[xlvi] Планът беше осъден от всички 5 постоянни членки на СС на ООН, включително и САЩ. Генералният секретар на ООН Бан Ки-мун дори заяви, че планът може да бъде фатален за опитите за двудържавно решение.[xlvii] Наглото изявление на Б. Нетаняху в телевизионно интервю, че не се интересува от това какво мисли ООН по отношение строежа на селищата само влоши нещата.[xlviii] Израелските посланици в Австралия, Бразилия, Дания, Великобритания, Испания, Франция и Швеция бяха привикани за обяснения. Върховният представител на ЕС по външната политика баронеса Катрин Аштън нарече плана „пречка пред мира” и потвърди, че „всички стоителни дейности в заселническите селища са незаконни според междунардното право”. Дори и традиционно приятелски настроени спрямо Израел държави като Германия и Италия своята „дълбока тревога” и „дълбоко безпокойство”.[xlix]

Отражение на войната в Газа и гласуването в ООН върху вътрешнопалестинския диалог

Инспирирани от египетската революция и настояващи за прекратяване на братоубийствената вражда между Фатах и Хамас, през февруари 2011 г. хиляди палестински младежи протестираха по улиците. Двете организации отговориха на този натиск на общественото мнение, като през май 2011 г. подписаха споразумение за помирение. Макар и тогава да тези договорености да останаха повече на хартия, войната в Газа и гласуването в ООН дадоха тласък и на процеса на вътрешнопалестинско помирение.[l]

По време на 8-дневните сражения на ЗБ имаше силни протести в подкрепа на хората в Газа, като бяха ранени ок. 1000 палестинци, от тях – 29 деца.[li]Силната вълна на протести в Западния бряг на р. Йордан значеше, че продължаването на войната в Газа ще доведе до проблеми и там. Обучените и по-опитни войници биваха прехвърляни към Газа, а на ЗБ отидоха запасняци, които бързо и лесно натискат спусъка, което доведе до няколко убити палестинци – факт, който допълнително влоши ситуацията и радикализира протестиращите, които замеряха окупационната армия с коктейли „Молотов” и камъни.

От своя страна лидерът на Хамас Халид Мишаал подкрепи стъпката на Махмуд Аббас в ООН.[lii]

Фатах и Хамас дадоха разрешения на другата формация да чества годишнината от своето създаване – Хамас позволи на Фатах да отбележи своята 48 годишнина в Газа, а Фатах – на Хамас да празнува рождения ден на организацията в Наблус и Хеброн на Западния бряг.[liii]

По повод плановете на Израел да продължи заселническото строителство в зоната Е1, което би разкъсало Западния бряг, на 4 декември 2012 г. М. Аббас свика среща в Рамалла, ня която да бъде разискван въпросът за поставяне на проблема на вниманието на Съвета за сигурност на ООН и през Международния наказателен съд. На това съвещание са присъствали и представители на организациите Хамас и ал-Джихад.[liv]

Въпреки всичко това обаче, възможностите за постигане на вътрешнопалестинско обединение в краткосрочна перспектива изглеждат слаби.

Местните избори на ЗБ на 20 октомври 2012 г. показаха продължаващата загуба на влияние на Фатах, тъй като в най-големите градове (Рамалла, Наблус, Дженин) бяха избрани независими кандидати.

Натрупаният авторитет от страна на Хамас ще бъде оспорван от по-радикални организации, а Фатах до известна степен спряха срива си чрез стъпката в ООН. Някои от организациите, които са играли важна роля в ООП през 60. и 70. год., днес вече не са активни или пък се радват на съвсем ограничена поддръжка сред палестинците. По тази причина вероятно в скоро време ще бъде удачно да се помисли за реформа на ООП, която да отразява съвременният баланс на силите и подкрепа за различни политически субекти в палестинското общество.

Перспективите

От създаването си досега Израел счита, че е изправен пред две предизвикателства:

-Признаването на държавата

-Сигурността й.

Израел винаги е смятал, че сигурността е по-важна и признаването ще дойде по-късно, като резултат от военната мощ. От това следва и друго важно схващане на Израел - тази сигурност може да бъде постигната само от него. Все още, 62 години след основаването си, държавата твърди, че среща същите проблеми. Значи има нещо фундаментално сгрешено в този модел.

Ако палестинците не признаят Израел, няма значение ничие друго признаване, защото то не решава въпроса със сигурността. За да признаят палестинците Израел обаче е необходимо да се създаде палестинска държава.

Разрешаването на конфликта чрез създаване на две държави в границите от 1967 г. е най-добрият отговор и пред двете предизвикателства пред Израел.

В последнитегодини от ЗБ не е изстреляна дори и една-единствена ракета, но това не променя положението на живеещите там палестинци – те всекидневно се сблъскват с последиците от окупацията, Стената на апартейда, контролните постове. В този смисъл Израел се радва на плодовете на мира, но палестинците – не.

Израел също е заинтересуван от това близо до неговите граници да съществуват стабилни държави.

В момента възможните решения на конфликта са следните:

-Създаване на две независими държави – Израел де факто се противопоставя

-1 демократична държава – 1 гражданин = 1 глас. По демографски причини Израел отхвърля и този вариант.

-1 държава с граждански права само за евреите, т.е. палестинците да управляватсамо една обособена част от единната държава Израел и да нямат право на глас в общите израелски избори, няма да е демократично, защото ще има апартeйд. Международната общност понастоящем не може да приеме такъв вариант никъде по света.

-Израел иска земята, но не и хората – постепенно изтласкване на палестинците - също неприемливо за световната общественост.

Вариантът за двудържавно решение обаче има времеви граници, в които може да бъде постигнат. Ако Израел не промени досегашната си политика на колонизация, постоянното свиване като шагренова кожа на земите, върху които палестинците да изградят своя държава (в началото на преговорите на ЗБ има 120 000 заселници и палестинците разполагат с 22% от земята, а към настоящия момент за тях остават 12% от земята, а броят на заселниците е нараснал до над 500 000), скоро ще превърне този вариант в невъзможен за реализиране.

В такъв случай всички участници в процеса на близкоизточното уреждане ще бъдат изправени пред предизвикателството да търсят нови варианти за разрешаване на дългогодишния конфликт.