Преразглеждане на експулсирането на палестинците

Анализи и коментари

Преди 60 години ООН реши да раздели Палестина между две държави, една арабска и една еврейска. След последвалата арабско-израелска война Израел разшири своя дял от земя с една трета, докато това което остана за арабите бе окупирано от Египет и Йордания.   

Печат

 Хиляди палестинци напуснаха домовете си, превръщайки се в бежанците, които и до ден днешен представляват ядрото на конфликта. Израел винаги е отричал, че те са били прокудени насилствено или в следствие на воденето на определена политика. „Новите историци” на Израел подлагат на преразглеждане това отричане и слагат край на редица разпространени митове. 

 

 „Малцина признаха, че историята за завръщане, изкупление и освобождение на отците също така е била и история за завоевание, изселване, потисничество и смърт.”

Ярон Езраки, „Гумени куршуми”

В периода между приетия на 29 ноември 1947 година от Общото събрание на ООН план за разделяне на Палестина и примирието от 1949 година, с което се слага край на започналата с инвазията от 15 май 1948 година арабско-израелската война, стотици хиляди палестинци напускат домовете си, които остават в окупирана от Израел територия (1).

Палестинските и арабските историци винаги са твърдели, че това е било експулсиране. Според тях по-голямата част от палестинските бежанци (чийто брой се оценява някъде между 700 000 и 900 000) се били принудени да напуснат първо в следствие от сблъсъците между израелците и палестинците, а след това по време на арабско-израелската война, в която политико-военната стратегия на експулсиране е белязана от няколко кланета. Тази позиция датира още от 1961 година и е заявена в есето на Уалид Халиди „Планът „Далет”: Планът за завоюването на Палестина” (2) и наскоро бе преповторена от Елиъс Санбар в „Палестина 1948. Експулсирането” (3).

От друга страна авторитетните израелски историци винаги са твърдели, че като цяло палестинските бежанци (чийто брой по техни изчисления не надвишава 500 000) са напуснали доброволно в отговор на призиви от страна на техните лидери, които ги уверявали в бързо завръщане след постигането на победа. Те отричат, че Еврейската агенция (а впоследствие израелското правителство) е планирало масовото изселване. Освен това те поддържат становището, че малкото кланета (които за съжаление са се случили) и особено клането в Дейр Ясин от 9 април 1948 година, са били дело на войници екстремисти свързани с „Иргун” на Менахем Бегин и „Лехи” на Ицхак Шамир.

Въпреки това, през петдесетте години тази версия започва да бъде оспорвана от ключови израелски личности свързани с комунистическата партия и с елементи от ционистката левица (най-вече „Мапам”). На един по-късен етап, към средата на осемдесетте години, към отправяната от тях критика се присъединяват редица историци описващи себе си като историци ревизионисти: Симха Флапан, Том Сегев, Ави Шлайм, Илан Папе и Бени Морис. Именно книгата на Морис „Раждането на проблема с палестинските бежанци” е тази, която за пръв път предизвиква общественото безпокойство (4). Ако оставим настрана разликите в темата, методологията и гледната точка, това което обединява тези историци е, че те са склонни да разплитат израелските национални митове (5). Най-вече те се съсредоточават върху митовете около първата арабско-израелска война като допринасят (макар и частично, както ще видим) за разкриването на истината около палестинския екзодус. С дейността си обаче те си навличат гнева на израелските ортодоксални историци (6).

Първоначално тяхната изследователска дейност е стимулирана от два отделни фактора. Първият е свързан с отварянето на израелските архиви, както на държавните, така и на частните, които се отнасят за въпросния период от време. Тук трябва да отбележим, че изглежда че историците са пренебрегнали почти напълно както архивите на арабките страни (не че те се славят като леснодостъпни), така и потенциала на оралната история между самите палестинци, като в това отношение други историци са свършили значителна работа. Но както палестинският историк Нур Масалха правилно отбелязва: „Не е задължително историята и историографията винаги да бъдат писани от победителите” (7).

Второ, това вдълбаване в израелските архиви едва ли би дало такива плодове ако последвалите десет години не бяха белязани от израелското нахлуване в Ливан през 1982 година и от избухването на първата палестинска интифада през 1987 година. И двете събития акцентираха настъпилото разделение между националистическия лагер и движението за мир в самия Израел. Както се оказа, „новите историци” преоткриваха причините за палестинския проблем точно в момента, когато целият палестински въпрос отново зае централно място.

В една скорошна статия в “Revue d’?tudes palestiniennes” (8), Илан Папе, който е един от пионерите на тази „нова историография”, подчертава важността на диалога, който се води през този времеви отрязък между палестинците и израелците. „Той се водеше най-вече сред академиците. Колкото и да е изненадващо, именно благодарение на този диалог повечето израелски изследователи, които работеха върху историята на своята страна и които нямаха никакви връзки с радикалните политически организации, се запознаха с поддържаната от техните палестински колеги версия за историята. Те се запознаха с фундаменталното противоречие между ционистките национални амбиции и тяхното осъществяване за сметка на местното палестинско население.” – твърди Папе.

Към това ние можем да добавим, че манипулирането на историята с политически цели не е израелска запазена марка – най-често то върви ръка за ръка с национализма.

До какви изводи са достигнали историците ревизионисти посредством усърдното си ровене в архивите? По отношение на цялостната картина на баланса на силите между евреите и арабите както през 1947, така и през 1948 година, техните изводи противоречат на общоприетата представа за слабата и слабо въоръжена еврейска общност в Палестина, която е била заплашена от пълно унищожение от тежко въоръжения и обединен арабски свят – Давид срещу Голиат. Точно обратното – ревизионистите изтъкват множеството притежавани от зараждащата се еврейска държава преимущества над нейните врагове: разединението на палестинското общество; разделенията в арабския свят и лошото състояние на неговите въоръжени сили (по отношение на броя на военнослужещите, военната им подготовка и притежаваните от тях оръжия, а следователно и по отношение на тяхната ефективност); стратегическото предимство на Израел вследствие от споразумението с краля на Трансйордания Абдула (в замяна на Западния бряг той се съгласява да не напада предоставената на Израел територия от ООН); британската подкрепа към този компромис, наред с подкрепата на САЩ и Съветския съюз; съпричастността на световното обществено мнение и т.н.

Всичко това помага да си обясним зашеметяващата ефективност на еврейските офанзиви от пролетта на 1948 година. Също така то хвърля нова светлина върху контекста, в който се случва голямото изселване на палестинците. Изселването се провежда на две еднакви големи вълни – една преди и една след решителния обрат настъпил с обявяването на създаването на държавата Израел на 14 май 1948 година и последвалата през следващия ден интервенция от страна на съседните арабски държави. Можем да се съгласим, че бягството на хиляди палестинци с добро обществено положение по време на първите седмици след приемането на разделителния план на ООН – особено на тези от Хайфа и Яфа – по същество е било доброволно. Въпросът е каква е истината за изселванията, които се случват след това?

В началните страници на книгата „Раждането на проблема с палестинските бежанци” Бени Морис предлага в общ вид един възможен подход за научаването на тази истина: използвайки карта, на която са изобразени 369 арабски градове и села в Израел (в границите му от 1949) той изрежда причините за изселването на населението на всяко селище по отделно (9). За 45 от случаите той признава, че не разполага с данни. Населението на 228 от селищата е напуснало бидейки под атака от еврейските войски, а в 41 от случаите населението е експулсирано чрез прилагането на военна сила. В 90 други селища палестинците са били в състояние на паника след превземането на съседно на тяхното селище, опасявали са се от вражеско нападение или са се страхували от разпространени от еврейската армия слухове – особено след избиването на 250 жители на Дейр Ясин на 9 април 1948 година, когато слуховете за извършените убийства се разпространяват като горски пожар сред палестинското население.

Прави впечатление, че той открива само шест случая на изселвания, които са подбудени от местните арабски власти. „Няма доказателства, които да показват, че арабските страни и Арабският висш комитет (АВК) са желаели масово изселване или пък са раздавали заповеди или призиви към палестинците да напуснат своите домове (макар че в някои региони командири от АВК заповядват на населението на отделни села да напусне, най-вече от стратегически съображения).” – твърди той („Раждането на проблема с палестинските бежанци”, стр. 129). Даже напротив, всеки избягал всъщност бил заплашен със „строго наказание”. Що се отнася до излъчванията на арабски радиостанции, за които се твърди, че са призовавали хората да напуснат домовете си, то при едно внимателно прослушване на записите на радио програмите от този период проличава, че тези твърдения са направени с чисто пропагандна цел.

Военни операции белязани от издевателства над населението

В книгата „1948 година и след нея” Бени Морис изучава първата фаза на изселването и поднася подробен анализ извлечен от източник, който в общи линии той счита за достоверен: доклад изготвен от разузнавателните служби на израелската армия, който датира от 30 юни 1948 година и е озаглавен „Емиграцията на палестинските араби в периода 01.12.1947 – 01.06.1948 година”. Този документ определя броя на палестинците, които са били напуснали територията, която тогава вече се е намирала под израелски контрол, на 391 000 и прави оценка на разнородните фактори, които са допринесли за взимането им на решението да напуснат. „Поне 55% от палестинското изселване бе предизвикано от нашите операции (на „Хагана” и на Израелските отбранителни сили).” – пише в доклада. Към това число съставителите на доклада прибавят извършените от „Иргун” и „Лехи” операции, които „са били пряката причина за около 15% от емиграционното движение”. Други 2% са отнесени към изрични заповеди за експулсиране издадени от израелската армия, а 1% се дължи на водената психологическа военна кампания. Сумирайки тези данни се оказва, че 73% от изселванията са пряко предизвикани от израелците. Освен това докладът свързва 22% от изселванията със „страховете” и „кризата в увереността” на палестинското население. Що се отнася до арабските призиви за изселване, то за тях се посочва, че представляват едва 5% от случаите…

Накратко, както самият Морис заключава, този доклад „подрива устоите на традиционното официално израелско „обяснение” за масово бягство, което е заповядано или „предизвикано” от арабското лидерство”. Нито пък, както посочва той, „(докладът) не подкрепя традиционното арабско обяснение за изселването на палестинците – че евреите по един предварително замислен и централизиран начин систематично са провеждали кампания насочена към пълното експулсиране на местното палестинско население”. „Въпреки това – казва Морис, – обстоятелствата около втория етап на изселването – в който той изчислява, че са се изселили между 300 000 и 400 000 души – са съвсем друга история”.

Емблематично за тази фаза е експулсирането на арабите живеещи в Лида (днешен Лод) и Рамле. На 12 юли 1948, в рамките на операция „Дани”, една кратка престрелка с йорданските въоръжени сили послужва за повод за кървав ответен удар, в резултат на който са убити 250 души, част от които невъоръжени затворници. Случилото се е последвано от форсирана евакуация характеризираща се с екзекуции по бързата процедура и плячкосвания и включваща повече от 70 000 цивилни палестинци – почти 10% от общия брой на изселените в периода 1947 – 1949 година. Както показва Морис, подобни сценарии се разиграват и в Централна Галилея, Горна Галилея и северната част на Негев, а също така и по време на следвоенното експулсиране на палестинците от Ал-Мадждал (Ашкелон). Повечето от тези операции (с изключение на последната) са белязани от издевателства – факт, който кара Ахарон Зислинг, министър на земеделието, да заяви на 17 ноември 1948 година пред израелския кабинет: „Цяла нощ не можах да мигна. Почувствах, че нещата, които се случват, нараняват душата ми, душата не семейството ми и на всички нас тук (…) Сега евреите също се държат като нацистите и цялото ми същество е разтърсено” (10). 

Тогавашното израелско правителство следва безкомпромисна политика, за да предотврати „на всяка цена” (както самият Бен Гурион заявява) завръщането на палестинските бежанци, въпреки факта, че Общото събрание на ООН призовава за това още от 11 декември 1948 година. Селищата на бежанците или са разрушени или заети от еврейски имигранти, а земите им са поделени между обкръжаващите ги кибуци. Законът за „изоставените имоти”, който е предназначен да направи възможно завземането на всяка земя, която принадлежи на „отсъстващи” хора, „легализира” процеса на цялостна конфискация след декември 1948 година. По този начин почти 400 арабски села или са изтрити от картата или евреизирани, както впрочем се случва и с повечето от арабските квартали в градовете със смесено население. Според един доклад от 1952 година, по този начин Израел успява да отчужди 73 000 стаи в изоставени къщи, 7 800 магазина, работилници и складове, 5 милиона палестински паунда в банкови сметки и – най-важното – 300 000 хектара земя (11).  

В четвърта глава на книгата „1948 година и след нея” Бени Морис разглежда доста подробно изиграната от Йосиф Вайц роля, който тогава е директор на поземления департамент в Еврейския национален фонд. На 20 декември 1940 този мъж с добре известни ционистки убеждения споделя в своя дневник следното: „Трябва да бъде ясно, че няма място в страната за два народа (…) единственото решение е Земя на Израел, или поне западна Земя на Израел без араби. Тук няма място за компромиси. (…) Няма друг начин освен арабите да бъдат прехвърлени от тук в съседните държави (…) Не бива да остане нито едно селище, нито едно бедуинско племе”.

Седем години по-късно Вайц се озовава в позиция, която му предоставя възможност да приведе в действие тази радикална програма. Още през януари 1948 година той дирижира експулсирането на палестинци от различни части на страната. През април той предлага – и успява да постигне – създаването на „орган, който да направлява водената от заселниците война, така че да бъдат прогонени колкото е възможно повече араби”. Първоначално този орган има неофициален статут, но в края на август 1948 година получава официален статут под формата на „комисия по прехвърлянето”, която отговаря за унищожаването на изоставените арабски села и/или заселването им с наскоро пристигнали еврейски имигранти, така че да стане невъзможно завръщането на палестинските бежанци. През юли ролята, която тази комисия игра е разширена и започва да носи отговорност за създаването на еврейски селища в пограничните райони.

Израелската битка да попречи на завръщането на палестинските бежанци се води и на дипломатическия фронт. Там, както отбелязва Анри Лоренс в рецензия относно историците ревизионисти, (12) „отварянето на архивите и използването им позволи да бъдат ревизирани редица предишни становища. За разлика от широкоразпространеното мнение арабските лидери бяха готови да направят компромис”. Веднага щом свършва войната, в контекста на конференцията в Лозана, арабското лидерство се опитва да достигне до общо разрешаване на въпроса основаващо се върху арабско приемане на плана на ООН за поделянето на територията (Илан Папе предоставя изчерпателни сведения върху техните усилия (13)) в замяна на приемане на правото на завръщане на палестинските бежанци от страна на Израел. Въпреки оказания международен натиск – със Съединените щати начело – начинанието затъва в непреклонността на израелските власти, особено след приемането на еврейската държава за член на ООН.

Въпреки това невероятно натрупване на доказателства, в своята първа книга Бени Морис заключава, че „проблемът с палестинските бежанци е породен от една война, която по принцип не е нито еврейска, нито арабска” („Раждането на проблема с палестинските бежанци”, стр. 286). Втората му книга предлага един по-обмислен подход, чрез който той заключава, че палестинското изселване е било „кумулативен процес, с преплитащи се интереси и с решаващ удар нанесен от нападенията над „Хагана”, „Иргун” и ИОС над отделните селища” („1948 година и след нея”, стр. 32). Тази промяна в заеманата позиция обаче не му пречи да отхвърля каквото и да било споменаване на еврейски план за експулсиране и да оправдава постъпките на Давид Бен Гурион, президент на Еврейската агенция и впоследствие министър-председател и министър на отбраната на новосъздадената израелска държава.

Както изтъква Норман Г. Финкелщайн в едно свое текстово изследване, което е точно толкова брилянтно, колкото и полемично (14), на пръв поглед това двойно отрицание на Бени Морис изглежда, че противоречи на казаното от самия Морис. В края на краищата самият той ни казва, че „същността на планът „Далет” е била прочистването на враждебни и потенциално враждебни сили от интериора на предполагаемата територия на еврейската държава, като бъде установен териториален континуитет между големите концентрации на еврейско население и бъдат подсигурени бъдещите териториални граници на еврейската държава преди и в очакване на евентуална арабска инвазия” („Раждането на проблема с палестинските бежанци”, стр. 62). Освен това той признава, че макар и да не предоставя картбланш за експулсирането на цивилно население, план „Далет” си остава „стратегическо-идеологическа спойка и довод за експулсирания използван от фронтови, бригадни и батальонни командири”, за които той осигурява пост факто „формална убедителна извинителна бележка, която да обясни техните постъпки” (стр. 63). Бени Морис съумява да направи две очевидно противоречащи си заявления в рамките на две страници разстояние, а именно, че „план „Далет” не е бил политически план за експулсирането на палестинските араби” и че „със започването на месец април има следи от политика на експулсиране, както на национално, така и на локално ниво” („Раждането на проблема с палестинските бежанци”, стр. 62 и 64).

Същото важи и по отношение на отговорността или липсата на такава на Давид Бен Гурион. Морис е категоричен, че министър-председателят е съставителят на план „Далет”. През юли 1948 година отново виждаме Бен Гурион да дава заповед за провеждането на операциите в Лида и Рамле: „Изпъдете ги!” – казва той на Игал Алон и Ицхак Рабин в цензуриран откъс от мемоарите на Рабин, който тридесет години по-късно е публикуван в „Ню Йорк таймз” (15). Тази заповед, обяснява Морис, не е била обсъдена в израелското правителство. Всъщност, няколко дни преди това партията „Мапам” в коалиция с управляващата „Мапай”, е инструктирана от министър-председателя с инструкция, която изрично забранява предприемането на мерки за експулсиране на палестинското население… Впоследствие Бен Гурион критикува лицемерието на тази марксистко-ционистка партия за това, че е порицавала „дейности”, в които нейни собствени бойци, бойци на „Палмах” и доброволци от кибуците са взели участие.

В Назарет генерал Хайм Ласков решава да приеме буквално официалната инструкция. Според една от версиите Бен Гурион пристига там и заварвайки местното население все още по домовете си гневно пита: „Какво правят те все още тук” (16). Също през месец юли, но този път в Хайфа, Бен Гурион е човекът зад кулисите в операцията по „делокализиране” на 3 500-те араби, които все още не са напуснали града, като операцията е последвана от разрушаването на бившия арабски квартал.

Казано накратко, както самият Морис посочва, властта в този период е съсредоточена единствено и само в Бен Гурион. Всички въпроси, независимо дали военни или цивилни, са били решавани от него, често пъти без изобщо да се консултира с правителството, камо ли с отделните партии от които то е било съставено. При това положение липсата в архивите на някакво официално парламентарно или правителствено решение за експулсирането на палестинците не доказва нищо. Както признава самият Морис, „Бен Гурион винаги гледал да не издава ясни писмени заповеди за експулсиране – той предпочитал неговите генерали „да разберат” какво иска да бъде направено. За нищо на света той не желаел да остане известен в историята като „великия експулсатор” („Раждането на проблема с палестинските бежанци”, стр. 292-293).

Исторически факт е, че основоположникът на държавата Израел се възползва от впечатляващите му правомощия и работи за максималното разширение на определената от ООН територия за създаването на еврейската държава, а също така и за свеждането до минимум на арабското население. Морис посвещава важна студия (17) за дълговременната подкрепа на Бен Гурион към проекта за прехвърляне на палестинското население. Както той пише в предговора към „1948 година и след нея”, „още през 1937 година виждаме Бен Гурион (и повечето от останалите ционистки лидери) да подкрепят „прехвърлянето” като решение на „арабския проблем” (…) С идването на 1948 година, с настъпилата хаотична ситуация и предизвиканите от войната размествания, виждаме Бен Гурион бързо да се възползва от възможността за „евреизиране” на появяващата се еврейска държава” („1948 година и след нея”, стр. 33).

Малко преди това в книгата си Морис ни казва, че „тенденцията на военните командири да „придвижват” палестинското изселване нараства с развитието на войната. Еврейските издевателства – които са били далеч по-широкоразпространени, отколкото оставаме с впечатление от старите истории (освен тези в Дейр Ясин и Лида е имало кланета на араби в Ад-Дауайма, Ейлабун, Джиш, Сафсаф, Маджд ал-Курум, Хуле (в Ливан), Салиха и Саса) – също допринасят значително за изселването на палестинците” („1948 година и след нея”, стр. 22).

 „Първородният грях”

Илан Папе, професор от университета в Хайфа, посвещава две глави от своята книга „Създаването на арабско-израелския конфликт, 1947-1951” на тези въпроси. Пренебрегвайки предпазливостта на заеманата от Морис позиция, той заключава, че „в много отношения план „Далет” може да бъде разглеждан като план за експулсиране. Планът не се появява просто така от никъде – на експулсирането се гледало като на една от многото репресивни мерки срещу арабските нападения над еврейски конвои и селища; въпреки това експулсирането било считано за едно от най-добрите средства за осигуряването на преобладаването на евреите в завоюваните от израелската армия региони” („Създаването на арабско-израелския конфликт, 1947-1951”, стр. 98). 

Освен това, самият текст на план „Далет” не оставя почти никакви съмнения спрямо намеренията на Бен Гурион и неговите съмишленици. В него се говори за „операции срещу центровете на вражеско население разположени вътре или близо до нашата отбранителна система, за да се попречи те да бъдат използвани като бази на активна въоръжена сила. Тези операции могат да бъдат провеждани по следния начин: или посредством разрушаването на села (като бъдат подпалени, взривени или като из тях бъдат поставени мини), като това се отнася особено за населените места, които трудно биха могли да бъдат контролирани за продължителен период от време, или посредством провеждането на прочистващи и налагащи контрол операции съгласно следните насоки на действие: обграждане на селото, претърсването му. В случай на оказана съпротива въоръжената сила трябва да бъде елиминирана, а населението да бъде експулсирано извън границите на държавата” („Създаването на арабско-израелския конфликт, 1947-1951”, стр. 92).

За отбелязаните постижения и въпреки техните несъвършенства, ние би трябвало да аплодираме куража на израелските нови историци. Това не е просто някоя стара страница от историята, върху която те са поработили и са разпръснали малко светлина. Това което те разкриват пред широката публика е „първородният грях” на държавата Израел. Приемливо ли е оцелелите от хитлеристкия геноцид да имат правото да живеят в своя собствена държава и в името на това право да отхвърлят правото на синовете и дъщерите на Палестина също да живеят мирно в своя собствена страна? Шестдесет години след разигралите се събития отдавна е просрочено времето за слагане на край на тази генерирала толкова много войни логика и за намирането на начин за съвместно съществуване на двата народа. В същото време не бива да слагаме покривало върху историческите корени на трагедията.

Източник:

Бележки:http://mondediplo.com/1997/12/palestine

 

(1) Тази статия послужи за основа на колоквиум на тема „Историята на съвременна Палестина”, състоял се на 13 юни 1997 година в Institut du Monde Arabe.

 

(2) В MiddleEastForum, ноември 1961, публикувано повторно с нов коментар в

Journal of Palestine Studies, Beirut, vol. XVIII, no. 69, 1988.

 

(3) Елиъс Санбар, в„Палестина 1948. Експулсирането”, "Revue d’?tudes palestiniennes, Paris, 1984.

 

(4) Техните най-значими публикации са: Симха Флапан, "The Birth of Israel, Myth and Realities", Pantheon Books, New York, 1987; Том Сегев, "1949. The First Israelis", Free Press MacMillan, New York and London, 1986; Ави Шлайм, "Collusion across the Jordan: King Abdullah, the Zionist Movement and the Partition of Palestine", Clarendon Press, Oxford, 1988; Илан Папе, "Britain and the Arab-Israeli Conflict, 1948-1951", MacMillan, New York, 1988 and "The Making of the Arab-Israeli Conflict, 1947- 1951", I.B. Tauris, London, 1992; and Бени Морис, "The Birth of the Palestinian Refugee Problem, 1947-1949", Cambridge University Press, Cambridge, 1987, and "1948 and After. Israel and the Palestinians", Clarendon Press, Oxford, 1990.

 

(5) Тази дейност очевидно не се отнася само за първата арабско-израелска война. Тя включва и отношението на ционисткото лидерство към геноцида (виж най-вече книгата на Том Сегев "TheSeventhMillion", публикувана във Франция от Лиана Леви, Париж, 1992),и характера на еврейската заселническа дейност по време на британския мандат. По сходен начин Бени Морис задълбочава проучванията си върху архивите за да хвърли светлина върху израелския експанзионизъм през петдесетте години (?IsraelsBorderWars: ArabInfiltration, IsraeliRetaliationandtheCountdowntotheSuezWar", ClarendonPress, Oxford, 1993) Тази дейност обхваща и други дисциплини освен историографията – най-вече социологията и то по отношение на положението на ориенталските евреи в израелското общество от най-ранните дни до сега.

 

(6) Виж Шабтай Тавет, "The Palestinian Refugee Problem and its Origins", Middle Eastern Studies, vol. 26, no. 2, 1990, иЕфраимКараш, "Fabricating Israeli History: The "New Historians"", Frank Cass, London, 1997.

 

(7) Нур Масалха, "’1948 and After’ revisited", Journal of Palestine Studies, no. 96, vol. XXIV, no. 4, summer 1995.

 

(8) Илан Папе, "La critique post-sioniste en Israel", La Revue d’?tudes palestiniennes, no. 12, summer 1997.

 

(9) „Раждането на проблема с палестинските бежанци”, стр. 14-18. При внимателно сравнение между текста на книгата и таблиците, изобразяващи село по село основните причини за изселването, разкрива явно и изненадващо намаляване в таблиците на истинския брой на изселилите се.

 

(10) Том Сегев, op. cit., p. 26.

 

(11) Симха Флапан, op. cit., p. 107.

 

(12) Анри Лоренс, "Travaux r?cents sur l’histoire du premier conflit isra?lo-arabe", Maghreb-Machrek, Paris, no. 132, April-June 1991.

 

(13) „Създаването на арабско-израелския конфликт, 1947-1951”, глави 8-10. Виж също Жан-Ив "1949: la conf?rence de Lausanne ou les limites du refus arabe", Revue d’?tudes palestiniennes, no. 35, пролет 1990.

 

(14) Норман Г. Финкелщайн, "Image and Reality of the Israel-Palestine Conflict", Verso, London and New York, 1995, глава 3.

 

(15) New York Times, 23 October 1979.

 

(16) Тази история е разказана от биографа на Бен Гурион Майкъл Бар-Зохар и е поместена в страниците на израелския ежедневник „Хадашот”, Тел Авив, 19 октомври 1986 година.

 

(17) Бени Морис, "Remarques sur l’historiographie sioniste de l’id?e d’un transfert de populations en Palestine dans les ann?es 1937-1944", in "Les nouveaux enjeux de l’historiographie isra?lienne", ed. Florence Heymann, Information paper, Centre de recherche fran?ais de J?rusalem, no. 12, December 1995. За противоречията в позицията на„Мапам” виж първата глава от1948 и след нея”.