Ноам Чомски за „Ислямска държава”, Израел и Кюрдистан - част 2

Интервю

Да се върнем към Националното обществено радио и сутрешния му блок. Водещият на предаването Дейвид Грийн интервюира репортер, който се намираше в Газа, а встъпителните му думи преди интервюто бяха следните: „И двете страни понесоха огромни щети.” Тогава се зачудих дали Грийн иска да каже, че Хайфа и Тел Авив са били сринати със земята също като Газа? Спомняте ли си коментара на Джими Картър за Виетнам?

Инструменти
Печат

Не само че си го спомням, но мисля, че бях първият, който се изказа по този въпрос, и вероятно до ден днешен съм единственият, който го е коментирал. Картър беше застъпник за човешките права. По време на пресконференция през 1977 г. му беше зададен съвсем обикновен въпрос: „Смятате ли, че трябва да помогнем по някакъв начин на виетнамците след края на войната?” Той отговори, че не им дължим нищо – „разрушения имаше и у двете страни”.

Това мина без коментар. А тонът на Картър беше по-мек от този на наследника му. Когато няколко години по-късно Джордж Буш-старши в ролята си на държавен глава коментираше кой каква отговорност носи след Виетнамската война, той заяви: „Има един морален проблем, който остава нерешен след тази война. Северновиетнамците не са положили достатъчно усилия да ни предадат костите на американските пилоти.” Тези невинни летци, застреляни от кръвожадните виетнамци в централна Айова, докато сеели някакви култури. А после виетнамците не върнали телата им. „Но…” – продължи Буш – „…ние сме милостиви, затова ще им простим и ще им позволим да станат част от цивилизования свят.” Това означаваше, че ще установим търговски отношения с тях, но, разбира се, веднага щяхме да ги прекратим, ако те престанеха да правят онова, което правеха, и отделяха значителни ресурси да овъзмездят престъплението, останало от Виетнамската война. Без коментар.

Един от въпросите, които израелските ръководители продължават да повдигат, и който доста е повтарян до втръсване тук, по корпоративните медии, е за Устава на ХАМАС. Тази организация не приема съществуването на Израел и иска да го изтрие от картата. Вие имате информация за този документ и неговата предистория.  

Уставът е написан през 1988 г. от една шепа хора, вероятно двама-трима души, във времена, в които Газа е подложена на жестоки нападения от страна на Израел. Спомняте си заповедите на Рабин. Това беше преобладаващо мирно въстание (Първото палестинско въстание, т. нар. интифада, избухнало през 1987 г. – бел. прев.), което Израел посрещна с насилие, убийства на лидери, мъчения и чупене на кости – в съответствие със заповедите на Рабин. В разгара на тези събития една много малка група хора състави онова, което днес е познато като Устав на ХАМАС.

От тогава насам никой не му обръща внимание. Това е отвратителен документ, но оттогава единствените хора, които му обръщат внимание, са израелското разузнаване и американските медии. Харесва им. На никого другиго не му пука. Политическият лидер на Газа Халид Машал каза преди години: „Този устав е минало, няма го вече. Няма никаква стойност, но това е без значение, защото е удобен за пропагандна цел.”

Има, обаче, един друг документ, който в Израел не наричат „устав”, а „основополагащи принципи на управляващата коалиция” – не някаква малка група, подложена на нападения, а управляващата коалиция „Ликуд”. Идеологическата база на „Ликуд” е партията „Херут” на Менахим Бегин. Те имат основополагащи документи, съгласно които териториите на днешна Йордания са част от Израел и той никога няма да се откаже от претенциите си към тези земи. Това, което днес се нарича Йордания, за тях е „историческа част от Израел”. И никога не са се отказвали от тези си искания.

„Ликуд” – същата управляваща партия, има изборна програма, разработена през 1999 г., която никога не е била отменяна. Тази програма е същата и днес. Тя казва ясно, че никога няма да има палестинска държава на запад от река Йордан. С други думи, ние защитаваме принципа за унищожението на Палестина. Точка.

Това не са само думи. Всеки ден ние прилагаме тези възгледи на практика. Никой никога не споменава основополагащите принципи на „Ликуд” – „Херут”. Аз също не го правя, защото никой не ги взема на сериозно. Това е и доктрината на по-голяма част от кибуцното движение. „Ахдут ха-Авода”, което представлява най-голямата част от него, се придържа към същите принципи – „и двете страни на река Йордан са наши”.

Имаше един лозунг „И тази част от река Йордан, и другата”. С други думи, и двете части на Палестина са наши. Някой казва ли: „Ние не можем да преговаряме с Израел.”? По-важни са действителните изборни програми. А с още по-голямо значение са реалните действия, реалните разрушения в Палестина, не приказките за тях. Но вместо това трябва да говорим за Устава на ХАМАС.

Има една интересна история за т.нар. Устав на ООП. Около 1970 г. бившият шеф на израелското военно разузнаване Йехошафат Харкаби публикува статия в едно от водещите израелски списания и с този материал хвърли светлина върху документ, който се казваше „Устав на ООП” или нещо такова. Никой не беше чувал за него и никой не му обръщаше внимание. 

В устава пишеше: „нашата цел е нашата земя, ние ще си я вземем”. В действителност тези думи бяха същите като на „Херут”, само че с обратен знак. Моментално темата стана централна за медиите. Документът беше наречен „пактът на ООП”, който планира да разруши Израел. ООП не знаеше нищо за него, никой не знаеше нищо за него, но изведнъж той се превърна в голям проблем.

Няколко години по-късно аз се срещнах с Харкаби. Оказа се доста критичен спрямо политиката на Израел. Беше интересен човек. Интервюирахме го тук в Масачузетския технологичен институт. По случайност тогава четях материал, публикуван в арабската преса. В него се казваше, че палестинците обмислят да отменят устава, защото им създавал проблеми.

Попитах го: „Защо повдигна въпроса за устава в момент, в който те обмисляха да се откажат от него?” Той се обърна към мен с онзи празен поглед, който се научаваш да разпознаваш, когато общуваш с шпиони. Те са обучени да се преструват, че не разбират какво им говориш, докато в действителност много добре те разбират.

Той отговори: „Никога не съм чувал за това.” Думите му звучаха фантасмагорично. Няма как шефът на израелското военно разузнаване да не знае нещо, което аз бях научил оттук-оттам, докато четях арабската преса в Бейрут. Разбира се, че знаеше.

Имам всички основания да смятам, че той беше решил да повдигне темата за устава, тъкмо защото беше осъзнал, т.е. израелското разузнаване беше осъзнало, че тя ще е полезна от пропагандна гледна точка и е най-добре да се направи всичко възможно палестинците да запазят този документ. Разбира се, че ако израелците се бяха обявили против него, палестинците щяха да се откажат да го анулират под предлог, че няма да действат под техен натиск. Това се случва и с Устава на ХАМАС.

Ако бяха спрели да говорят за него, всички щяха да го забравят, защото не означаваше нищо. Нека добавя още нещо: сега това може да бъде доказано по една проста причина. Документите са били с офисите на ООП в Бейрут. Когато израелците са нахлули в града, те са откраднали всички архиви. Предполагам, че ги пазят някъде, но никой няма да има достъп до тях.

Откъде идва почти единодушната подкрепа за Израел в американския Конгрес? Дори Елизабет Уорън, сенаторът от Демократическата партия от Масачузетс, подкрепи резолюцията за правото на Израел да се защитава.

Вероятно тя не знае нищо за Близкия изток. Мисля, че е очевидно. Вземете оръжията, които САЩ разполагат превантивно в Израел, за да могат да ги използват в евентуални американски военни операции. Това е само един пример за тясното сътрудничество между двете държави във военната и разузнавателна сфери, което датира от доста отдавна. То започва по-сериозно след 1967 г., но и преди това съществува под една или друга форма. 

Военните в САЩ гледат на Израел като на много важна база. Едни от най-интересните документи, изтекли от „Уикилийкс”, разкриват имената на малък брой стратегически центрове по света, които според Пентагона са толкова важни за САЩ, че те трябва да ги бранят на всяка цена. Един от тях е големият военен комплекс „Рафаел милитъри индърстрис”, който се намира на няколко километра от Хайфа. Именно там са разработвани технологиите за безпилотните самолети и не само. Този обект е от такова значение за САЩ, че те го поставят сред най-важните стратегически центрове в света. От „Рафаел” го осъзнават толкова добре, че са преместили централната на управлението си във Вашингтон – там, където са парите. Това е показателно за отношенията между САЩ и Израел.

И те не се ограничават дотук. Американските инвеститори са влюбени в Израел. Уорън Бъфет наскоро купи едно израелско предприятие. Мисля, че беше за няколко милиарда долара. Той обяви, че извън САЩ Израел е най-доброто място за американските инвестиции. Големи фирми като „Интел” също инвестират сериозни суми в страната. Тя е ценен клиент – с добро стратегическо местоположение, послушна – прави каквото Вашингтон иска, на разположение е, когато трябва да бъдат упражнени насилие и репресии. САЩ е използвал Израел неведнъж, когато трябва попречи на някое решение на Конгреса за ограничаване на насилието.

Сега се вдига много шум около децата, които бягат от страните в Централна Америка. Например от Гватемала. Защо бягат? Можете да видите снимка на едно от тях в кабинета ми. Те бягат заради разрухата в тази страна, която до голяма степен се дължи на нападенията над маите, които бяха почти изтребени в началото на 80-те години на XX век. На снимката виждате жена от там. 

Рейгън, който беше изключително жесток и ужасен расист, искаше да предостави директна помощ на гватемалската армия, която извършваше геноцид срещу маите. Американският Конгрес му попречи и затова той се обърна към своите терористични клиенти.

Най-големият от тях беше Израел. Също и Тайван и някои други. Израел достави оръжието за гватемалската армия (която до ден днешен използва израелско оръжие) и предостави обучението за терористичните сили, които извършваха геноцид. Това е една от услугите им. Същото направиха и в Южна Африка. В тази връзка се сещам за една интересна случка с големия герой Ели Визел.

В средата на 80-те години Салвадор Лурия – мой приятел и Нобелов лауреат по биология –се интересуваше от политика и знаеше какво става в Гватемала. То не беше и тайна. Помоли ме да събера статии от пресата на иврит, която описваше не просто участието на Израел в геноцида срещу маите, а неговата водеща роля в тези събития. Всъщност Лурия ми отправи тази молба, защото искаше да изпрати на Ели Визел тези материали, придружени от учтиво писмо, в което се казваше: „Като човек, който също е носител на Нобелова награда, бих искал да обърнеш внимание на този въпрос. Можеш ли да използваш влиянието си,” – не да каже нещо, това щеше да е прекалено – „но можеш ли да предадеш в личен разговор на хората на ключови позиции в Израел, които познаваш отблизо, че не е добре да участват в геноцид?” Салвадор Лурия така и не получил отговор.

Няколко месеца по-късно прочетох интервю в пресата, публикувана на иврит. Тези издания никак не харесваха Визел и го наричаха „шарлатан” и „измамник”. Един от въпросите в интервюто беше: „Какво мислите за участието на Израел в геноцида в Гватемала?” В материала се казваше, че Визел въздъхнал и отговорил: „Получих писмо от друг Нобелов лауреат, който ми разказа за тези действия на Израел и ме помоли, ако мога, да спомена нещо в личен разговор, за да опитам да ги огранича по някакъв начин. Но…” – продължаваше Визел – „…аз не мога да критикувам Израел дори и в частен разговор. Дори и там не мога кажа нещо, което ще му попречи да участва в този геноцид.” Такъв беше моралният герой Ели Визел.

Дори тази история е изумителна. Сега деца и други бежанци бягат от три страни – Ел Салвадор, Хондурас и Гватемала. Не от Никарагуа, която е също толкова бедна, колкото Хондурас. Има ли разлика между двете страни? Има. Никарагуа е единствената страна, която през 80-те години имаше с какво да се защитава от американските терористични сили – имаше армия. В другите страни терористичните сили, подкрепяни от САЩ и въоръжавани от техния клиент Израел – в най-лошия случай, бяха армията. Това се случваше тогава. 

Сега изглежда, че кюрдското население в Ирак има шанса да формира своя държава, да извоюва някаква независимост – нещо, което те искат от много време. Подобно развитие на събитията съвпада с интересите на Израел в Ирак. Те подкрепят кюрдите – уж тайно – но всички знаят, че Израел работи активно за разделянето на Ирак.

Така е. Това е един от въпросите, по които САЩ и Израел имат разногласия. Кюрдските райони нямат излаз на море. Иракското правителство е блокирало износа им на петрол – единственият им ресурс, и, естествено, се противопоставя на стремежа им да се отделят в самостоятелна държава. До този момент САЩ са на страната на иракското правителство. 

Има данни, че Иракски Кюрдистан продава тайно петрол на Турция. Тези отношения също са много сложни. Барзани, лидерът на иракските кюрди, посети Турция преди няколко години, мисля. Тогава той направи няколко доста шокиращи коментара. Беше много критичен към ръководството на турските кюрди. Личеше си, че се опитва да подобри отношенията с Турция, която репресира този народ от години. 

По-голямата част от кюрдското население в света живее в Турция. Като видите позицията на Барзани, разбирате защо. Тя е единственият им ключ към останалия свят. Турция не реагира еднозначно на това. Независим Кюрдистан в Северен Ирак, който граничи с кюрдските райони в Турция, или в кюрдските райони в Сирия, които са точно до тях, според Анкара може да насърчи сепаратистите да търсят автономия в югоизточна Турция, която е гъсто населена с кюрдско население. Страната се бори с крути мерки срещу подобно развитие на събитията още от 20-те години на XX век. 

Кюрдистан все пак е успял да се сдобие с танкери, които да транспортират неговия петрол. Те се лутат някъде из Средиземно море. Никоя държава няма да ги приеме, с изключение, може би, на Израел. Не можем да сме сигурни, но мисля, че Израел купува част от кюрдския петрол. Кюрдите търсят начини да разтоварят танкерите си някъде в Източното Средиземноморие, но приходите от тях не стигат, за да осигурят нормалното функциониране на икономиката на Кюрдистан, даже не са достатъчни за заплатите на държавните служители.

От друга страна, ако отидете до т.нар. столица на Кюрдистан – Ербил, ще ви се стори, че това е богата страна. Но всъщност тя е едно много крехко образувание, което не може да оцелее, защото навсякъде около него е размирно. Позицията на Турция е неясна поради причините, които изтъкнах. И те са наясно, затова завладяха Киркук в първия удобен случай.

 

февруари 2015 г.

Източник: http://www.chomsky.info