Сирийският конфликт: Дамаск остава военна зона, но някои семейства се завръщат

Анализи и коментари

В тази коварна война бойци от Свободната сирийска армия вече могат отново да се присъединят към редиците на правителствената армия, от която са дезертирали, и да се върнат в разрушения квартал ал-Кадам

Печат

„Това е военна зона”, ме предупреди един сирийски войник, докато влизах да огледам руините в края на улица „Ибн Хаукал”. Насред разрушенията не видях нито сирийски военни постове, нито дори контролно-пропускателен пункт. „Това е военна зона”, повтори по-рязко той. Тогава разбрах. „На колко километра е „Ислямска държава”?, попитах. „Ей там, на около 200 метра”, отговори войникът. Погледнах към тясна уличка, прорязана от обедното слънце, и видях едно пусто мръсно пространство от разрушени домове. Характерната гледка за всеки град, в който се води война – Дамаск, Халеб, Фалуджа, Сараево, Бейрут преди години, със сигурност – Шербур някога, Сталинград – също. И за селцата по поречието на река Сома по време на войната, в която баща ми е участвал много отдавна.

Не, това не е Първата световна война, макар че тази продължава доста по-дълго. Подобни сравнения някак си накърняват достойнството на онези, които се опитват да се върнат и да живеят в тези руини. Сирия си е Сирия. Не е Ирак, нито Босна, нито е част от някоя световна война, нищо че има араби, които твърдят, че всичко това е епизод от Третата световна война. Нима американците не заплашиха да бомбардират Дамаск? Нима руските военновъздушни сили не бомбардират „Ислямска държава”? Нима Турция не заплашва да нахлуе в Сирия? А Саудитска Арабия?

Това, което се случва в ал-Кадам, говори много за войната в Сирия. Някога в ръцете на Фронта „ан-Нусра”, кварталът се разпадаше и стоя почти празен в продължение на три години, след като беше овладян от режима. Това положение се промени, когато армията нанесе удари северно от Халеб и започна да поразява враговете си по турската граница. Хората започнаха да се връщат в ал-Кадам. Двайсет и шест семейства само за последните 15 дни, дори мъже от „Свободната сирийска армия” – част от митичната седемдесетхилядна армия на Дейвид Камерън, съставена от „умерени” бойци, както и петима затворници, освободени от правителствените затвори. Победата дава увереност, макар и временна. Човек може да я помирише по фронтовите линии, на които се бие правителствената армия, дори и далече от Халеб. 

В Дамаск контролно-пропускателните пунктове са намалели. Сто жени танцуват „дабка” (арабски традиционен танц, наподобяващ на българското хоро – бел. прев.) на шумно женско парти в един от големите хотели, конвои от камиони бръмчат през ливанската граница на път за Йордания – защото сирийската армия вече е отворила отново основния път към Дераа. Сирийците пак шофират по магистралата до Халеб. По сирийската телевизия се излъчват кадри на сирийски парашутисти, влизащи в градове, които не са виждали от три години. Връщат се и по улиците на ал-Кадам, които носят имената на древни арабски философи и пътешественици.

Даже е създаден и „помирителен комитет”. В него членуват възрастни хора, които пият кафе с войниците от правителствената армия, говорят както с тях, така и със Свободната сирийска армия, но не и с „Ислямска държава” и Фронта „ан-Нусра”, както настоятелно твърдят. Голямо разнообразие, както ми довери един разузнавач. След като са се зарекли, че повече няма да се противопоставят на режима, някои от бойците от Свободната сирийска армия от ал-Кадам са получили разрешение да запазят лекото си оръжие, а правителството им е осигурило храна и лекарства. На част от тях им е било позволено да се върнат в редиците на армията, от която са дезертирали. Това са нови позиции, разбира се, но заплатите пак идват от правителството. „Естествено, че познаваме много от тях”, казва един от войниците. 

Това е коварна война. Опозицията трябва да премине на страната на режима, особено сега, когато вече е вкусила горчивия плод на идеологията на „Ислямска държава” и е разбрала какво означава мощта на руските военновъздушни сили. Засега изглежда, че планът работи. На фронтовата линия тук е тихо. На стените с червен спрей е написано „Сирия, Асад”. Лозунгите на „ан-Нусра” са закрити толкова плътно със синя боя, че човек вече не може да прочете какво е било посланието им. С изключение на думата „Аллах” (Бог – бел. прев.). Армията е оставила името Божие непокътнато. На около 800 метра трима войници седят на столове до сгушен в една тясна уличка танк Т-72, чието оръдие е насочено нагоре. Пият кафе. 

Талед Фадо е член на „помирителния комитет”. Човек на строителството, той казва, че ще има много какво да се строи наново. Искал да стане пилот и пътувал до Европа, където да реализира амбициите си. Живял в Барселона и, очаквано, му свършили парите. „Сега тук е спокойно. Армията превзе това място от „Нусра” много отдавна, но сега и хората се връщат. Говорим си с армията. Това е моят дом.”, казва той. Обаче „домът”, наследен от баща му, е без покрив. Както и другите къщи в това бедно и съсипано предградие. Те са плячкосани и опожарени от „ан-Нусра”.

Жена, облечена в зелена рокля (още не е дошло времето повечето хора тук да говорят открито), разказва как джихадистите дошли на това място преди три години: „Не ги познавахме. Опитах да остана, но когато влязоха в дома ми и заклаха съпруга ми, избягах с децата.” Сега тя стои до Талед Фадо и се усмихва на един непознат, дошъл да разгледа това малко парченце от нещастна Сирия. 

Един брадат войник също се усмихва. Досещам се защо. Казва ми, че съм прав – току-що е дошъл от Халеб. Семейството му живее тук и също се е завърнало. Лека-полека става ясно, че синовете на много от тези семейства са били в армията, а те са подкрепяли режима. И „ан-Нусра” им е отмъстила за това. Оттук и изгорените къщи, от които само няколко са възстановени, както и все още разбитото минаре на местната джамия. 

Жена на средна възраст наднича от прозореца на долния етаж на една от къщите и гледа предпазливо камерата ни. Домът ѝ сега е магазинче, в което се продават бонбони и бисквити. Предполагам, че това е „нормалността”. Друга жена е седнала на стъпало край пътя и е покрила лицето си в израз на отчаяние. 

Закариа Ашар – неговата кафява роба го издава, че е земеделец. Неотдавна Ал-Кадам е била земеделска земя. Той също е от местния „помирителен комитет”. Казва, че 131 местни въоръжени бойци, които са се биели на страната на армията, са се върнали, някои от Йордания. Направили са го с мисълта, че ще защитават своите и ще държат „Ислямска държава” надалеч. „Някои от тях са формирали група, която да помага на армията. Други да се опитали да се бият срещу „ан-Нусра” и „Даиш” (арабското съкращение на „Ислямска държава в Ирак и Шам” – бел. прев.) и са били убити. Да, има много мъченици.”, добавя още той.

И да, ще минат много години, преди учебниците по история да опишат тази война и да разкрият многото ѝ тайни. На Запад, освен бежанците, виждаме в този конфликт геополитическата борба. Но след битките при Халеб може да бъде написано, че макар и временно, макар и изпълнени със страх и макар и все още малобройни, хората започват да се завръщат по улиците на ал-Кадам.

 

Източник: http://www.independent.co.uk