Иракската криза: как Саудитска Арабия помогна на „Ислямска държава” за превземе северните части на страната

Анализи и коментари

Реч на бивш топ разузнавач от МИ6 загатва за план, който е в ход повече от десетилетие. В някои райони да си шиит е като да си евреин в нацистка Германия.

Доколко Саудитска Арабия е съучастник на „Ислямска държава” при овладяването на голяма част от Северен Ирак? Дали кралството подклажда ескалиращия сунитко-шиитски конфликт в мюсюлманския свят? Преди 11 септември 2001 г. принц Бандар бен Султан, влиятелният бивш посланик на Саудитска Арабия във Вашингтон и шеф на саудитското разузнаване допреди няколко месеца, провежда откровен разговор с директора на британските тайни служби МИ6 – сър Ричард Диърлов. Думите на саудитския принц се оказват пророчески: „Не е далече моментът, в който ситуацията в Близкия изток ще изглежда така, че буквално ще се молим на Бог да помогне на шиитите. Просто на повече от един милиард сунити вече им писна от тях.”

Печат

Фаталният момент може вече да е настъпил за много шиити. Саудитска Арабия има голям принос предсказанието на принц Бандар да се сбъдне, защото подкрепя джихада срещу тях в Ирак и Сирия. Мосул е завладян от „Ислямска държава” на 10 юни. Оттогава жени и деца са избити в селата, разположени на юг от Киркук, а служещи в шиитските военновъздушни сили са разстреляни и погребани в масови гробове близо до Тикрит. В Мосул шиитски светини и джамиии са взривени, а в близкия шиитско-туркменски град Тел Афар 4000 къщи са заграбени от бойци на „Ислямска държава” и третирани като „военна плячка”. 

Да си последовател на някоя от шиитските секти в завладените от сунитските бунтовници части на Сирия и Ирак е също толкова опасно, колкото да си евреин в контролираните от нацистите територии на Европа през 1940 г. 

Няма съмнение, че цитатът на принц Бандар е точен. Той е генерален секретар на саудитския Съвет на национална сигурност от 2005 г. и директор на Генералното разузнаване за периода 2012-2014 г. – двете критични години, в които джихадистките групи от типа на „ал-Каида” се превърнаха в най-силната част от въоръжената опозиция в Сирия и Ирак. В изказване пред Кралския обединен институт (Royal United Services Institute – RUSI) миналата седмица Диърлов, който оглавява МИ6 от 1999 до 2004 г., подчертава колко важни са думите на принц Бандар и заявява, че те са „смразяващ коментар, който помня много добре”.

Той не се съмнява, че дългогодишната солидна финансова подкрепа на частните донори от Саудитска Арабия и Катар, пред която властите удобно са си затваряли очите, е изиграла много важна роля за успеха на „Ислямска държава” в сунитските райони на Ирак. Диърлов обяснява: „Тези неща просто не стават спонтанно.” Подобно изказване звучи реалистично, защото племенните лидери в доминираните от сунитите провинции разчитат предимно на спонсори от Персийския залив и Саудитска Арабия и е малко вероятно да сътрудничат на „Ислямска държава” без тяхно съгласие.

Изненадващото е, че сензационното разкритие на Диърлов за изказването на принц Бандар по отношение на шиитите и ролята на Саудитска Арабия в конфликта между шиити и сунити не привлича кой знае какво внимание. Вместо това акцентът на статиите, посветени на речта му, е върху тезата, че заплахата, която „Ислямска държава” представлява за Запада, е преувеличена, защото, за разлика от „ал-Каида” на Бен Ладен, тя е погълната от нов конфликт, който „в същността си е между самите мюсюлмани”. За съжаление християните в териториите, завладени от „Ислямска държава”, не вярват на подобно обяснение, защото именно техните църкви са осквернявани, а те самите са принудени да бягат. Разликата между „ал-Каида” и „Ислямска държава” е в това, че втората група е много по-добре организирана. Ако тя наистина нападне западни цели, резултатите ще са опустошителни. 

Принц Бандар е централна фигура в средите, които определят саудитската политика за сигурност в продължение на повече от 30 години. Неговата прогноза, че 100 млн. шиити в Близкия изток ще бъдат смазани от сунитското мнозинство, ще убеди много шиити, че са жертва на водена от Саудитска Арабия кампания. „Като цяло шиитите са ужасени след станалото в Северен Ирак,” заяви иракски коментатор, който не пожела името му да бъде публикувано. Шиитите виждат не само военна заплаха, но и идеологическа. Тя се състои в разпространяването на уахабизма – пуританската и нетолерантна версия на исляма, възприета от Саудитска Арабия, която заклеймява шиитите и другите направления и секти в исляма като вероотстъпници и политеисти.

Диърлов уточнява, че е напуснал поста като директор на МИ6 преди десет години, за да оглави Колежа „Пемброк” в Кеймбриджкия университет, и оттогава не разполага с вътрешна информация. Но, базирайки се на предишния си опит, той смята, че стратегията на Саудитска Арабия се крепи на два дълбоко вкоренени основни възгледа.

Първо, нейните ръководители вярват, че „никой не може да оспори по легитимен начин ислямската чистота на техния уахабитски авторитет като Пазители на двете най-големи светини в исляма.” Второто, което може би е по-важно в контекста на задълбочаващия се конфликт между сунити и шиити, е, че саудитците смятат, че имат монопол върху ислямската истина и това обяснява желанието им да се противопоставят агресивно на всеки опит на шиитите да доминират.

Западните правителства по традиция омаловажават връзката между Саудитска Арабия и нейната уахабитска идеология, от една страна, и джихадизма – от друга, независимо дали става дума за версията, възприета от Усама бен Ладен и „ал-Каида”, или от „Ислямска държава” на Абу Бакр ал-Багдади. Няма нищо тайно и конспиративно в тази връзка – петнадесет от деветнайсетте атентатори от 11 септември са саудитци. Бен Ладен е от същата националност, както и повечето частни донори, финансирали операцията.

Различията между „ал-Каида” и „Ислямска държава”  се преувеличават – когато Бен Ладен е убит от американски спецчасти през 2011 г., ал-Багдади публикува изявление, в което скърби за смъртта му, а „Ислямска държава”се зарича да извърши 100 терористични атаки в отмъщение за неговата смърт.

В саудитската политика спрямо джихистите от типа на „ал-Каида” винаги е имало и друга линия, която противоречи на подхода на принц Бандар – на тях се гледа като на смъртна заплаха за кралството. Диърлов дава за пример посещението си в Рияд малко след 11 септември, когато той придружава тогавашния министър-председател на Великобритания Тони Блеър.

Бившият разузнавач си спомня, че директорът на саудитското разузнаване по това време „буквално ми крещеше в кабинета си: атентатите от 11 септември са бели кахъри за Запада. В средносрочен план те не са нищо повече от сбор от лични трагедии. Онова, което искат терористите, е да разрушат саудитското кралско семейство и да прекроят Близкия изток.” 

Накрая Саудитска Арабия възприема и двете политически линии. Тя подпомага джихадистите и ги използва като средство за разпростирането на своето антишиитско влияние в чужбина, като в същото време ги потиска на своя територия, защото вижда в тях заплаха за статуквото. Именно тази двойствена политика се проваля миналата година.

Саудитската подкрепа за въоръжените нападения срещу шиитите е документирана в разкрити американски официални документи. През 2009 г. тогавашният държавен секретар Хилари Клинтън пише в грама, разсекретена от „Уикилийкс”, че „Саудитска Арабия остава опасен източник на финансиране за „ал-Каида”, талибаните, „Лашкар-е-Тайба” в Пакистан и други терористични формирования.” Клинтън е на мнение, че арабското кралство предприема действия срещу „ал-Каида” на своя територия, защото организацията представлява вътрешна заплаха, а не заради действията й в чужбина. Може би тази политика се променя в момента, щом принц Бандар вече не е шеф на разузнаването. 

Промяната е от скоро, все още не е ясно какво точно означава тя и е възможно да се случва твърде късно. Едва миналата седмица един от саудитските принцове обявява, че той повече няма да финансира базирана в Египет сателитна телевизия, която е известна с антишиитската си ориентация. 

След като Бандар напуска поста си, саудитците се опитват да консолидират лагера, който е срещу Нури ал-Малики в Ирак и Башар ал-Асад в Сирия и в същото време е против „ал-Каида” и сродните й организации. Проблемът е, че тези опити се провалят.

Стремейки се да отслабят ал-Малики и ал-Асад и да ги заместят с по-умерени сунитски управници, Саудитска Арабия и съюзниците й на практика правят услуга на „Ислямска държава”, която скоростно установява пълен контрол върху сунитската опозиция в Сирия и Ирак. В Мосул, преди това и в сирийската столица на терористичната организация – Ракка, потенциалните критици и противници са неутрализирани и принудени или да се врекат във вярност на новия халифат, или да посрещнат смъртта си.

Западът ще си плати за съюза със Саудитска Арабия и монархиите от Персийския залив, които винаги са смятали сунитския джихадизъм за по-привлекателен от демокрацията. Ясен пример за двойните стандарти на западните държави е саудитската подкрепа за смазването на мирните демократични протести на шиитското мнозинство в Бахрейн през март 2011 г. Около 1500 саудитски войници са изпратени в малката заливна държава. Демонстрантите са разпръснати брутално, а шиитските джамии и светини са разрушени.

Оправданието, използвано от САЩ и Великобритания тогава, е, че управляващата в Бахрейн сунитска династия Ал Халифа се стреми към диалог и реформи. Но този аргумент не изглежда много убедително миналата седмица, когато Бахрейн експулсира високопоставен американски дипломат – помощник-държавният секретар по въпросите на правата на човека Том Малиновски, за това, че се е срещнал с основната шиитска опозиционна партия „ал-Уифак”. Малиновски публикува съобщение в „Туитър”, в което твърди, че постъпката на бахрейнското правителство „не беше заради мен, а заради провалянето на диалога”.

Като цяло западните държави и техните регионални съюзници отклоняват критиките за ролята им в повторното разпалване на войната в Ирак. В официални и неофициални разговори те обвиняват иракския министър-председател Нури ал-Малики, че е потискал и маргинализирал сунитското малцинство и по този начин го е подтикнал да подкрепи бунта на „Ислямска държава”. Има голяма доза истина в това обяснение, но то със сигурност не казва цялата истина. Ал-Малики е направил достатъчно, за да ядоса сунитите. Част от действията му целят да сплашат шиитските избиратели, за да го подкрепят на изборите на 30 април. Затова ал-Малики твърди, че ще ги закриля от сунитската контрареволюция.

Но въпреки всичките си сериозни грешки, бившият министър-председател не е виновен за разпадането на иракската държава. Това, което дестабилизира страната от 2001 г. насам, са сунитските надигания в Сирия и излизането на преден план на джихадистите, които често са спонсорирани от донори в Саудитска Арабия, Катар, Кувейт и Обединените арабски емирства. Отново и отново иракските политици предупреждават, че като не полагат усилия да сложат край на гражданската война в Сирия, западните лидери предопределят по-нататъшното разпростиране на конфликта и на иракска територия. „Мисля, че те просто не ни вярваха и се фокусираха върху отстраняването на Асад”, заявява иракски лидер в Багдад миналата седмица.

Британските и американските политици и дипломати твърдят, че не са били в позицията да сложат край на сирийския конфликт. Това е лъжа. Настоявайки, че акцентът на мирните преговори трябва да бъде върху свалянето на Асад от власт – нещо, което няма да как да се случи, при положение че той контролира повечето градове в Сирия, а правителствената армия отбелязва успехи на бойното поле, САЩ и Великобритания правят така, че войната да продължи.

От това положение най-много печели „Ислямска държава”. През последните две седмици тя прочиства последната опозиция срещу управлението й в източна Сирия. Кюрдите на север и официалният клон на ал-Каида – Фронтът „ан-Нусра”, изнемогват под натиска на бойците на „Ислямска държава”, които са с висок боен дух и използват танкове и артилерийски оръжия, завзети от иракската армия. Терористичната организация поставя под свой контрол и голям брой сирийски петролни кладенци – нещо, на което светът не обръща голямо внимание.

Саудитска Арабия е създала едно чудовище, което вече не може да контролира. Същото важи и за съюзниците й като Турция, която оказва значителна подкрепа на „Ислямска държава” и Фронта „ан-Нусра”, като държи отворена дългата над 800 км граница със Сирия. Когато контролираните от кюрдите гранични пунктове паднат в ръцете на „Ислямска държава”, ще се окаже, че Турция има нов съсед, който е изключително агресивен и не изпитва особена благодарност за услугите на турското разузнаване.

Що се отнася до Саудитска Арабия, тя може и да съжалява, че е подкрепила сунитските бунтове в Сирия и Ирак, тъй като в джихадистките социални мрежи започва да се говори, че династията Ал Сауд ще бъде следващата им мишена. Тази потенциална заплаха е предвидена не от Бандар, а от неназования шеф на саудитското разузнаване, чието изказване е цитирано от Диърлов след 11 септември, което обяснява защо саудитският принц е уволнен по-рано тази година от поста си.

Това не е единственият въпрос, по който Бандар допуска опасна грешка. Възходът на „Ислямска държава” е с негативни последици за шиитите в Ирак, но те са още по-лоши за сунитите, защото техните лидери са заместени от едно кръвожадно и нетолерантно движение – нещо като ислямски Червени кхмери, чиято единствена цел е да воюват до безкрай.

Сунитският халифат управлява обширни изолирани територии, в които се шири бедност, а хората бягат от тях. Няколко милиона сунити в и около Багдад са подложени на атаки, а 255 сунитски затворници вече са избити. В дългосрочен план „Ислямска държава” не може да победи, но комбинацията от фанатизъм и добра организация затруднява разрушаването й.

„Бог да помага на шиитите”, казва принц Бандар, но може да се окаже – частично благодарение на него – че съсипаните сунитски общности в Ирак и Сирия имат по-голяма нужда от Божествена намеса, отколкото шиитите.

 

Източник: http://www.independent.co.uk