Защо близкоизточните изследвания пропуснаха арабската пролет

Анализи и коментари

Голямото мнозинство от специалистите по арабски свят бяха също толкова изненадани, колкото всички други, от катаклизмите, които свалиха двама арабски лидери миналата зима и сега заплашват мнозина други. Беше ясно, че арабските режими са дълбоко непопулярни и срещат сериозни икономически, демографски и политически проблеми. Досега редица изследователи бяха фокусирани да обясняват това, което те твърдят, че е най-интересният и аномален аспект на арабската политика: устойчивостта на недемократични управници.

Печат


До преди тази година редица арабски лидери попадаха в този списък. Муаммар ал-Каддафи поема съдбата на Либия в свои ръце през 1969 г.; семейство Асад управлява Сирия от 1970 г.; Али Абдуллах Салех става президент на Северен Йемен (по-късно обединен с Южен Йемен) през 1978 г.; Хосни Мубарак е начело на Египет от 1981 г.; и Зин ел-Абидин Бен Али е президент на Тунис от 1987 г. Монархиите се радват дори и на още по-дълги родословия – Хашимитите управляват Йордания от 1920 г., фамилията ал-Сауд владее Саудитска Арабия от 1932 г. насам, а пък династията Алауит в Мароко за пръв път се възкачва на трона през 17. в.
Тези режими оцеляха и в десетилетия, в които демократични вълни заляха Източна Азия, Източна Европа, Латинска Америка и Субсахарска Африка. Даже и мюсюлманските съседи на арабските страни в Близкия изток (Иран и Турция) преживяха изключителни политически промени през този период – революция и три десетилетия на политически борби в Иран и квази-ислямска партия, градяща по-отворена и демократична система в секуларна Турция.
За много експерти по Близкия изток този забележителен рекорд на стабилност на режимите пред лицето на редица предизвикателства изисква тяхното внимание и обяснение. Аз съм един от тези специалисти. На страниците на това списание през 2005 г. ("Can Democracy Stop Terrorism?" September/ October 2005), аз се потрудих да докажа, че Съединените щати не трябва да насърчават демокрацията в арабския свят, тъй като авторитарните арабски съюзници на Вашингтон представляват стабилен залог за бъдещето. В това отношение аз бях сгрешил впечатляващо. Също така прогнозирах, че е много по-слабо вероятно демократичните арабски правителства да си сътрудничат със САЩ по отношение целите на американската външна политика в региона. Въпросът все още стои отворен. Въпреки че мнозинството от моите колеги изразяваха повече подкрепа за американските усилия за насърчаване на политически реформи, аз категорично бях сам в скептицизма си по отношение възможността от пълноценна демократична промяна на фона на тези, изглеждаше, непоклатими авторитарни режими. За Уаил Гоним и много други политическата свобода имаше по-голямо значение от икономическите възможности.
Да разберем какво пропускахме и какво надценявахме в нашите обяснения за стабилността на арабския авторитаризъм – и разбирайки защо ние допуснахме това – е въпрос, чиято значимост надхвърля само академичното.
Анализаторите, занимаващи се с този регион, трябва да определят какво се промени в силите, които четири десетилетия подкрепяха стабилността на арабските режими и какви нови елементи се появиха, за да подпалят настоящите бунтове. Извършването на това ще позволи на тези, които реализират на практика политиката на САЩ, да имат по-ефективен подход спрямо въстанията в арабския свят, осигурявайки им поглед върху факторите, които ще направляват следреволюционната политика в арабския свят.

АРАБСКИТЕ ДЪРЖАВИ И АРМИИТЕ
Първата задача е да оценим какво експертите знаят и какво не. Като първа стъпка е важно да набележим онези малко, ако въобще има такива, учени от политическите науки, работещи върху Близкия изток, които обясниха специфичната стабилност на арабските режими в културни термини – знак за прогрес в сравнение с изследователите от предходни школи. Литературата за това как арабските диктатори устояваха не включва остарелите възгледи, че ислямът е враждебен на демокрацията или пък че арабската култура остава твърде патриархална и традиционна, за да подкрепя демократични промени. Видяхме колко популярна е демокрацията в арабския свят и че когато им е даден реален електорален избор, арабите масово отидоха да гласуват. Също така осъзнахме, че арабските народи не са приемали пасивно авторитарното управление. От Алжир до Саудитска Арабия арабските автократи са били способни да се задържат на власт през изминалите 40 години само чрез брутална потискане на народните опити за свалянето им, независимо дали тези опити са били мотивирани от политическите репресии или цените на храната. По несъмнен начин гражданите на арабските страни демонстрираха желанието и способността си за мобилизация срещу своите правителства. Но преди 2011 г. управляващите демонстрираха изключителен успех в това да ги поглъщат и възпират.
В резултат на това представителите на академичния свят насочиха своето внимание към това да обясняват механизмите, разработени от арабските държави, за да издържат на народното недоволство.  Въпреки че различни учени са се фокусирали върху разнообразни аспекти на този въпрос, от вътрешните институции до стратегиите на правителствата, повечето отдават стабилността на арабските диктатури на два общи фактора: 1. армията и силите за сигурност и 2. Държавният контрол върху икономиката. Във всяка от тези сфери, ние от академичната общност направихме допускане, които, въпреки че може да са били валидни в миналото, се превърнаха в грешни през 2011 г.
Повечето автори приемат, че не съществува разлика между управляващите режими и техните военни и служби за сигурност. Тази хипотеза не беше безпочвена. Редица арабски президенти са служили в униформа преди да вземат властта, какъвто е случаят с Бен Али и Мубарак. Военните преврати в арабските страни през 50. и 60. години карат арабските лидери да създадат институции, чрез които да упражняват политически контрол върху въоръжените сили и, в някои случаи, създават конкурентни военни части, които да балансират тежестта на армията. Арабските армии подпомагаха управляващите режими да побеждават в гражданските войни и потушаваха въстанията. Като резултат повечето експерти по Близкия изток заключиха, че арабските армии и служби за сигурност никога няма да скъсат с управляващите.
Това допускане очевидно се оказа неправилно. Никой не предвиди или оцени различните начини, по които арабските армии биха реагирали на масираните мирни протести тази година. Това недоглеждане се случи, защото, като група експертите по отношение Близкия изток загубиха своя интерес да изучават ролята на военните в арабската политика. Въпреки че този предмет веднъж вече беше централен в американската книжнина по отношение Близкия изток в периода, когато превратите се случваха (50. и 60. години), впечатляващата стабилност на арабските режими след това ни доведе до схващането, че този въпрос вече не е съществен. Дори бегъл преглед на разгърналите се протести  навежда на мисълта, че 2 фактора направляваха как арабските военни реагираха на народните надигания: социалният състав на режима и армиите и нивото на професионализъм и институционализация на армията сама по себе си. 
Страните, в които армията като институция застана на страната на протестиращите -  Египет и Тунис – са две от най-хомогенните общества в арабския свят. И двете са преобладаващо сунитски. (Коптското християнско малцинство в Египет играе важна социална роля там, но има слабо политическо представителство.) И египетската, и тунизийската армия са относително професионални и никога не са служили като персонално оръдие на управляващия. Армейският елит и в двете държави осъзнава, че тяхната институция може да има значима роля при новия режим и затова пожелаха да рискуват да изведат от властта старата гвардия.
По-малко институционализираните сили на службите за сигурност, които бяха ръководени и служеха като личен инструмент на властващия и семейството му, се разпаднаха или разцепиха пред лицето на народните протести. И в Либия, и в Йемен частите, командвани от членове на управляващото семейство, подкрепиха режимите, докато останалите подразделения преминаха към опозицията, останаха настрана или просто се прибраха по домовете си.
В разделени общества, в които режимите представляват етническо, конфесионално или регионално малцинство и офицерският корпус е съставен от това свръхпредставено малцинство, армиите твърдо подкрепиха своите режими. Сунитските сили за сигурност в предимно шиитския Бахрейн свояха на поста си срещу демонстрантите в защита на сунитската монархия. Въпреки вълненията на палестинското мнозинство, йорданската армия остана лоялна на монархията. Националната гвардия на Саудитска Арабия, набирана предимно от централни и западни племена, застана зад династията ал-Сауд, която също е от централните райони на страната. Във всяка страна логиката е проста: ако режимът падне и на власт дойде мнозинството, висшият армейски състав също ще бъде подменен.
Реакцията на сирийската армия по отношение кризата, пред която е изправено управлението на Асад ще предложи важен тест за тази хипотеза. Членове на фамилията асад командват важни армейски съединения и алауитите и представителите на другите малцинства формират голяма част от офицерския корпус в страната, в която мнозинството от населението са сунити. Ако солидарността на малцинството с режима устои, вероятно Асад ще остане на власт. Ако недоволни офицери започнат да виждат в армията инструмент на фамилията Асад сама по себе си, те може да свалят режима. Иначе казано, щом пушилката се разсее, учените, занимаващи се с Близкия изток, трябва да преразгледат своите предположения за отношенията между арабските държави и техните армии – може би ключовият елемент, определящ оцеляването на режима при криза.
Академичните специалисти по политика в арабския свят като мен имаме предостатъчно какво да преосмисляме.

ФАКТОРЪТ РЕФОРМИ
Друг стълб на устойчивостта на режимите в Близкия изток, посочен в науката, беше държавният контрол върху икономиката. Изследователите постулират, че богатите на петрол арабски страни използват приходите от него за контрол върху икономиката, изграждайки мрежи на патронаж, осигурявайки социални услуги и насочвайки развитието на зависимия частен сектор. Чрез тези фондове, управляващите успяват да свържат интересите на поддръжници, които са значими за тяхното оцеляване на власт и успокояват останалите граждани чрез част от тези пари във времена на криза. Факт е, че преди да започнат настоящите бунтове, от всички големи износители на петрол (Алжир, Ирак, Кувейт, Либия, Катар, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства) само Либия беше изправена пред сериозни предизвикателства. Подкрепени от високите цени на петрола, останалите износителки на петрол бяха в състояние да възпрепятстват потенциалната опозиция, разпределяйки ресурсите посредством увеличаване на държавните заплати, по-високи дотации за потребителските стоки, откриване на нови държавни работни места, както и директни плащания на пари на гражданите. Примерът на Кадафи затвърди това, че за да предпазят режима, петролните пари трябва да бъдат разпределяни подходящо, отколкото да бъдат разхищавани във вятърничави проекти. Изглежда, че арабските революции затвърдиха тази част от академичната парадигма по отношение стабилността на режимите. Също така бунтовете от тази година разпалиха спора по въпроса за икономическите основи на стабилността на режимите, що се касае до страните, които не са производителки на петрол. Въпреки че арабските петродържави разчитат на приходите си от нефт, за да избегнат икономическите реформи, промените в световната икономика и либералните изисквания на донорите на чуждестранна помощ през изминалите две десетилетия принудиха държавите, които не произвеждат петрол, да модернизират икономиките си. Редица арабски режими, включително в Египет, Йордания, Мароко и Тунис приватизираха държавни предприятия, насърчиха чуждестранните инвестиции, създадоха стимули за засилване конкурентноспособността и намалиха субсидиите и държавните разходи, които преди изтощаваха държавните бюджети. Тези реформи в духа на „Вашингтонския консенсус” увеличиха неравенствата и направиха живота на бедните хора по-труден, но също така откриха нови възможности пред местните предприемачи и позволиха на средните класи да се радват на по-голям потребителски избор чрез либерализиране на пазарните режими. Някои специалисти по Близкия изток смятаха, че икономическата либерализация може да създаде нови социални бази на подкрепа за арабските авторитаристи и да насърчи икономическият растеж, необходим, за да бъдат преодолени предизвикателствата, породени от нарастването на населението (както икономическите реформи в Турция доведоха до голяма подкрепа за управляващата там Партия на справедливостта и развитието). Междувременно западните правителства поддържат активно идеята, че икономическите реформи представляват стъпка напред към политически такива.
Но тези икономически промени предизвикаха ответна реакция срещу правителствата, които ги бяха прегърнали най-силно: тези на Кайро и Тунис. Въпреки че и Египет, и Тунис постигнаха задоволителен икономически растеж и получаваха похвали от МВФ до 2010 г., политически контролираната приватизация не съдействаше за стабилността на техните режими. Вместо това те създадоха нова класа от свръхбогати предприемачи, включваща членове на президентските семейства и в двете страни, които станаха обект на народния гняв. Затова академичното предположение, че облагодетелствалите се от икономическите реформи ще подкрепят авторитарните режими се оказа химера. Част от отгледаните от държавата магнати избягаха, а друга беше неспособна да спре развоя на събитията и накрая се оказа в следреволюционните затвори. Най-богатите представители на средната класа не демонстрираха в подкрепа на Бен Али или Мубарак. Всъщност някои от членовете й станаха революционни лидери.
Върховна ирония се съдържа във факта, че лице на египетската революция е Уаил Гоним, директорът на гугъл за Египет. Със сигурност той е човек, който се радваше на успех и в Египет на Мубарак – владеещ чужди езици, получил образование в Американския университет в Кайро, чувстващ се у дома си в глобалния свят на бизнеса. Той рискува бъдещето и живота си, организирайки групата във Фейсбук „Всички сме Халид Саид” – в памет на млад мъж, пребит до смърт от египетската полиция -, която група спомогна за мобилизирането на египтяните срещу режима. За него и мнозина в подобно на неговото икономическо положение, политическата свобода тежеше повече от финансовите възможности.
Виждайки какво се случва в Кайро и Тунис, останалите арабси лидери побързаха да спечелят благосклонността на гражданите си, увеличавайки заплатите в държавния сектор, отменяйки планираните спирания на субсидии и осигурявайки нови работни места в държавната администрация. Например, в Саудитска Арабия през февруари и март крал Абдулла представи нов план за разходи, които надхвърляха 100 млрд. долара. Саудитците разполагат с пари от петрола, с които да обезпечат тези обещания. В страните, които не са производителки на петрол като Йордания, която, когато размириците започнаха, не продължи по пътя на икономически реформи, който беше поела, правителствата може да не разполагат с пари, за да поддържат стария социален договор, при който държавата осигуряваше базовата икономическа сигурност в замяна на лоялност. Новоосвободените Египет и Тунис са изправени пред наследените икономически несгоди. Добилите сила избиратели ще поискат преразпределение на богатството, с което правителството не разполага, както и предоговаряне на стария социален договор, което правителството не може да финансира.
Мнозина специалисти по Близкия изток бяха на мнение, че неолибералните икономически програми предизвикваха политически проблеми за арабските правителства, но прогнозите, че ще разтърсят режимите до такава степен, бяха малко. Изследователите надценяваха едновременно облекчителния ефект от икономическия растеж в резултат на реформите и политическото влияние на облагодетелстваните от тези политики. В резултат на това, те подцениха народното отвращение от корупцията и нагласената приватизация, съпътстващи реформите.
Петролното богатство остава надеждно средство за гарантиране на стабилността на режима, поне докато цените на петрола са високи. Докато бяха фокусирани върху това как арабските режими постигат стабилност посредством нефтеното богатство, експертите по Близкия изток пропуснаха дестабилизиращия ефект от зле приложените либерални политики в арабския свят.

НОВ ПАНАРАБИЗЪМ
Друг фактор, неотчетен от академичните учени, беше не толкова държавните политики и институции, колкото  надхвърлящата политическите граници арабска идентичност. Не е случайно, че големите политически раздвижвания в арабския свят се случиха едновременно. Арабските активисти и интелектуалци следяха внимателно протестите през 2009 г. на Зеленото движение в Иран, но тогава никой арабин не излезе на улиците, подражавайки на своите ирански съседи. Обаче през 2011 г., само месец след като продавачът на плодове се самозапали в Тунис, арабският свят беше затя от протести. Ако е останало някакво съмнение, че арабите имат чувство за обща политическа идентичност, независимо, че живеят в 20 отделни държави, събитията от тази година трябва да го заличат.
Толкова силни панарабски чувства не трябва да изненадват академичната общност. Много от работите на арабските политици от предишните поколения се фокусират върху арабския национализъм и панарабизма, способността на арабските лидери да мобилизират политическа подкрепа отвъднационалните граници, базирана на схващането, че всички араби споделят обща политическа идентичност и съдба. Досега мнозина от нас считаха, че наднационалната арабска идентичност залязва, особено след поражението от Израел по време на войната през 1967 г. Египет и Йордания подписаха мирни договори с Израел, нарушавайки едно от кардиналните табута на панарабизма. Водените от САЩ войни срещу Ирак през 1990-1 и започналата през 2003 г. срещнаха противопоставяне в арабския свят, но не дестабилизираха правителствата, които сътрудничеха на американските военни планове – несъобразяването на правителствата с чувствата на народа беше възприето като знак за упадъка на панарабизма. Изглеждаше, че арабските държави са достатъчно силни (с някои изключения като Ливан и Ирак след свалянето на Саддам Хусейн) да парират идеологическия натиск отвъд границите им. Мнозина специалисти вярваха, че панарабизмът е заспал.
Затова те пропуснаха общата вълна през 2011 г. Въпреки че събитията от тази година демонстрираха продължаващата значимост на арабската идентичност, панарабизмът взе форми, много различни от тези преди половин столетие при водачеството на египетския президент Гамал Абдел Насър. Тогава Насър, харизматичен лидер със силно правителство, насърчаваше популярни идеи и ръководеше събитията в други страни, използвайки новата технология на тогавашния ден – транзисторното радио - , за да призовава арабите да се противопоставят на собствените си правителства, за да следват него.
Сега народната мобилизация без лидери в Египет и Тунис изглежда, че може да се превърне в източник на вдъхновение по целия арабски свят. През последните десетилетия арабските лидери, особено Саддам по време на войната в Залива, опитваха да наметнат плаща на Насър и да провокират подбудят арабските народни движения. Дори и иранският лидер аятоллах Рухолла Хомейни – да не забравяме, персиец, а не арабин – използваше исляма, за да мобилизира арабите под знамето си. Но всички тези опити се провалиха. Когато египетският и тунизийският народи свалиха своите корумпирани диктатори, другите араби откриха, че могат да се отъждествяват с тях. Успехът на тези революции даде надежда (в някои случаи, като този в Бахрейн, фалшива надежда), че и останалите араби могат да сторят същото. Общият враг на арабските революции от 2011 г. не беше колониализмът, американската мощ или Израел, а собствените им арабски управляващи.
Учените трябва да оценят възстановената важност на арабската идентичност, за да разберат бъдещето на близкоизточната политика. За разлика от предходния, новият панарабизъм не проявява желание да прекроява картата на региона. Арабите не демонстрират за разрушаване на държавите си и обединяването им в единна държава; дневният ред на протестите е почти изключително вътрешнополитически. Но арабските революции показаха, че това, което се случва в една арабска страна може да засегне другите неочаквано и силно. В резултат на това, изследователите и политиците вече не могат да подхождат към всяка страна като изолиран случай сам по себе си. САЩ ще имат трудности да подкрепят демокрацията в едни арабски страни, например Египет, докато същевременно поддържат съюзниците си като Бахрейн, смазали мирните демократични протести. Новият панарабизъм евентуално може да изведе въпроса за израело-палестински мир на преден план. Въпреки че никой от арабските бунтове през 2011 г. не се случи в името на палестинците, демократичните арабски режими ще трябва да се съобразяват с общественото мнение за Израел, което остава силно негативно. Арабското обществено мнение по отношение САЩ е повлияно от вижданията за израело-палестинския конфликт в по-голяма степен, отколкото от действията на САЩ в други арабски страни. В следствие на това, е необходимо САЩ да подновят израелско-палестинските мирни преговори, за да изпреварят исканията на арабските общества в целия Близък изток.

ВРЪЩАНЕ НА УЧЕНИЧЕСКАТА СКАМЕЙКА
Академичните специалисти по арабска политика като мен имаме предостатъчно какво да преосмисляме. Това е едновременно интелектуално вълнуващо и плашещо. Да обясняваме стабилността на арабските автократи беше важна аналитична задача, но тя доведе някои от нас до подценяване на силите за промяна, клокочещи отдолу, а в някои случаи и над повърхността на арабската политика. Невъзможно е учените от социалните науки да правят прецизни предвиждания за арабския свят и не бива това да е целта. Но хуманитаристите трябва да преразгледат своите хипотези по редица въпроси, включително ролята на военните в арабската политика, ефектите на икономическите промени върху политическата стабилност и изтъкването на наднационалната арабска идентичност, за да добият представа за това как се развива арабската политика в наши дни. Докато парадигми рухват и теории стават на пух и прах под напора на събитията на място, е полезно да припомним, че арабските революции се случиха не заради политическо решение, взето във Вашингтон или някоя друга чужда столица, а поради вътрешни, ендогенни икономически, политически и социални фактори, чиято динамика е изключително трудна за прогнозиране. Посред раздвижването от такива неочаквани катаклизми и учените, и тези, които определят реалната политика, трябва да пристъпват към арабския свят с ясното съзнание за скромните им възможности да определят неговото бъдеще. Най-добре е да оставим това бъдеще на самите араби.

„Форийн афеърс”, юли/август 2011 г.
http://www.campus-watch.org/article/id/11467, 11.12.2011 г.
Ф. Грегъри Гос е професор по политически науки в Университета на Върмонт